125-ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА РАЧО СТОЯНОВ

Генчо Витанов

Понятия: МАЙСТОР – от лат. magister – през гръцки – 1. Занаятчия, който е изучил добре занаята, издържал е изпит за право да работи самостоятелно и да ръководи други. 2. Опитен в специалността си, та често става ръководител на други. 3. Зидар, строител – нар. мастор, масторица. На руски: мастер.

Културната ситуация в България след Първата световна война създава сложна дилема пред творците на изкуството – от една страна са постоянно разширяващите се международни връзки и влияния от западноевропейската и руската модерна литература и изкуство чрез проявите на символизма и импресионизма, които се смесват и допълват от новите явления като експресионизма, кубизма, имажинизма и футуризма. Влиянията се актуализират по време на войната, когато от Европа се връщат много български студенти и творци, за да участват в осъществяването на националните идеали, както и чрез контактите на нашите войници по фронтовете с чужди култури.
От друга страна обаче войната и двете национални катастрофи не само охлаждат ентусиазма и преклонението пред чуждото, поощрявани от вярата и надеждата, че с помощта на Великите сили този път ще бъде решен националният въпрос, но и засилват до краен предел разочарованието и скептицизма, подозрението към чужденците. Покрусата от Ньойския договор внася допълнително униние и заедно със социалните процеси на лявата революционна вълна се зараждат първите елементи на национализма и тежненията в изкуството към родното, съкровено народностното, осветено от традициите, обичаите и фолклора. Повечето от писателите се “отърсват от илюзиите на декадентската затвореност” на символизма, забелязва се тенденцията към “нов реализъм”, появява се движението “Родно изкуство” и стремеж към извисяване на националните традиции, като се осмисля философски историята, търсят се причините за трагичната съдба на народа в миналото и неуспешното настояще, изследва се българският национален характер и българската душевност. Явяват се автори и творби, презентативни за българската литература, имащи за цел да повдигнат духа и самочувствието на българина, като му покажат не толкова героичното минало, колкото силния дух и душевното богатство на предците, изключителното място на българите и тяхната мисия, красотата и романтичната съдба на българската жена. Явява се “бумът” от великолепни автори и творби на 20-те години.

Случайно ли е, че почти едновременно са създадени и излизат в близко време “Старопланински легенди” на Йордан Йовков (1927), “Вечната и святата” на Елисавета Багряна (1927), “Прозорец” на Атанас Далчев (1926), “Майстори” на Рачо Стоянов (1927) и др.? На какво се дължи големият успех на тези автори и особено на Рачо Стоянов, защото безспорно драмата “Майстори” е призната за най-хубавата българска драма? Отговорите на тези въпроси откриваме в хармоничното съчетаване на традиционните ценности на националната ни култура с модерните интерпретации на митовете, легендите и преданията, и най-вече на обогатения и изчистен от битовизми и вулгаризми литературен език, култивиран до съвършенство и изящество от символистите. Не е случайна например дружбата на Рачо Стоянов и на Йордан Йовков с Николай Лилиев и други модерни поети. Чрез това хармонично съчетание между традиционното и модерното, между националното и общочовешкото се постига обръщането на българските традиции към “вечните” въпроси и теми и завършването на епохалния проект на Пенчо Славейков за “европеизацията” на българската литература. Тази универсалност на българския човек се забелязва най-вече в разказите на Йордан Йовков. В тях няма почти никакви психологични и художествени разлики между герои от различни етноси – българи, турци, цигани, власи и др. И въпреки това прозата на Йовков е дълбоко национална и патриотична, защото показва неподозираната душевност и благородство на българския човек чрез езика, мъдростта и майсторството на самия писател. Това важи в пълна сила и за Рачо Стоянов и особено за неговата драматургична творба “Майстори”.
Кое в “Майстори” представя уникално съчетание на мита с модерното мислене на ХХ век? На първо място стои митът за завръщането на скитащия много години далеч от дома мъж. Този мит е по-късен продукт от културното развитие на човечеството, когато ясно се очертават антиномиите “свое – чуждо”, “родина и чужбина”. Древните представи за скиталчеството и трудното приемане при завръщането са любима тема в световната литература.
