НОЕМВРИ
НОЕМВРИ
На Елка и Павел
Да се избистрят думи и води.
Денят да се смалява неохотно.
Да легне здрач. Дете да се роди.
Да се събуди жив и здрав животът…
И лист по лист свенливата бреза
да свлича златотканата одежда.
Да капе дъжд – сълза подир сълза.
Да лъхне тлен. Тъгата да е нежна.
А в пръстите ми – хлад и тишина.
И светлина – където през сърцето
минава тънък белег от жена,
та цял живот отвътре ми е светло.
И някъде в началото, или
накрая, или просто по средата,
отляво плахо да ме заболи
и да напомни, че е в мен – душата.
И да ме осени – защо дойдох
и кой така съдбата ми изприда.
И да въздъхна:
- Господи, видох!
И като дядо Йоцо – да го видя.
ПЪРВО ЗАВЕЩАНИЕ НА Е.
Над нацъфтелите чувства, над бликналите ливади
на водно конче препуска неуловимата младост:
майския въздух пори с тънки крилца от слюда –
цялата устрем и порив и възхитителна лудост.
Усещам, че й завиждам и се улавям, че гледам
към есенните си грижи през пролетните победи.
Но младостта е строга – няма ни в нейната памет.
Днес никой не се възторгва от вчерашния ни пламък
и никой не ни прощава за безнебесната слабост,
която ни подравнява с височината на хляба.
Забравих, конче прекрасно, че лудостта е до време!
С дебела кора обрастват крилата ми вкоренени
и есента натежава, а въздухът ми е тесен
и колкото ми остава, не стига дори за песен…
Известно ми е отдавна, че иде такава орис,
но няма да те предам на страха си дебелокорест!
Скрий се в сърцето ми! Ето всичкото мое наследство –
днес ти дарявам ключето от лекокрилото детство.
Връщай се, конче заветно, лети към моето рамо!
Направи място в небето за кончето на дъщеря ми!
* * *
Кажете на тревата да почака!
Кажете й:
– Готов е той, но трябва
да свърши със сеитбата на хляба,
за да получи прошка преди мрака.
– Бъди по-търпелива – й кажете, –
съгласен е дори да се покае.
Сега налива вино на мъжете,
с които пиха смях и скръб до края.
Кажете й:
– Синът му се завръща,
поне почакай прага да прекрачи
и в стаята да помълчат по мъжки,
преди да лумне синьото на здрача!
Кажете й:
– Сега започва валса,
дръпни се със зелените си нокти!
Той вече е прегърнал дъщеря си
и тя сияе в сватбената рокля.
Кажете на тревата:
– Той те моли,
не бързай със зелените си свещи!
Сега ръка в ръка поемат с Пролет
към мястото на първата им среща…
сега звъни снегът и боров вятър
косите й разграбва с нежни шепи…
сега ще се повтори тишината…
сега се връща есенният шепот…
Кажете й:
– Почакай да повтори
живота от самото му начало
и в края – щом полегне от умора –
завий го със зеленото си тяло!
кажете на тревата да почака
ЕЛЕГИЯ ЗА СНЕГА
На Александър Петров
Могилите, загърбили снега,
и вятърът в прегракналите жици,
и гарванът – макар да не е птица,
а буца бедна българска тъга –
където да погледна, все съм аз.
Каквото и да чуя – все е мама,
макар да е прегърнала баща ми
отдавна под пресъхналия бряст.
По устните потръпва “Отче наш!”
и се възнася в белотата димна.
Додето поглед стига – все родина,
а я наричах глупаво “пейзаж”.
Сега стърча сред нея примирен,
с надеждата за някой ден отсрочка.
И гарванът подскача – жива точка
на черновите овъглени в мен.
Снегът скрипти като разсъхнат под,
опънат нейде досами небето.
И нито звук, ни знак оттам, където
изчезна вече толкова живот.
Рояците на белите пчели
се вият и ни обинтоват бавно.
Вали спокойно, светло, православно –
от Мухово до Пазарджик вали:
засипва всичко в някакъв захлас
и всичко чезне в месивото зимно.
И вятърът въздиша: “Сине…сине…”
И пак въздишка: “Аз съм, мамо, аз!”
ВЧЕРАШНО НАСТРОЕНИЕ
На Николай Петев
Колкото и да напрягам слух,
лириката ми остава длъжна.
Чухалчето се обажда:
- Чух!
Не е чуло, но по навик лъже.
Не калесват
честни песни днес,
иначе е пълно с тор и плява –
някой ни спестява тая чест
и самите нас
така спестява.
Свикнал да преживя
хляб и боб
и от сложни думи
да се стряска,
цял народ с езика на Езоп
се надлъгва,
докато примлясква.
По паспорт съм негов.
Но не съм.
И защо да съм, като му стига
вече не петел,
а таласъм
заран на плета да кукурига!
Сигурно е прав,
че аз съм крив,
щом не схващам
тънкия му намек.
Той по навик лъже, че е жив.
А е жив наистина по навик.
