Янислав Янков

Изгонване на варварите
/поема/

1.

Събуждам се с огромно притеснение.
Кой ми разказа тази нощ играта си?
Човек ли бе, о, сляпо привидение,
разхвърля ти столовете и масите!
Прозорецът любимец на стъкларите
заварвам да целува стари вестници.
От мургави обесници оглозгани
стърчат ребрата остри на хамбарите.
Изпълва страх осъдените фабрики.
Здравей, метално диво разфасоване!
От петата синфония на вятъра
пищи бездарно чуждоземно пиколо.
На сцената, отдавна изоставена,
расте тъга и пагубна свирчовина.
Под лампионите – пияни бармани
се гаврят с Мелпомена на завесата.
О, бармани, свещеници на кръчмите,
проклинам се за вашето насилие!
Превръщате децата ми в поклонници
на духове, зазидани в бутилките.
Аз знам – не мога с моята поезия
да спра смъртта… но виждам в моргата –
на студ лежат божествени творения,
прегърнати с поети и художници.
Умират заедно. И стях – възторзите,
отгледани от гениални варвари.
Какво е станало? Заспах в България,
а се събуждам болен от изгнание.
В изгнание са къщите, дърветата,
реките, водопоят на кентаврите.
На същия адпес от дните вчерашни
издъхвам под клеймото за изгнание.
Пристигат вундерготски за съветници
на диви, на безбуквени сенатори.
Не искат вече гениални варвари,
а търсят стадо овци от поклонници.
Заспивам след огромно притеснение
на вестниците стари, на подлогата.
Не знам дали съм в безпросветна Африка
или на Рио в гетото прокиснало.
Довчера молих Господ пред олтарите,
но днес… зова душите на поетите.
Станете от пръстта! Ще защитаваме
децата си, насъщния, адреса си.
Станете! Някъде и още някъде
купуват яйцеклетките ни, спермата…
Децата ни от гениални варвари
превръщат във посредствени чиновници.
Единствено ни съхраняват думите.
Къде си, мило бащино отечество?
Изражда се народът ми в човечество
с мълчание, с презрение, с безумие…

2.

Какво да кажа на децата си?
Закусват лед, вечерят кактуси.
Лъжа е, не растат в България!
Растат – за всяка трапезария,
за гладни ченти, за хладилници,
за празни небеса – кандилници,
замлъкнали от студ будилници…
Какво да кажа днес на себе си?
Засявам думи, жъна ребуси.
Не гледам вече през прозорците –
заминали са чудотворците.
И Ванга с болка взе си силата.
Загърби кръста и мъртвилата…
Какво да кажа на България?
Хляб раждай, майко, не бездария!
Не пускай тези на кормилото –
не знаят пътя, газят в гнилото,
затъват в мас… А на държавата
едничка й остава плявата.

И няма вече изречения.
Започват новите мъчения.

3.

Безхлебни дни… Опрени на прозореца
лица тревожни – бедни, прости хорица.
Защо не стъпва както трябва пътят ни,
а се въртим изплезени, помътени?
Мухи сме сякаш тъпи, влезли в тъпана.
И удря тъпана една ръка напътена.
Дано се лъжа… Ах, дано от слепите
не взех очи и от глупци заветите.
Дано в душата черното е бялото.
Дано не виждам края, а началото.
Дано!… Остава ми надеждата,
че дупката е бемка между веждите,
че гладната уста на мойта кошница
е пълният хладилник в бяла нощница,
че тези „че”-та, даже и „дано”-тата
ще ги натири „майката на ротата”,
ще сложи хлебец в голата ми раница,
за да нахраня и деца, и странници…
Как моля да са слепи другите –
на ниските поклони, на услугите,
на клетвите износени, на мострите,
че виното за нас не е – за гости е…
Такива хора ни изяждат силата.
Те майсторят и кръста, и бесилата.
Те се нареждат първи пред олтарите.
А ние – вън, с въжата и самарите.
Какво ни беше – да разбием дверите,
да си премерим вярата със верите,
да си оправим мелницата… Господи,
забравихме и храма ти, и постите,
забравихме как би до смърт с камшика си
търговците, а не със празни приказки.
Забравихме… Пестихме си куршумите.
А словото не свършва, Боже, с думите…

4.

Как искам изведнъж оркестрите
да се завърнат по площадите –
как искам празните училища
да се превърнат в златни кошери.
Как искам утре на трапезата
коматът бял, солта и виното
да бъдат гости без повикване.
Как искам да си върнем вярата.
Да видя как от срам владиците
захвърлят златните си кръстове
и по очи за опрощение
ръка целуват на народа си.
Как искам да събудя хората,
да ги извадя от самите тях,
от хипотезите, от блатото,
от времето, отдавна минало.
Страхувам се, ако хипнозата
ни качи утре по дърветата,
оттам да гледаме маймуните
как слизат като черни ангели.

5.

Прилича всичко на природно бедствие.
Което беше мед и днеска мед си е.
Но още тропа из дома ни валякът.
И още джвакат в кишата сандалите.
Свистят сърца, пращят ребра – предмостие
към друго време – време с други лостове.
Вместо утроба плодна, храним гробища.
Вместо човеци горди, учим робища.
Рушим живота си добър в основите.
Горчи насъщният. Сладнят отровите.
Което беше мед и днеска мед си е.
Но в кошера жужи природно бедствие.
Кълве на прага мъртвите работници
неканен гарван… С черни потници
с дебели вратове дебели стършели
слугуват вещо – рояка довършили.
Дано се случи – в тази суматоха птицата
да изтърве от клюна си старицата –
да оживее над кръвта, над мършата
от семето ни стръкче непрекършено.
Но идват други гарвани с приветствие –
което беше мед и днеска мед си е!
И пълнят гушки, пълнят дърти кошници.
И още, още идват за помощници.
И мекото е вече на привършване.
Но затова пък има тлъсти стършели.
Какво си мислят, че е вечна тяхната?…
О, Боже, чуй ме, нивите повяхнаха,
плугът раждяса, мислите ръждясаха.
Скрибуца споменът, затъва в пясъка.
Стърчат руини… Чума… Мор… Нашествие!
Но мед, което бе и днеска мед си е.
Създателю! Прости ни за възторзите,
за сълзите под очилата розови,
за празните глави под знак приведени,
за хапа ни горчив от питки медени,
за дните ни, насечени с матрицата…
Как ще прогоним в тази каша птицата?
Как ще напълни кошера народът ни?
Не е ли всичко от страха ни следствие?
Което беше мед и днеска мед си е.
Но аз усещам с костите си, с вените
водите как набъбват на промените,
как се озъртат родните бездария,
как ще се срути върху тях България,
как в миг ще лъснат техните съзвездия.
Гласът Народен плаче за възмездие –
с Балканът тъмен, на билата с костите…
И утре… нека заповядат гостите.