Мина Карагьозова

Много хора могат да завидят на поета Вълко Марашев за мъдрата, мека светлина и любов, които струят от неговите стихове и от неговия свят!
В едно свое стихотворение /вероятно, твърде пълно с гняв и болка за да е наистина добра поезия/ аз пиша, че са за съжаление всички тези поети и всички тези хора, които живеят в една оскъдна вселена. Те са създали един свят, в който няма място, любов, даже въздух и Господ за всички. И, задъхани и тъжни, живеят в него, тровейки не само своя живот, но и живота на другите.
Човекът и поетът Вълко Марашев притежава съвсем друг генетичен и творчески код. В света на книгите “Апостроф за всички” и “Мълчалив рецитал” са намерили живот, въздух и простор за творбите и посланията си над двеста живи и мъртви творци. Вълко Марашев не само е разширил своя житейски, но и своя творчески свят, за да влязат в него не само имената на живите поети, не само сенките на мъртвите… Отворил е вратата към своята душа, лети заедно с птиците в небето, премръзнал и уморен се грижи те да не са сами… Да не сами не само птиците, но и поетите…
Но, докато в “Апостроф за всички” диалогът е жив и за живите, в “Мълчалив рецитал” Вълко Марашев със завидна чувствителност и нежност се е “вчувствал” /точната дума е малко популярният психологически термин “емпатия”/ в творбите на свои мъртви приятели, на гениални български творци, на хора със сродни на неговата душа крехки и раними сърца. Сърца, които вече са ги отвели към небето и в буквалния и в преносния смисъл на този израз.
Всеки, който макар и веднъж в живота си е опитал да напише няколко думи за свой събрат по перо, знае колко нетърпима към чужда намеса и чужди слова е хармоничната тъкан на творчеството. И колко нежност, любов, чувствителност, интелигентност и отричане от своето его са необходими за да вплетеш своя златиста нишка в тази тъкан, без при това да нарушиш хармонията, която е дело на цял един живот. Точно това се е осмелил да направи Вълко Марашев, поел е риска и резултатът е поразителен! Творецът е подходил много коректно и внимателно към своята задача, привлякъл е за сътрудници хора като Йордан Вълчев и Пейчо Несторов. Навреме е осъзнал, че за такава грандиозна и сложна задача ще му е нужен литературен консултант, в случая – в лицето на литературния историк Йордан Нанчев.
Някой може да остане с впечатление, че става дума за епитафии или нещо подобно. Не, Вълко Марашев е създал една своеобразна “Епопея на забравените”. Дал е своя принос да не бъдат забравени никога големите български творци. Чрез този мълчалив диалог с тях и тяхното творчество, той създава впечатление, че те още са живи, подчертава колко значимо е тяхното присъствие в Живота.
И щом “хармонията в света // сътворена е от контрасти”, в света на творчеството има място за всички: за светлите и за тъмните, за ранимите и за силните, за викащите от радост и болка, за тихите… Има място и за загиващите в небето поети и за тези, които ни оставят “на живота под черджето // ключа за Горната земя”.
И нищо, че в такъв свят на промени ние можем малко да потъжим, когато внезапно вятърът на промените издухва неща и хора, които обичаме. Нали казва поетът “щастлив съм от малко // доволен от нищо”. В два стиха е събран български превод на цяла източна философия за “непривързаност” и душевна хармония чрез позитивно мислене и смирение.
В стихотворението, посветено на Дора Габе пък е събрана в два стиха основна концепция на тази книга: “почакай, слънце: живот не свършва, // докато песен и стих живеят!” Подчертан е дай-достъпният и човешки начин да повлияем на хода на времето, да спрем залеза на слънцето и залеза на живота – творчеството! И неочаквано в съзнанието ми изниква павелматевото “Свободен съм за смърт”. Книгата е не само и не просто мълчалив диалог на Вълко Марашев с мъртвите поети, тя отключва и асоциативна верига на други диалози в съзнанието на читателя.
Скромно и мъдро поетът Вълко Марашев вплита своите думи в диалога с мъртвите поети. И по необходимост неговите думи са афористични, на места дори лапидарни. Защото мъртвият поет не може да те прекъсне, нито да се защити. С краткост, коректност, любов и пиетет, сякаш моли за прошка, че се е втурнал неканен в техния свят, реди своите реплики авторът на тази книга.
Аз лично почувствах лиричния герой на стихотворението “Бодлива лирика” – “тихия човек” най-близо до човешката и творческата същност на твореца, на поета Вълко Марашев. Затова и дадох такова заглавие на това кратко, задъхано от вълнение слово. Вижте сами: “Тихият човек живее тихо, // далеч от овации и вълнения… // По един и същи начин се усмихва // на началник и на подчинени. // …Тихият човек не се стряска, // той ръкопляска с мълчание.”
При положение, че броят на творците, на които са посветени стихове, е толкова голям, трудно и дори малко опасно е да се споменават конкретни имена. Но, все пак, за да очертая някакви символични граници на огромното поетично пространство на тази вълнуваща книга, ще спомена, че от имената както на Елисавета Багряна и на Дора Габе, така и на Георги Караславов, Николай Фурнаджиев, Николай Лилиев се стига до Иван Николов, Добромир Тонев, Георги Рупчев.
В стихотворението “Добрро утро, хора”, посветено на поета Пеньо Пенев, авторът пише /всъщност, това са думи на мъртвия поет към съвременниците ни/: “И аз не мечтаех безсмъртие. Тъй се случи, // но дали ще се случи и на вас, Боже мой, // поне един път да се усетите , че сте ручей // в живота, а той от ручеи прави порой!”.
Изграден е един пантеон на мъртвите творци, изграден е така, че дори да промени отношението ни към смъртта и паметта – не смъртта е смърт, а забравата… Не само докато има песен и стих, но и докато има памет, смърт не съществува.

Вълко Марашев, “Мълчалив рецитал”, стихотворения, Хасково, 2006