ТРЕЗВЕНОСТ
ТРЕЗВЕНОСТ
Мислите ми в гърлото въздуха са прекъснали.
Няма ли глътка вино или земята изсъхна.
Или съм сбъркал пътя си от строгите ви съвети
и край мене навсякъде вода от слънцето свети.
Няма ли глътка вино да разлюлее земята ни.
Облаче под краката ми уплашено да се мята.
Болката да напия и нощта да я глътне,
път да срещне на прага душата моя безпътна.
Дъжд да ме грабне силен, да ме направи на сито.
И вятър, спящ във обувките, шапката ми да срита.
Да ми запукат костите от неудобните пътища
и сам да си дойда на гости в сутрешните си сънища.
СЪН
Водеха ме на разстрел.
Вървяхме през гора. На зазоряване.
Изписка сова. Спрях.
Водачът се оказа стар познат, усмихна се и рече:
- И твоята се изпя!
- Виновен съм.
- Виновниците са в отсрещната гора.
- Тогава, защо не ме оставиш да избягам?
- От кого ще бягаш!
- Прати ме при виновните, нали веднъж нарекох те предател.
- Добро ми е сърцето и простих.
- Прости ми и сега!
- Как да ти простя? Невинен си…
В СРЕДАТА НА ПЪТЯ
На Драгомил Георгиев
Преминах възрасти различни, различно очарован бях.
Ту пеех песнички епични, ту с плач във къщи сам си пях.
Но не успя да затлъстее душата от имот голям.
Омразата петна по нея не хвърли от бедняшки срам.
Живеех, както казва мама – като сукалче в тоя свят.
Богат с приятели измамни и сам със себе си богат.
Макар и днес да се заричам, че ставам нов човек, аз знам,
че утре пак ще си приличам за мой и за обществен срам.
И вместо с някаква интрига, с наследство някакво, с пари
душата ми на чучулига – с песен ще ви озари.
ИЗВОД
На Дарина и Огнян
Не ме наричайте потаен, че тайната ме плаши.
Заговорът е опасен, дори когато е от наши.
Не ме наричайте глупак, че глупостта ме стряска.
Изпитвам яд, когато гледам глупак под умна маска.
Не ме наричайте добър, че добротата ми е кратка.
Доброто хапе с вълчи зъб, когато го ограбват.
Под топлата кора на хляба се гуши целия живот,
но хората са ненаситни, делят трохите, делят гроб.
А после само с добрини си спомняш тоя или оня.
Страхът, гневът и глупостта за живия сълзи не ронят.
ЗА ПТИЦИТЕ И ХОРАТА
Захвърлено по горните етажи
семейството ми като птица в клетка,
се радва на небесна гледка
и цял ден край вратата е на стража.
Кои са стъпките кънтящи в коридора,
ще звънне ли съседката за нещо,
или ще се върти като във клещи
синът из стаята си и ще търси хора.
А после ще поглежда през балкона,
за точките вървящи ще разказва
на птиците, които по перваза
живеят с него, като че на клони.
Но някой ден, дано така се случи,
да има ток и асансьорът да работи,
ще тръгне из града ни на разходка –
тъй сам, за хората той всичко ще научи.
И ако все пак заклейми баща си,
че не във дом, а е отглеждан в клетка,
криви ще излязат неговите сметки
и все ще търси бащиното щастие.