Темата за скитащия дух и митологичното завръщане има дълбок философски смисъл и е илюстрация и модел за невъзвратимостта на времето, въпреки представата за неговата цикличност и визуален кръговрат. Стремежът на Одисей да се върне там, откъдето е тръгнал, го изправя пред редица трудности и изпитания и той успява само с хитрости и преобразявания да излъже промените, т.е. отминалото време. Той се връща в Итака, но Итака вече не е същата и само в мита Пенелопа успява да остане вярна на отсъстващия десет години и да устои на съблазните и логиката на женихите. И те биват избити от Одисей, за да се възстанови статуквото. Така не странстването, а завръщането се превръща в проблем на литературата (виж “Митът за Одисей” от Тончо Жечев).
В драмата “Майстори” Рачо Стоянов представя друг модел на завръщането. Беднякът Живко след 7-годишно скитане по чужди земи е придобил богатство и майсторлък и се завръща като “цар”, за да заеме обещаното му място до Милкана, която обаче е нарушила дадената дума, защото смята Живко за умрял, и е станала жена на Найден – реалния местен “цар” и прочут майстор. Тук ролите са разменени в сравнение с “Одисеята”. Царят обаче, вместо да убие жениха претендент, убива Милкана, защото не й вярва и защото тук се намесва и християнският мит за греха на жената – Рачо Стоянов като модерен автор е заразен от отровите на Бодлер и неговите “цветя на злото”. Красивата и трагична Милкана става жертва на завръщането. Истинското завръщане е невъзможно. Времето е отнело възможностите за истинско щастие. Статуквото се възстановява само в мита и чрез изкуството. Жертвата е въплътена в образа на крилатия ангел, изрязан от вдъхновените ръце на Живко, вечно скитащия дух.
В произведението на писателя е отразена не само митологичната философска основа на мотива за завръщането, но и неговият фолклорно-битов вариант, което прави творбата актуална и близка до духа на балканджиите. Пиесата отразява във възвишен вариант реалното битие на дряновските и тревненските майстори строители и марангози гурбетчии, които са отивали по далечни земи да строят и изографисват църкви, манастири, мостове и чешми, къщи и конаци на богати турци, българи и румънци. Балканските градчета и селца се оказват тесни за творческия дух и широките вече възрожденски новаторски мащаби не само на майстори като Кольо Фичето, но и за много учители, книжовници, писатели, художници и композитори. Поради ограничените мащаби и съперничеството те напускат родното си място, скитат по далечни земи, някои от тях стават прочути майстори в своята професия, овладявайки и съчетавайки с традицията на родното нови методи и технологии, опитват се да се върнат в родния край като победители на бял кон, но по правило не са приети, отхвърлени или забравени. Те се завръщат след смъртта си като мит и легенда.

Такава е съдбата и на самия Рачо Стоянов. Такава съдба той е проектирал в образа на Живко. Казват, че литературата има способността да предвижда интуитивно съдбата на своя автор. Виждаме Ботев в стихотворението “На прощаване” как предвижда собствената си смърт “по скали и по орляци”. Виждаме и Рачо Стоянов в образа на Живко. Той никога не бива приет в родното място и причината не е само жената, а дълбоко заложеният принцип останалите в затворения свят на родното да отхвърлят “молепсания” от модерните зарази на чуждото.
Тази опозиция “свое-чуждо” стои като основна тема в българската литература през Възраждането (Каравелов, Ботев, Друмев, Войников, Вазов и др.). Тя е актуална след Освобождението в проблемите на модернизма (Пенчо Славейков, Петко Ю. Тодоров, Пейо К. Яворов и др.). Проблемът става особено актуален след войните, когато Рачо Стоянов пише своята пиеса “Майстори”. Така че неизбежно в тази драма се драматизира основно въпросът кой е по-голям майстор – местният занаятчия, съхранил традицията на деди и прадеди – или преминалият през горнилото на чужбината, взел и прибавил нови неща, които нарушават каноните на традиционното изкуство. Образите на перуниката и класическата роза символизират различията в конфликта между двамата творци. Нестандартното, неканоничното, “дяволското” в изкуството на Живко (да обърнем внимание на имената, които авторът променя в процеса на писане на драмата, за да намери най-адекватното съответствие с характерите и съдбите им), се противопоставя гордо и надменно на традиционната закостенялост в работата на Найден.
