Марин Ботунски

Текат бавноходни летни дни. Дори не текат, а се влачат с оная бавност, която, обвита в трепкащия облак на маранята, оставя впечатлението за безкрайност на деня, за неговата проточена в пространството дълготрайност. Слънцето – и то като че не се движи – застанало в средата на небесния път, прежуря, гори с убийствено силните си лъчи. Пепелива е от горещината небесната синева. Земята, като разсъхнала бъчва, пропуква с нагорещените си и попукани обръчи. Задуха. Асфалтираните алеи в парка на градския стадион са като посипани с жарава и размекнати, както човек от висока температура.
Кривото дърво, което стои самотно в средата на тревната полянка, протяга прегърбената си снага, мъчи се да улови с листата си поне малко хладинка, но въздухът е прегрят и отнийде не идва полъх на ветрец. Сега то завижда малко на побратимите си от двете дървесни групи, които стоят като зелени облачета вляво от централната алея на парка. Изправили снага един до друг, те си правят сянка, създават си оная живителна хладина, която облагородява, а в тежки моменти и спасява живота. Край тях и тревата е по-зелена, а големият килим около него е вече с прегорял цвят. Преди малко старият художник, като разтваряше триножника си под сянката на отсрещния кестен, нарече цвета с неговото си определение – августовско зелено.
Ако листата са очи на дърветата, то кривото дърво сигурно е видяло как от фургона на работниците по поддържането на парка излезе една мъжкарана с дочен панталон, сложи в устата си половинката домат, който държеше, отри длани о панталона и тръгна към художника. Пътьом щипна по бузите шестгодишната му внучка, която учеше своя Мечо да ходи по тревата, и спря пред статива.
- Какво ще правиш? – заувърта се жената около стария художник.
- Ще рисувам.
- А, значи си на почивка.
- На работа съм.
- Че каква работа е това – драскаш с четките по платното.
- Трудна работа.
Художникът извади тубичките с боите и заприготвя палитрата си. От фургона излезе още една, млада и дългокоса жена и възрастен, леко накуцващ мъж.
- Христино, айде на работа! – извика дългокосата.
- Идвам! – отвърна мъжкараната с дочения панталон.
- Какво ще работите? – изви глава старият художник.
- Ние сме «фризьори» на парка. Сега ще минем с косачката тая поляна, ще отрежем кривото дърво, а привечер ще скопаме тревицата около розите, че се задушават у тая жега.

Кривото дърво трябваше да разбере, че е свършено с живота му в светлия парк, но не трепна. Едно дърво не може нито да извика, нито да проплаче, преди да го порежат. Хората пищят и плачат от думите. Кривото дърво се видя малка, тънка фиданка в разсадника по поречието на Ботуня. Сутрин капчиците роса блестяха като сребро по крехките му светлозелени листа. Около него шумяха с младите си клонки стотици дръвчета, пееше в тях утринният вятър, топлеше ги слънцето, а реката им пращаше хладец. Те бързо наливаха сок в младите си тела, пускаха корените си надълбоко в земята, оттам смучеха сила. Сега Кривото дърво усеща, че с човека ги сродява само една прилика – прелестта и мечтите на детството. Каква радост беше това детство край Ботуня -очите му попиваха великата красота на реката, синия небесен безкрай, веселите пролетни песни на птиците, лудата благодат на летния дъжд, есенната бистрота на полето и ярките залези и изгреви на слънцето, бялата зимна приказка, когато земята ги топлеше с майчината си пазва.
Една сутрин край разсадника спря камион. Градинарят тръгна между тях, оглеждаше ги с поглед, в който се примесваше гордост с печал.
- Виждате ли какви са напети рожбите ми – хвалеше се той пред шофьора на камиона и жената с дългата руса коса. – Най-напетите ще ви дам, щом е за парк, най-напетите трябва да подбера, та да радват човека от пръв поглед.
