Из неиздаден приживе ръкопис, датиран от 1981 г.

Димитър Данаилов

ОТ ПРОЗОРЕЦА

И днес на керемидения покрив –
от топли слънчеви лъчи полиран,
чирикат и боричкат се врабчета.
Едно от тях с отпуснати крилца
не скача, не чирика, а стои
замислено и тъжно на перваза.
Тъй беше вчера, а и днес врабчето
не иска ни да хвръкне, ни да пее,
а само покуцука и се спре.
Какво му е? – тревожно аз се питам, –
хлапашка прашка ли го е ранила,
тъй както мен животът нарани?
И мисля за съдбата на врабчето,
забравил своята, и нервно пуша.
Какво не бих направил – пак да хвръкне
туй мое малко братче по съдба!

* * *

Децата ни учат на много неща –
първо: на искреност,
второ: на усмихната истина,
трето: на затрогваща простота
и на поглед –
от истински сълзи обистрен.

Те вярват
в приказките на Андерсен.
В грозни патенца
бъдещи лебеди виждат.
И вярват,
че всеки омагьосан принц
ще бъде спасен.
Че след мътни води
златни води ще прииждат.

Децата приемат всичко в света
с истински усмивки,
с истински сълзи.
Те са цветовете на любовта.
С тях нашите мъки
стопяват се бързо.

И влюбените
често си казват: “Мило дете”.
И простият израз
с лъчи ги облива.
Разбират
същността на децата и те.
И своята същност накрая
в децата откриват.

* * *

Когато чета апокрифи –
разбирам,
че грешна е винаги само плътта.
Че злото в живота от нея извира –
затуй тя накрая се слива с пръстта.

Дори на Ахил богоравен
петата
е място, където прониква смъртта.
Че всичко е тленно
и само душата
остава нетленна и във вечността.

Душата!…
Готов съм и гол да остана,
но само да видя душата веднъж.
И сам ще излея огромна камбана
да бие за нея нашир и надлъж.

Днес, без да чета апокрифи –
разбирам,
че само животът е неповторим.
Душата е всичко, което пулсира,
душата е всичко, което творим!

СМЪРТТА НА ГОГЕН

Угасват очите,
угасва последният ден.
Кафяви момичета плачат –
умира Гоген!

Изсъхват телата,
изгубват и свежест, и тен.
Безформени сенки остават –
умира Гоген!

Мълчи океанът,
макар че е тъмнозелен –
днес страшно безцветен остава –
умира Гоген!

Таити изчезва
отвъд хоризонта стъмнен.
И скелети палмите стават –
умира Гоген!

Умира, умира,
но няма изкуството тлен.
И моята грешка зачерква
самият Гоген!

ОЧИТЕ НА ЛОТРЕК

Не са угаснали – те гледат още
очите на Анри Тулуз-Лотрек.
Помръкнали от алкохолни нощи,
пречистени от същността Човек.

Очи, които са на вечна стража
и гледат от музейните стени.
Очи, разбили миговете даже
на танци, на галопи и вълни.

Очи – прозорци на душа, родена
от затъмнено слънце и от гръм.
Очи – от всички багри вдъхновени,
от Сена, от Монмартърския хълм.

…”Мулен руж” се върти като съдбата,
корсажи греят с пищни светлини.
Танцува Ла Гулю – лети с бедрата
и пенят се дантелени вълни.

И пее Аристид Брюан шансони,
Мари Шарле продава болна плът.
И донжуани канят със поклони
мадами, тръгнали в безпътен път.

Пръхтят коне, обтягат стройни шии,
жокеи ги милуват, тръпнат с тях.
Лотрек рисува, люби, страшно пие.
Лотрек е истина, Лотрек е грях!

Лотрек е смешен, психо-чудо, гений.
Лотрек е като куче със пенсне.
Кипи кръвта му в крехки графски вени
и вика на нещастието: Не!

О, той сега с картините си гледа
от Лувъра към нас, към този век.
В двубоя със смъртта изгря победа
в очите на Анри Тулуз-Лотрек!

ГРАФИКА

Черното е всичко, но от него
трябва светлина да заблести
от сълза, от лампа и от нега.

Трябва и листо да затрепти,
и дъга да украси небето,
и пчела от цвят да излети.

Трябва и прибоят на морето
да се чуе – бодро да шуми
и платно от вятъра подето.

И гърда детенце да кърми,
и да аленее гордо знаме,
и хайдушка пушка да гърми.

Силата на графиката там е:
само и от черното дори
многоцветният живот да пламне.

РАЗМИСЪЛ ПРЕД ЕДНА СКИЦА С ВЪГЛЕН

Най-важното остава изразът.
О, тази мъка на очите
да видят колко е напрегнато
циклопското око на профила.
Око, загледано с тревога
дали не иде Хитроумният
с Троянски кон измамил чуждите,
за да отплува към Итака.
Най-важното остава смисълът.

ПЪЛНОЛУНИЕ

Каква луна! –
заоблена, голяма.
Все пак виновно
се усмихва тя,
защото теб при мен
сега те няма
и пак нощта
ще мине в самота.