Отношението на двамата майстори към изкуството проличава най-добре по време на състезанието след сключения облог. Не е случайно това, че Найден не работи – той просто няма какво ново и различно да даде, освен да повтори формите и образите, познати на всички. Такъв тип творци не могат да се състезават, те винаги търсят изход в други действия и оправдават своето безсилие с чужда вина.
Жената става изкупителна жертва в мъжкия двубой за първенство. Тук се преплитат няколко митологични мотива, най-старият от които е мотивът за кражбата на жена. В древния мит за Хубавата Елена, открадната от троянския принц Парис, троянците понасят всички последствия от нарушената чест на ахейците и бранят с твърдост на обречени отвлечената доброволно жена и своя град, въпреки че знаят, че Троя един ден ще падне, защото е нарушена божествената хармония. А във фолклорния мотив, върху който е разработен сюжетът на “Майстори”, сходството е в това, че Найден веднага след като научава, че е отнел чуждо щастие и че дадената му от Милкана китка не е била от сърце, защото тя вече е била дала дума на друг, веднага се почувства обречен и разбира, че каквото и да направи, ще изгуби битката за жената. Противоположна е мотивацията на Живко, за него времето на отсъствието е актуализирало надеждата, вярата и любовта и толкова по-силно те се насочват срещу Найден, защото за Живко той е узурпаторът на царския дар, на любимата, дала обет за вярност.
Мотивът за кражба на жена се преплита или по-точно се символизира от мотива за кражбата на даровете. Не случайно Живко носи “царски” дарове за Найден – силяхлък от червена кожа и два пищова, богато украсени (тези пищови до края на пиесата ще гръмнат, тъй както е формулиран от великия майстор Чехов принципът на драмата и късия разказ). А за даровете на невяста Милкана Живко говори иносказателно, двусмислено митологично, с дълбока болка в душата. Тук речта на героя напуска фолклорната простота и придобива модерна комплицираност:
“…И все пак мъка ми е, че нищо, нищичко не съм ти донесъл… Скъпи дарове носех аз за моята бъдеща невеста. Защото си идех да се задомя в роден край и да въздигна запустял дом. Но откраднаха ми тия дарове зли хора по пътя, в Тракия, покрай Едрене, по брега на Марица. А хубави бяха даровете и приличали биха на тебе, невесто Милкано, че съм бленувал моята бъдеща жена руса и синеока, тънка и висока. На тебе бих ги дал. Ала без късмет си била ти, без късмет съм бил и аз…”
Така в драмата “Майстори” трагичната обреченост се стоварва с огромна сила върху крехките рамене на жената. Тук обаче разликата от съдбата на древната хубавица Елена е от земята до небето. Античният принцип на преклонение пред красотата прави Елена недосегаема. За разлика от нея Милкана става изкупителната жертва, защото е продукт на едно комплицирано и пагубно патриархално съзнание. Причините за това са няколко. Първата и основна причина е психологическото противоречие между митологичното съзнание и модернизираната фолклорна представа за невъзвратимостта на времето и симетричното разминаване между нравствените повели на миналото и настоящето.
Живко се връща в родното си място с идеала на миналото: преди 7 години Милкана му е дала своята китка и му е обещала да го чака – сега Милкана стои пред него като неосъществена и близка реалност, за която той се бори, вдъхновен от своя идеал. Той е в правата си според митологичните и фолклорни представи и повели – защото според тях времето не променя дадената дума – след 10 години Одисей има същите права в Итака, както и Менелай същите права над Елена, открадната преди 10 години. В битката за Милкана Живко е на път да излезе победител, защото е майстор – изпълнител на митологичната съдба. Но се случва друго. Защо?