Градинарят спря пред него. Разрови с правата лопата земята около корените му, внимателно го изтръгна, погали с длан тялото му и го положи в камиона. После до него, върху него положиха още много млади дървета, по едно време чак дъхът му замря. Нито едно от дръвчетата не извика, не простена. Само си подадоха ръка едно на друго, за да не се смачкат по пътя в тясната каросерия. Когато моторът изръмжа и русокосата се ръкува с градинаря, старецът й заръча:
- Грижете се, барем докато се прихванат… Най-личните деца на разсадника вземате…

Къде отидоха другарчетата от детството, един бог знае. Кривото дърво с още шест посадиха тук, на тази полянка. Посадиха ги в едно мъгливо утро някакви жени, които бързаха и се караха помежду си, притъпкаха с крака земята около корените им и изчезнаха. Щом до кореновите власинки стигна есенната влага, те си поеха дъх, поизправиха повехналите си листа, сякаш се свикаха набързо: «Ей, тука ли сме, колко сме тука?» Следобед есенното слънце проби мъглата и те видяха двете групи дървета вляво от централната алея на парка – бяха едри, стройни, горделиви; видяха още грамадните голи, а затова и страшни скали на Врачанския Балкан; видяха едно човешко гъмжило, което ръкомахаше, викаше, чоплеше семки, разпъваше чадъри и вървеше все натам, към стадиона. В това гъмжило се различаваха от време на време фигурите на едри и стройни млади мъже, на деца и ученици, на младеещи жизнени старци, на жени; мярваше се тлъстата фигура на поп, офицерска фуражка, детска количка, патерица, пияници със зачервени носове и бутилки в ръцете, млади циганчета, които държаха в ръце по десетина фунийки слънчогледово семе и щом го продадяха, се втурваха към едната група дървета, оттам се връщаха с нови десетина фунийки, оглеждаха се наляво и надясно, като да се страхуваха от някого, и чак тогава извикваха пискливо; «Семки-занимавки-и! Семки-занимавки-и-и!»
После откъм стадиона се понесоха викове, изригвания, вълни на радост и недоволства. Въздухът трепереше, а заедно с въздуха и те, присадените тук деца на Ботуня. След време човешкото гъмжило на тумби, на тумби се понесе обратно. При тях на поляната спряха двадесетина деца; приказваха шумно, пуснаха топка и започнаха да я ритат, да се бутат и да тичат напред-назад. И още тази вечер първите три от дърветата бяха прекършени, а на сутринта повехнаха листата им. До края на седмицата бяха прекършени стеблата на още две. «Ей – като че искаше да извика единственото останало другарче, – няма ли да дойде нашият градинар? Тук ми е душно, земята е песъчлива, и въздухът е песъчлив… а гражданите са груби и бездушни…» След седмица-две повехна-увехна и се предаде…
Няма по-страшно от самотата в ранната младост. Поддадеш ли й се, свършен си. И то, единствената оцеляла присадка от разсадника край Ботуня, започна борба. Впиваше все по-дълбоко корените си и протягаше ръце към слънцето, съпротивяваше се на острите северозападни ветрове и тялото му заякваше… Една сутрин на полянката спря млада жена с две деца – едното току-що бе проходило, та го возеше в количка, другото, със златистите къдрици, беше към тригодишно. Жената метна одеяло на тревата, приседна и запя песен – на бебето ли пееше, на себе си ли, но имаше някакво мечтание в тази песен, радост от живота и красота. На най-долната му клонка момченцето със златистите къдрици окачи сак, в който носеше шише с вода и топка. Дотежа му и леко се наклони, та погали с листа лицето на момченцето. Поизкриви го тази първа тежест, но още тогава то си рече: «Живей за хората! Така ще се спасиш от самотата.»
На другия ден жената с количката пак пристигна, а момченцето със златистите къдрици водеше за ръка още едно момче. Пак окачиха сака за долната му клонка, взеха да вадят топката от сака, но им беше трудно, та новодошлото момче го хвана с две ръце и го приведе надолу. Нещо се изтегна и пропука в тялото му, а после едното от момченцата откъсна малка клонка с няколко листа, за да си пази сянка на слънцето. Болеше го, но понесе болката и вместо да заплаче, смя се и то с двете момченца, следеше боричканията им, игрите им, радостта им.
