Диана Павлова

ЗЕМНО ЧУДО

Дърветата са дали своя плод
и чудото си пак са сътворили.
Задачата им – да родят живот,
да въплътят във него свойте сили –
изпълнена е, можем да берем
и да се удивляваме дълбоко –
как от нощта се ражда светъл ден
и от пръстта въздига се животът…

* * *

Круша, тупнала в прахта –
изкълвана и изпита.
Тук – в бетона на града –
много стихове попиха.

Много нежност, много жар
се раздаде и изгуби
сред безличните ни сгради,
в хоризонтите ни груби.

Моята река тече,
но попива във земята
и нататък ме влече –
към покоя на гората.

НА ДОГОНВАЩИЯ ЗАЛЯЗВАЩОТО СЛЪНЦЕ

Ти, който тичаш с този куфар все напред,
поспри да си отдъхнеш под липите,
нагазил в нивите да набереш букет
от слънчогледовите златни пити.

Сърцето ти тупти на двоен ход,
душата го догонва уморена,
не чувстваш аромата на живот,
не виждаш силата си притаена.

А много близо – покрай твоя път –
расте гора и в нейната прегръдка
ще можеш да усетиш как дъхът
отпива от живителната глътка.

Тече река, почиват върхове,
погледай ги един път мълчаливо,
погледай разтопеното небе
и залезът пусни да си отиде.