Димитър Данаилов

ПОЕТ И КУЧЕ

Дай, Джим, на счастье лапу мне,
такую лапу не видал я сроду.
Есенин

В живота може всичко да случи.
В дъждовен ден едно бездомно куче
случайно срещна в пътя си поета,
закретал все към своята несрета.
Учудено, че той не го нахока
пое след него във една посока.
И дълго мокри под дъжда вървяха,
докато пред една вратичка спряха.
Поетът я отвори и накрая
туй куче сякаш се намери в рая.

А всъщност всичко беше много скромно
и нямаше с какво да се запомни.
Една квадратна и здрачена стая,
каквато аз от детството си зная.
С протрита черга беше тя постлана,
а тук-таме и дупки като рани.
На масата - антична статуетка,
в единия от ъглите - кушетка.
Но може би най-хубавото беше,
че дъжд във тази стая не валеше.

Разбира се, че имаше и кухня,
дори хладилник, но без нищо вкусно.
Салонче и саксии със мушкато…
Но спирам – всичко е така познато.
За сам човек – това бе даже много,
а за поет – премного, слава богу!
Тук имаше жена, но тя изчезна,
стопи се яко дим, потъна в бездна.
Разбрала бе, че две-три тънки книжки
не могат да нахранят даже мишки.

Поетът скоро хонорар получи.
И в чест на туй осиновено куче
един приятел, млад актьор, покани,
да пийнат от една вълшебна кана,
която беше със това известна,
че в нея виното не свършва лесно.
Накрая пийнали и просълзени
от стихове на Блок и на Есенин
си спомниха едно любимо име,
което кучето получи: Джими.

Поетът беше тачен и обичан,
добряк, но невъзможно непрактичен.
Той вече имаше известно име,
но туй не пречеше да мръзне зиме.
Дари го със поезия съдбата,
но хляб не се купува с лунно злато.
И трябваше пред делничните грижи
понякога безпомощно да мижи.
А ето, че сега и туй се случи –
да приюти едно бездомно куче.

Но имаше и делници, когато
и двамата живееха богато.
Една на старо купена машина
звучеше с часове неуморима.
Поетът нови стихове редеше
и като цвете всеки лист цъфтеше.
А Джим, в нозете му полегнал кротко,
забравил грижи и нахални котки,
очакваше една минутка светла –
да го погали със ръка поета.

Самотник със самотник се събраха
и заживяха те под обща стряха.
Занизаха се мирни дни и нощи –
поетът – пише, кучето се пощи.
И още щом изтракваше резето -
Джим с весел лай посрещаше поета
и вдигаше към него предни лапи,
готов и да милува, и да хапе.
Обувките му близваше накрая –
наистина туй куче беше в рая.

И Джим забрави своята несрета,
и по-известен стана от поета.
За него напечатана бе книга,
а той нехае, само смешно мига.
Джим беше нарисуван от художник,
дори в една галерия изложен.
А куче-цар той беше за децата,
без него не започваха играта.
И сякаш с веселия лай на Джими
се раждаха и образи, и рими.

От хубаво по-хубаво бе всичко,
но щастието не върви самичко.
Уви, в живота все ще се намери
един завистник като Салиери,
и гмеж еснафи, сноби, стихоплети
застават пред нещастните поети.
Един такъв, от завист и от злоба,
на Джим подхвърли къшей със отрова.
И скри се той, изпълнил плана пъклен.
И ето: Джим сега лежи изцъклен.

Все още се намират лоши хора,
които тровят даже и простора.
Все още – злоба, завист и омраза –
все още тъмни пепелянки лазят.
И сигурно отровеното куче
за някои ще бъде дребен случай.
И само – две-три думи пред кафето,
защото снощи плакало детето,
защото то с другарчета видяло
как кучето лежи в снега умряло.

Простете ми, но трябва да завърша,
пак мокри очила с хартийка бърша.
… На пресен сняг отпуснат Джим лежеше
и хубав като божи ангел беше.
А как понесе тази смърт поета?
Живее още, пише, нейде крета.
Едно прозорче дълго свети в мрака,
той вътре на машинката си трака.
И уморен от образи и рими -
ръка отпуска да погали Джими.