Всеки ден идваха тук децата, довеждаха нови и нови, измисляха всякакви игри: футбол и народна топка, федербал и Черен Петър, гоненица и криеница, строяха от мозайките си къщи и бродираха чудни цветя. Спираха до него, поздравяваха го с усмивка, сваляха си връхните дрехи и ги метваха върху клонките му. Качваха се по още слабото му тяло и така се отчупиха двете долни клонки, които растяха близо една до друга, превиваха го, на стара баба заприлича. И точно такова го заобичаха малките деца. Така им беше удобно да се катерят по него, да мятат дрехите си и да окачват багажа си, да играят на гоненка и да се провират под приведената му снага, да сядат на малката му и рехава сянка в горещите дни, да го използват за футболна врата, да прикачват на него мишените си и да стрелят с дървени лъкове и стрели. Така започнаха и да го наричат – Кривото дърво, нашето криво дърво; насрочваха си срещи и игри, идваха и го галеха, говореха му нежни думи, после се втурваха в своите си детски залисии и самозабрави, връщаха се потни и със зачервени бузи, грабваха си дрехите и като ръкомахаха и се надвикваха, поемаха пътя към дома. Щом видеше, че децата се прибират, прибираше се и виделината. Над парка първо падаше синкав, а после непрогледен мрак. Докато е синкавият мрак, дърветата не заспиват. Тогава обикновено откъм Вратцата повява вятър, дърветата размърдват клони, спитват се това-онова, правят си равносметки… Най-често по време на синкавия мрак някое от големите прави дървета изричаше подигравателните си монолози. «Ей, Кривчо-криви, през смях започваше голямото право дърво, я се погледни какъв си възел – и сам дяволът не може да те развърже. Гърбицата ти с двата прекършени клона е заприличала на биволска глава… Сбръчканата ти снага се е привела и усукала, ама пак приемаш по цял ден тоя детски орляк, искаш май да те вбият в земята, та и помен от теб да не остане. Дървото, Кривчо-криви, не е създадено за детска играчка, дървото трябва да издига върховете си нагоре, та и да рече някога човек да се катери по него, свят да му се завие и да свърне надолу…»
Кривото дърво слушаше шумния смях на правите дървета и свеждаше тъжно клонки. Дали не им с криво, дето децата играят при него и върху него, а при правите дървета не ходят? После, като изправяше изкривената си снага, ги хващаше в озлобеност, каквато има у хората, защото на едно дърво не прилича да се подиграва с недъга на другото. А дали не са прави правите дървета, дали не е по-добре да се затвори и да живее живот за себе си? Вярна ли с максимата «Живей за другите, шом само ти ставаш Кривото дърво, а цялата група отсреща е изпънала стройни тела към слънцето?» Има ли такъв разум природата, че да разбере неговата отдаденост на децата?
Синкавият мрак се оттегляше и в парка ставаше непрогледна тъмница. Само някоя цигара на закъснял работник или на влюбени млади продираше тъмнината като земна Звездица. Дърветата в парка заспиваха, само Кривото дърво оставаше будно като пристанищен фар и листата му изследваха буйните и тъмни вълни, даваха сигнали към дървета и хора. И все му се струваше, че и да не го разберат сега, утре може да се научат да улавят и стари сигнали, и като ги разчитат бъдещите хора, и дърветата ще стават по-добри. И пак Кривото дърво се сещаше за стария градинар. Там, край Ботуня, той вървеше и се прислушваше в тях като лекар, галеше ги с грапавата си едра длан, спираше до тях и ги слушаше как дишат. Към края на пролетта и началото на лятото някакви животинки се завъртяха в листата на дърветата, някакви мрежи заоплитаха от сребърни нишки, а после листата започнаха да болеят и да стават безчувствени, да съхнат и преждевременно да окапват. О, това беше болка неизпитвана, и страх беше пред неясната опасност. Тогава градинарят извика един машинист и му рече: «Не може да се отлага, още днес трябва да ги напръскаш с този разтвор – да измрат тия гадини нескопосани, че това не са още дървета, това са деца, трябва да им се помогне!» После вървеше между напръсканите дървета и говореше: «Не бойте се ей, деца, сега ще ви олекне, това е мехлем за вас, ще ви олекне…» Има ли, питаше се Кривото дърво, много хора като стария градинар край Ботуня? Или и между хората са рядко такива, или и градинарят е кривото дърво между хората. А другите, на стройни прави групи, си издигат короните към слънцето и не ги е еня за хорската болка, не искат да попрекривят гръб, за да направят радост на събратята си!