Найден, който е реалният титуляр на щастието, реалният “цар” и съпруг на Милкана, след узнаването, че тя е дала дума и китка на друг преди него, се потапя в горчивата отрова на ревността. Въображението му изгражда образа на тази предварителна “кражба” на щастието му, лъжата или премълчаването на истината от Милкана я прави вече нереална за Найден, той намира изход единствено в това тя да не принадлежи другиму, да не съществува изобщо, защото той вече не може да я притежава и тя се превръща в някаква греховна езическа изменчивост. Найден действа по механизма на религиозните фанатици, които са убивали с камъни жени, обявени за грешници и вещици. Красотата и кроткостта на Милкана му се струват преструвка и хитрост. В съзнанието му, както и в съзнанието на зрителите, които биха застанали на негова страна, жената е изначално виновна, тя е носителка на първородния грях, тя е също “цвете на злото” като героините на Бодлер. И ето тук се преплитат мит и модерност в драмата “Майстори”. Рачо Стоянов като модерен автор не може да не хвърли камък, в случая куршум, срещу жената, която със своята изкусителна красота въвежда в греховно състезание с Бога двама мъже – “майстори”.
И въпреки това той се извисява над този примитивен, макар и по-достоверен в историята и в живота прецедент. Извисяването става чрез образа, думите, поведението и творението на Живко. Животът е в това да простиш, да запазиш красотата и да я обожаваш. Тук се оглежда предкласическият принцип, който срещаме в Троянския цикъл: Елена е гордост за цяла Гърция, троянците биха спасили своя град, ако я върнат на Менелай, но това е въпрос на престиж, на чест и достойнство. Те не я убиват, не я убива и Менелай, защото красотата не трябва да се погубва, а да радва всички.
Йордан Йовков в своите творби изразява същия митологичен общочовешки принцип – Албена е грешна, но хубава, цялото село я жали и не иска да се раздели с нея. Рачо Стоянов е заложил на същия принцип – Живко е готов да замине отново надалеч, да остави на воля Милкана, иска за награда само една последна целувка и прегръдка. И ето – настъпва фаталният миг. Вместо да убие Живко, Найден убива Милкана.
Защо авторът е предпочел да направи жената жертва? Мисля, че Рачо Стоянов е верен на историческата традиция и реалност. Той става певец на трагическата обреченост на българската жена да изкупува мъжката вина и да бъде разменна стока, дар и ценност, която се залага и продава. Трябва ли да припомняме за образите на българките – реални и фолклорни, исторически и литературно класически? Кера-Тамара, Хубава Яна, Струна невеста, Гергана, Тиха и Рада, Катерина, Ирина и още колко жени-страдалки, които загиват в името на своята любов или за вярност към род и родина? Всеки от нас е слушал разкази за героичното търпение и страдание на нашите майки, баби и прабаби в името на своята любов, деца, и семейство. Но малцина са тези, които са изразили своето преклонение пред българската жена.

Рачо Стоянов в драмата “Майстори” е направил един великолепен апотеоз на българката и на жената изобщо. Милкана в буквален и преносен смисъл е “мила” на всички и особено на автора. Тя е не само красива, фолклорно чиста, светла, руса, тънка и висока, но и добра, умна, внимателна и деликатна, откровена, чувствителна и доброжелателна, признателна, любвеобилна, но и скромна, с богата и дълбока душевност. В какво е нейната вина?
Тя е повярвала на слуха, че Живко е умрял и няма да се върне. Тя знае – жената най-добре знае – цената на времето. И тази й постъпка е нарушение на фолклорната и митологична щампа – жената да чака докрай, дори и любимият да не се върне никога. Но всъщност в нарушението на дадената дума се отразява едно по-късно статукво на жената и нейната крачка към еманципацията в модерното общество. Тази лека забуленост и неяснота на образа говорят, че Рачо Стоянов не може да не е бил заразен и от “Цветя на злото” на Бодлер. Тази по-съвременна позиция на Милкана я прави равностойна на мъжете – и на Найден, и на Живко тя говори настойчиво, умно и убедително. Тя се явява в опозиция на двамата и всъщност е централната фигура в драматическия конфликт. Финалът на пиесата ясно изразява трагическата ирония, заложена в произведението, която поставя кавички на ключовата дума “майстори”. Не са никакви майстори тези, които погубват красотата… Ето какво говори във финалната сцена Живко:
“Мъртва, мъртва… Като крилат ангел, изрязан от майсторска ръка. Сега нашият облог е свършен, и двамата ние загинахме като майстори… В нея живееше и с нея погина нашето майсторство”.