Аз друго пълнолуние
обичам –
това си ти
с разпуснати коси.
Докосна ли ги –
ток през мен протича;
погледна ли ги –
светлина блести.

* * *

Ела при мен,
тъй както бе дошла
и миналата пролет
безразсъдно.
Ела при мен
с най-бързите крила.
Спаси ме пак
от сивата оскъдност!

Ела при мен –
очаквана вълна,
разлей се ти
на моя бряг пустинен.
Ела при мен –
сирена и жена,
с омаята
на глас от раковина.

Ела при мен –
като сънуван стих
на още недовършена
поема.
Ела при мен –
причастие не пих,
причастие
от твоя дъх ще взема!

НАРЦИС

           Но бе изчезнал трупът,
           вместо него шафраново цвете
           със снежнобели венчета
           съгледаха върху земята.
                               Овидий

Орисан в своя образ да се влюби –
над чист поток лице навежда Нарцис
вода да пие; но прехласнат вижда
едно лице – жадувано отдавна
и в сънища, и в пориви любовни.
Какви коси! Какви очи блестящи
и устни, като ягодата сочни!
Той, който всички нимфи не харесва,
сега се влюбва в собствения образ.
Зове го, устните му се разтварят
за чакана целувка, но усеща
задавено лицето си в потока
и образът жадуван все се губи!
Разбрал горчивата си участ – горко
започва да ридае и да скубе
косите си, одежда белоснежна
раздира и започва да се удря
така, че да умре и се изгуби,
тъй както се и образът изгубва,
когато се потапя във водата.
С неутолен копнеж го нимфи търсят,
надничат в храсти, в пещери, в коруби.
Накрая до потока те съзират
едно невиждано красиво цвете.
Най-влюбената нимфа коленичи
пред него и венчетата целува –
единствена от нимфите разбрала,
че цвете от скръбта е станал Нарцис!

* * *

И някой ден… о, нека бъде вечер! –
ще чуеш най-голямата лъжа,
че аз съм отишъл от теб далече,
че аз в студената земя лежа.

Но ти не вярвай, никога не вярвай!
И малко тъжно пак се усмихни,
когато като птица ще се мярна,
дошла при теб от южните страни.

ЛЕВСКИ

Ти винаги си с нас –
красиво баладичен.
Предрешен в сто лица,
но винаги обичан.
Две капки от небе –
очите ти синеят.
А твоите дела
заветно все ни греят.

Един предател-поп
напразно те посочи.
Ти с лъвския си скок
в безсмъртието скочи.
И страшното въже
с безсилен клуп остана.
Обесена глава
заби като камбана.

И днес ти все си там,
където са борбите.
Течеш ти – ручей чист
направо през душите.
В испанския окоп
трептя като китара.
И в Андите се би
с туй име – Че Гевара.

Днес твоите мечти
поникнаха навсъде.
България върви
в път, който ще пребъде.
И в новия живот
Апостол ти остана –
непроменен за нас,
какъвто е Балкана!

ПЕСЕН ЗА ЧИРПАНСКАТА КАМА

Наточена на кремъчно точило –
свистяла като огън в робски мрак.
Прерязвала въжета на бесило,
забивала се в гърлото на враг.
Готова да убие и ламя –
излитала чирпанската кама!

Във пояс, до тютюна и чакмака
и плоската с ракия все била.
При турските засади във сокака
излитала тя в миг като стрела.
И пъпа на чирпанското дете
бил рязан с нея – здраво да расте!

По-свята от икона божигробска,
сияела в ония времена.
Разсичала вериги, пранги робски,
наказвала доказана вина –
тъй както Вълко и Каба Иван
от епоса на стария Чирпан.

А днес – о, страх ме е това да кажа
и тя е станала музейна вещ.
Но и в музея тя стои на стража,
пламти от нея примерът горещ.
И ако пак се появи ламя –
ще грабнем ний чирпанската кама!

ПОЕТ

Косите се прошариха,
но ти
все още искаш нещо невъзможно.
И гледаш към затворени врати
и мислиш, че зад някоя тупти
сърцето на една жена тревожно.

Прибрала се от работа,
и тя
сама в семейния уют скучае.
Избира музика,
реди цветя…
И мислиш, че и тя във вечерта,
зачела твое томче, ще мечтае.

Безумец!
Тя сега бельо пере,
а след това във банята ще влезе.
живее със съпруга си добре
и няма никога до теб да спре,
за да дели постеля и трапеза.

Разбираш –
и като осъден ти
към пивницата с бавни стъпки тръгваш.
Там в чашите отново ще блести
жената от ненужните мечти,
с която ти отдавна се залъгваш.

* * *

Заспи! – така ти повелява
умората, но ти не спиш.
Над тебе в мрака затрептява
внезапно появил се стих.

След него затрептява втори
със пеперудени крила.
Забравяш дневната умора
и молиш третия: Ела!

И цяло ято пеперуди
над тебе после се роят.
И ти оставаш дълго буден,
когато всички вече спят.

И сам от себе си учуден,
издаваш ти възторжен стон,
че пак за танца пеперуден
сърцето ти е лампион.

И появява се усмивка
и мигом ставаш бодър ти.
Това е твоята почивка –
да виждаш в мрака красоти!