Бог знае как е у хората, но за нас по среза ни човек може да чете като по книга. Там всичко е записано – на колко сме години, коя година е била суха, коя плодна и милостива към дървото, кога ни с било задушно и трудно да дишаме, кога сме били притиснати от братята си, кога е имало открит простор и слънце… Ние, дърветата, оставяме тия си автобиографии – дано има кой да ги чете и разбира. В тях ни е и завещанието, и препоръката. Ето, сега ме измъчва безсъница, и болка имам в душата си, тая безсъница и тая болка нанасят свой знак в сърцевината и ако се намери човек, дето може да чете среза ми,един ден всичко ще му стане ясно.
И в безсъницата си трепкаше – може ли то, Кривото дърво, да се затвори в себе си, да отгони децата, да им вземе-отнеме радостта на игрите край него и по него, да се разтовари от тежестта, но и от щастието на общуването, от светостта да бъдеш нужен и полезен някому? И си отговаряше – не, не може, животът му ще опустее и осивее. Вероятно е дори да не може да живее така.
На другия ден, измъчено и безсънно, то набързо подреждаше клонките и листата си, сресваше се и с измито от росата лице срещаше радостните деца и се втурваше в техния изпълнен с весели игри и мечтание ден.
Така се изнизаха девет години в просторния и светъл парк. Какво ли не изживя Кривото дърво през тия години, колко деца проходиха в зеления килим под него, колко първи думи се изрекоха, колко игри се изиграха и смях се изсмя, колко любови се наченаха, съпроводени с неповторими и трепетни думи. Една от тях е запечатана в сърцевината, утре по среза може да я разчетете. Беше към залез слънце, когато от голямата алея към него сви дългокосата и чипоноса Валя. Валя израсна край Кривото дърво, беше буйна и всеотдайна в игрите, а лицето й – бяло и нежно, и думите й бяха пропити с особена нежност. Сега тя вървеше към него с плавна и радостна стъпка, а цялото й същество бе обзето от възвишена, светла мисъл. След време дойде и светлорус висок момък. Най-напред очите им се търсеха и искряха, после пръстите на ръцете им се докосваха, като в невероятен пластичен етюд, и говореха тези докосвания, ах, как говореха. А по-сетне дойдоха и думите, невероятните и незабравимите. «Обичам те, мой цвят ненагледен, виделинка моя!» «Не говори, не говори, нека послушаме вятъра и шепота на дърветата.» «Няма да ми стигне един живот, за да изживея щастието си!» Тогава Кривото дърво се приведе и с клонка погали двамата млади. И много вечери ги посрещаше и беше щастливо с тяхното щастие. Но една вечер светлорусият дойде с друга девойка и взе да повтаря същите думи. Кривото дърво заплака, после в яда си използува полъха на вятъра и заразмаха ръце, удари момъка по главата, но беше слабо, светлорусият момък само си оправи косата и продължи да говори на новодошлата и да я прегръща пред очите му. Тая нощ не заспа. Та как е възможно да изкажеш такива думи, такава нежност да излеят пръстите на ръцете ти, а то значи, че е нежност на душата, и толкова скоро да забравиш и да изоставиш тоя, когото обичаш. Значи има хора, дето думите им, и най-възвишените, пукнат грош не струват, а може би и те самите пукнат грош не струват.