Разбира се, че в произведението е заложена и философската идея, като в трагедията “Фауст” на Гьоте, че изкуството изисква съюз с Дявола, защото е съперничество с Бога. Изкуството взема жертви. Тук може да се говори и за другия популярен в нашия фолклор мотив за вграждането, както е отбелязал и Васил Василев в своята статия в сборника “Рачо Стоянов – 100 години от рождението му” (1984). Но тук в тази драма мотивът само потвърждава по-общата философска теза за жертвите в името на творчеството.
Има и други творби, в които Рачо Стоянов е прозрял фаталната и трагична роля на жената в изкуството. В този смисъл бих посочил два примера, в които писателят потвърждава и допълва представата ни за преклонението си към жената – единият в романтичен план, а другият в митологично-реалистичен. Романтичното отношение видях в превода на повестта “Бели нощи” от Ф.М.Достоевски. Мисля, че произведението не е избрано случайно за превод от руски. Образът на Настенка и на онези “чудни кътчета, където не поглежда същото онова слънце, което свети за всички… и където се изживява като че ли съвършено друг живот, който не прилича на кипящия около нас живот” (“Бели нощи”)… напомнят за романтичните картини от спомените на Живко:
“Помниш ли, целият свят беше се притаил като при някакво тайнство и тайнството се извърши тогава, когато погледите ни се срещнаха. Времето се събра в тая минута, цялото време стана само една-едничка минута… Не се ли спря слънцето зад планината, за да чуе нашите думи? Не трепна ли първата звезда, когато ни видя един до друг? Не се ли таи полибникът над главите ни в листата на липата, за да послуша думите, що ти и аз си казвахме? Помниш ли?”
И ето – в такова никъде несъществуващо място и при необикновени обстоятелства авторът е показал необикновените съдби на своите герои Живко, Найден и Милкана. В такива забележителни монолози и диалози на героите от драмата “Майстори” се съдържа и онази красота и съвършенство на българския език, обединяващ фолклорния слог с мелодичността, благозвучието и лексикалното богатство на литературния език от времето на Яворов, Дебелянов и Лилиев. (Виж статията на Елка Константинова в сб. “Рачо Стоянов. 100 от рождението на писателя”).

Не е случайно също така, че темата за съдбата на жената е продължена от Рачо Стоянов в повестта “Майка Магдалена” (1936). Библейският мотив е модернизиран в традициите на българската реалистична проза за саможертвата на българската жена да отдаде цялото си съществувание за своите дъщери Вяра, Надежда и Любов. Но това произведение заслужава специално изследване.
И накрая ще трябва да се върнем към основната рамка на проблемите в драмата “Майстори”, която се явява и рамка на българската душевност, култура и литература от Възраждането до наши дни. Това е опозицията “свое – чуждо”. Със завръщането на Живко в родния край започва драмата – той се явява като хвърлен камък, не – като торнадо – в спокойните води на всекидневието в провинциалното селище и предизвиква буря в душите на всички.
Но истинското завръщане се оказва невъзможно. През цялото развитие на действието Милкана моли Живко да замине отново и така да спаси тяхната любов в спомена – дълбоко в душата и сърцето. Но Живко предизвиква съдбата – иска да превърне мита в реалност – което е невъзможно. Особено в нашите балкански места, където над всекиго грее особено слънце и всеки се смята за майстор и господар.
Днес пиесата може да бъде особено актуална с този свой основен мотив. Какво могат да направят днес завърналите се от чужбина майстори-творци, чакат ли ги днешните Милкани или самите те са емигрирали или дали дума на чужденци? В глобалния свят отново играе с пълна сила митологията и за греха днес мъжете не убиват, а лишават жените от дарове, както постъпва и Живко в драмата “Майстори”. А това е много за съвременната жена.