Ели Видева

Oтдавна са ни омръзнали клишетата, че провинция е само географско понятие, или че е състояние на духа. Тя е реалност, при това мрачна.
… Прибирам се от училище. До вратата на кварталното магазинче двама мъже ме обсъждат:
- Тая виждаш ли я? По кабела казаха, че била поетеса.
- Глей си работата! Тва е нашта класна!
Толкоз. Учила съм му децата на човека и за него ще си остана винаги „класната”. Не че е лошо, не че е маловажно. След многото години, прекарани в училище и хилядите деца, минали през главата ми, си давам сметка, че за тях не е достатъчно само да могат да смятат. Че между диагоналите на ромба и модулните неравенства трябва да ги уча на човещина, на език и даже на отношение към думите.
Ролята на кварталната даскалица не ме притеснява – приела съм я отдавна. Лошото е че съм „тая”, т.е. никоя. Градовете в България си познават мутрите, миските и фолкаджийките, но не и творците. От време на време някоя кабеларка покаже някой артист, колкото да си запълни времето.Пак е нещо.
В провинцията работа за писатели няма. Кой - учител, кой – лекар, кой – върти геврека на таксито или стърже семеринги в задушна работилница. Някои са журналисти, други - пенсионери и много малко са чиновници в общинските служби. Общественото отношение към писателските им постижения е никакво. Откъде тогава да дойде самочувствието им? Литературната критика я ги забележи, я не! Книгите им не се продават в книжарниците – никой не иска българска литература, щото не носела печалба. Ежедневната борба за хляба им изцежда силите, но въпреки всичко намират кураж за духовен живот – от творчеството и за творчеството. Те са истински литературни стоици, които отглеждат добрите думи, за да остане нещичко и за по-нататък.
Вярно, никой не е пророк в собствения си град, но как да те опознае света? Чрез Интернет? Колко хубаво! Влизаш в някой сайт, регистрираш се с измислен ник, може и анонимно, и какво? Въртиш се като паралдак в киберпространството, включваш се в корпуса за взаимно възхищение на себеподобните, дори завързваш виртуални приятелства. Дотам.
Животът в провинциалния град може да си тече и без писателя. Той не може без града. Даже да не го забелязват, даже и да не е никой, точно той ще го обезсмърти. Някой ден.