Много нещо преживя с хората Кривото дърво. Сега може да се каже, че повече е било хубавото, че голяма част от тоя живот е населен с буйната радост и веселост на децата и техните игри, на тяхното възмъжаване в светлия парк. И защо, би запитало ако можеше то, като натрупват години, хората натрупват и злост, и злоба, и тъгата по-често навестява душата им, мечтите се притъпяват. Ах, ако може да се задържи детството на хората, какво велико щастие би било.

Работниците по поддържането на парка идваха към него. Кривото дърво трепна, спомените се отдалечиха. То подреди косите си, пооправи вейките. Искаше да помаха за сбогом на децата, неговите предани приятели, но децата ги нямаше – сега те бяха по лагери и при баби по селата, край реки и морета. Случва се и така – в най-трудния момент приятелите да ги няма… А може би е по-добре, хем да не тъгуват, хем да не гледат как ще се строполи на земята прекривената му и съсухрена снага. Там, повалено на земята, то сигурно ще е много грозно.
Мъжът се приближи, извъртя брадвата и остра, режеща болка парна тялото на Кривото дърво. Зави му се свят, малки лутащи се звездици заиграха пред него. Още не беше се освестило, и още мъжът не беше извъртял втори път брадвата, когато се чу писклив гласец: «Защо режеш нашето дърво, децата ще дойдат и ще те пребият!» Кривото дърво отвори насълзените си очи и видя внучката на художника, която с тънка пръчица удряше по гърба мъжа с брадвата, а оня й се усмихваше с нищо неказваща усмивка. Тогава се приближи и старият художник, лицето му беше умислено и натъжено, бръчките се бяха врязали още по-надълбоко в лицето му.
- Може и да е криво дървото – рече той на мъжа с брадвата, – но вие отрязвате спомените и любовта на децата, а според мен по-голямо прегрешение от това няма.
И изправи пред очите им голямото платно. Красотата на парка се беше събрала и умножила в този квадратен метър, беше се пречистила през очите и сърцето на стария художник и ги направи безмълвни. Кривото дърво стоеше в центъра на този квадрат такова, каквото си беше, криво, но с една вътрешна подреденост и с красота, за която няма думи да се изрече. Треви и цветя, деца и храсти, птици и пчели, и светлина (много и особена светлина струеше наоколо) – всичко това правеше неговата подреденост внушителна и уж спокойна, а пък отправяше към оня, който я погледне, стотиците си трудни въпроси. Защо в тая красота най-обичаният е най-крив и защо ето днес трябва да напусне парка на нашия живот, макар и съпроводен от голямата любов и голямата мъка на децата? И колко много още «защо» имаше в тая картина! И колко много красота от нашия живот, която не винаги успяваме да забележим и за която не винаги имаме очи, за да я видим в цялата й пълнота!… А някъде назад, в ъглите на картината, като фон от зяпачи, от ненаситни търтеи на живота, замислени и защурани из света само за собственото си благополучие, стояха високите прави дървета – наредени като цепеници за огън – без своя физиономия и без своя душа.
От очите на Кривото дърво капеха радостни сълзи като едър летен дъжд. Тая картина осмисляше всичките му денонощни терзания и целия му живот. То примижа, с последни сили развя листата си за поздрав към всичките си приятели, оня многоброен човешки орляк, дето му беше дал много – и кривината, но и великото щастие на простото другарство и привързаност. Едно криво дърво, казваше си старият художник, не може да надживее една картина, но и големите прави дървета не могат да надживеят децата на тая земя…
Мъжът с брадвата изгледа стария художник с лека обърканост в погледа, после нерешително вдигна брадвата, замахна. И още веднъж, и още веднъж…
Кривото дърво, изсушено, с усукани възли и снага, лежеше на тревата – безмълвно и безжизнено, и грозно. Но и тревната поляна без него изглеждаше грозна, а може би и безсмислена.