АЙДЕ, МАЙКА…
Беднотията е измъчила селяните по нашите земи, спекла ги е, набръчкала е кожата им, деформирала е телата, изтрила е блясъка от очите, затова пък ги е направила милостиви и хитри. Хлябът им е зависел от животните, с които обработвали малките парченца земя, затова към тях те се обръщат с най-хубави думи. В моето село хората, като впрегнат и тръгнат занякъде, се прекръстват, макар че повечето от тях не вярват в бога, и ще рекат на добичетата: «Айде, сине», или: «Айде, бракя». А Ванко преселникът пък се обръща към кравите с думите: «Айде, майка…»
Беднотията си върви с него, тя е най-голямото страшилище за селянина – тръгне ли подире му, не го оставя, дорде е жив. Та и с Ванко така. Върви беднотията подир Ванко, а Ванко се обърне към животните с неговото: «Айде, майка», и вървят заедно – добичетата, Ванко и беднотията. Ванко неведнъж е опитвал да тръгне сам с добичетата, да остави, да се скрие от пустото страшилище, ама да тръгне Ванко без беднотията е все едно да тръгне колата без кравите.
Дали защото много несрета и тежест изнесе в своя мъчен живот, или защото годинките понатежаха, но майката на Ванко се помина тъкмо когато човекът беше се поотървал от беднотията. Положи Ванко майка си в колата, впрегна кравите и тръгна към църквата. Подир колата вървят десетина души – синовете на Ванко и няколко комшии. Нали е преселник, а и живее на края на селото, той си няма нито много роднини, нито много комшии.
Като свърши церемонията в църквата, синовете изнесоха ковчега с майка му, леко, внимателно го поставиха в колата, той извика едно: «Айде, майка», и сълзите му покапаха по страните.
На площада на селото, високо на железобетонен стълб, е окачен голям високоговорител, високоговорителят хич не го интересува, че е умряла на Ванко майка му, свири, та се къса.
- Стой, майка! – вика Ванко като наближиха високоговорителя. Обърна се назад към колата, отри с ръкав очите си и рече: – Послушай, майко, високоговорителя, че вече няма да го слушаш.
Постоя така, помокри страните си и пак подвикна на добичетата:
- Айде, майка…
Кравите пристъпват бавно, съсредоточено, от време на време едната извие шия към другата, изгледа я замислено и пак продължат. Зад гърба си чуват тихия плач на момчетата и дълбоките въздишки на Ванко, вървят и мълчат за едно и също нещо.
Ванко също мълчи, мисли си за беднотията, която цял живот вървеше с него и с майка му, после ги изостави, ама майка му си отива, без да може да се порадва на тоя свят без беднотия.
Пред училището се е прострял голям и хубав парк, пълен с цветя и зеленина.
- Стой, майка! – обръща се Ванко към животните, погледва назад, към майка си, и дума: - Погледай, мамо, парка, че там няма такива зелени и разцъфтели паркове.
И пак кравите тръгват с равна, бавна крачка, страните на Ванко се мокрят, защото приближава реката, а след нея са гробищата. Като преминават реката, Ванко пак спира кравите и пак се обръща към майка си:
- Послушай, мале, барата как пее, защото барата е близо и ти ще я слушаш, ама изпод земята не се чува така, както оттук се чува…
Реката шуми в главата му, Ванко преглътва горчилката, дето цял живот се е насъбирала в гърлото му, и тихо, едва чуто се обръща към кравите:
- Айде, майка…
