Нина Кръстева

Майка казваше: “Приличаш на дядо си – добра и трудолюбива си като него… – и допълваше – …и проклета като баба си.” Последното се правех, че не съм чула, но първото сравнение много ме впечатляваше. Заставах пред огледалото и мислено започвах да се сравнявам с дядо си. Не намирах особена прилика, освен, че зъбите ми бяха криви като неговите. Е, и годините ми не личаха, също като неговите. И май приликата оставаше дотук. Аз съм пряма, сприхава, винаги търся справедливост, вместо прошка, много-много не се церемоня, действам припряно… Не можех да се похваля с търпението, дипломатичността и кротостта на дядо ми, за което всички го уважаваха. За разлика от мен, той беше човек, за когото не можеш една лоша буква, камо ли лоша дума да кажеш. За децата си, както се казва, той вадеше залъка от устата си. Изобщо си беше човек за пример и подражание и аз направо си го боготворях. След сестра си, най-много обичах дядо си, може би заради справедливостта му, знам ли? И изобщо, някой знае ли поради каква причина обича някого? Обичаш го и толкова!
Понатрупаха се годините, натежаха върху плещите на дядо ми и той се приведе. Цели деветдесет лазарника! Сигурно трудно се носят, но никога не чух дядо да се оплаква от живота си. Не се оплака и когато легна безпомощен. Не преставаше да мисли, че ще оздравее, защото отглежданото с толкова любов лозенце него чака, иска си грижата земята…
Ракът – кошмара на съвремието ни, се настани и в нашето семейство. Майка замина при родителите си, за да се грижи за дядо. Тихо, кротко и в труд беше преминал животът му. Така си и отиваше от този свят през последните месеци.
На втори юни в девет часа сутринта майка се обади по телефона, че вече е време да тръгвам. Допълвах отдавна приготвената за път чанта и не можех да повярвам.
Имаше доста време до първия автобус, който щеше да ме отведе до родния ми град. Беше около единадесет часа и тридесет минути. Имах време да изпия едно кафе. Когато обърнах чашката, сред черните кафеени браздички се очертаваше профилът на дядо ми, но със силно хлътнали очни орбити и грозно изкостелял нос. Беше зловещо подобие на доскоро хубавия, макар и остарял мъж. Над главата му имаше голям, широк черен кръст, а в средата на кръста – тънка бяла чертичка. До главата на дядо, в профил, беше изрисувана друга глава на около шейсетгодишен мъж, с бяла права коса малко под ушите, с брада и мустаци, с красиво чело, той излъчваше спокойствие, мъдрост и благородство, сякаш слязъл от иконопис. Над главата на белокосия мъж се виждаше като малка графика Богородица с младенеца. Голяма черна тройка разделяше двете мъжки глави.
Позвъних на майка. Казах й, че ще тръгна по-късно, защото дядо има поне още три дни живот. Не можех място да си намеря. На какво се надявах, не знам. Не исках дядо ми да умре! Моят дядо! Той беше толкова добър! И аз толкова го обичах!
Точно в три часа следобед телефонът отново иззвъня и обезумяла, давейки се в сълзи, майка ми крещеше в слушалката: “Дядо ти свърши! Аз нали ти казах веднага да тръгнеш…” Сякаш, ако бях тръгнала веднага, това нямаше да се случи.
Когато пристигнах, положен в ковчега, дядо изглеждаше точно така, както го бях видяла в кафеената чашка. Беше починал в четиринадесет часа и двайсет минути, три часа, след като бях изпила кафето. Обичах го! Как можех да повярвам, че са му останали само три часа живот?