НАСЪЩНО
НАСЪЩНО
С мургавите колена, като топъл ръжен хляб
тя ухаеше във здрача.
Беше хубава жена, сложена на тоя свят
като празнична погача.
И възбуден, възхитен, в миг усетил глад за грях
аз протегнах си ръката,
но търкулна се край мен тя със топъл женствен смях
и изчезна в тъмнината…
ЕТЮД В ЖЪЛТО
Една жена във жълто цяла, вървеше недалеч пред мен,
и светкаше като махало полата й от жълт сатен.
Разтапяше се тъмнината на есенния скучен мрак,
щом стъпеше красив и златен високия и строен крак.
Вървях подире й замаян от лъскавите обеци,
които скачаха, звънтяха, и пееха като щурци.
И изостанал като мравка, се лутах като в сън дълбок,
изгубил безвъзвратно в мрака звукът на жълтия й ток.
Но бе ми светло на душата, и бе ми пътя озарен,
с надеждата, че в тъмнината една жена върви пред мен…
ПРЕЛЪСТЯВАНЕ
Тя обича да се съблича,
и обичам да гледам аз,
преродил се във рошаво птиче
върху нейния мокър перваз.
Тя дори не ме забелязва,
и не знае, че аз съм поет,
и надничам във нейната пазва
от вълнение детско обзет.
Тя по някой направо е луда,
и желае от него деца,
и от нейната топла възбуда
изпаряват се мойте крилца.
И разтваря се моята човка,
и запявам й с трепетен глас
за мечтата ми мека и рохка
цяла нощ да я гледам в анфас.
И усетила може би смътно,
че пак някой в нощта я следи,
приближава прозореца плътно
и почти ме допира с гърди.
О, най-после ме забелязва,
и навеждам аз птича глава,
тя ме гушва във своята пазва,
и обсипва ме с нежни слова.
И в миг топлата перушина
се омесва с горещата плът
във екстазна любовна картина
със предчувствие ясно за смърт…
И уплашена тя си облича
тялото – цяло в перца,
и в окото ми тъмно наднича,
и целува ми двете крилца…
Аз усещам как страда ужасно,
но поета във мене мълчи,
няма нищо сега по прекрасно
от сълзите във тези очи!
И цял мокър от топлата влага,
пак усещам във тъмното аз,
как ръката й малка ме слага
върху хладния мокър перваз.
И отново аз, рошаво птиче,
прелетявам до близкия храст…
Тя обича да се съблича.
И обичам да гледам аз.
В ЗИМНАТА ВЕЧЕР
Като мечка космата и черна
аз ще вляза във твоята стая,
ще убия тъгата вечерна
и ще седна със теб да играя.
И когато теб в зимната вечер
като малко момиче разсмея,
ще си махна аз кожата меча,
и след туй ще те сложа на нея…
ЛЕГЕН
Във големия бял старовремски леген
ти усърдно се къпеш сега,
а аз гледам те в селската нощ прероден
в оня френски художник Дега.
И се стича водата в металния съд…
И нагазила в малкия вир,
ти щастливо си бършеш червената гръд
със зеления селски пешкир.
И светът е зелен и наситен, и ти
се отпускаш на своя чаршаф.
А след тебе остават шест малки следи –
мокри стъпки по пода кафяв…
Твоя топъл анфас е тъй нежен и чист
върху фона на мрака красив,
че навярно във мен би родил се Матис,
ако имах в ръката молив.
И почувствал какво притежавам сега,
аз те гледам додето заспиш,
и изпитвам дълбока зелена тъга,
че не съм те завел във Париж…
СТОЛ
Пак във дъхавия хол
пия чай, чета Монтен,
а на плетения стол
ти люлееш се до мен.
Огънят като станиол
бляска и искри червен,
и рисува ореол
по тавана осветен.
Ти люлееш своя стол,
гледаш някъде през мен,
а от синкавия дол
вие вятърът студен.
Как приятно този стол
скърца с тъничък рефрен,
ту във сол, ту в си бемол,
сякаш казва: “Спи във мен…”
“Спи във мен…” Но ден след ден
аз намразвам този стол!
Ти си влюбена не в мен,
а в едно дърво без пол!
Огорчен и унизен,
аз ще грабна тоя стол,
и пред тебе разярен
ще го натроша на сол!…
Ала в дъхавия хол
ти усмихваш се на мен,
и аз пак успокоен –
пия чай, чета Монтен…
НА КОМИНА
На комина, на сините цигли,
ще седна да гледам как
на нощта изпод черните мигли
капе гъстият мрак.
И върху покрива изкорубен
ще се разходя важно, пък
ако ще да ме вземат за влюбен
сантиментален щърк!
Ще усетя, че ти си наблизо,
във градината синя, но
ще се местиш ти с бялата риза
като лунно петно…
Ще почукам настойчиво с клюна
да излезеш от тъмния двор,
и ще кажа вълшебната дума:
“Мутабор”. “Мутабор”!…
Но накрая почувствал ясно,
че от мене не става халиф,
ще те грабна аз нежно и страстно,
пак силен, настръхнал и див,
и на сините лъскави цигли
ще седнем да гледаме как
на нощта изпод черните мигли
капе гъстият мрак..
АДВОКАТЪТ
Клиентката беше красива жена,
стоеше пред мойта кантора,
с олющена сива и мръсна стена,
където не идваха хора…
Поканих я. Седна. С прибрани крака.
Излъчи сияние в мрака.
И после внезапно, ей просто така,
тя – малко момиче – заплака.
Не бях през живота си виждал до днес,
жена тъй безумно красива,
да плаче с такъв неподправен финес
и с такава отчаяност дива…
Аз говорех, разказвах за чужди дела,
и за казуси глупаво-смешни.
И изгоних една непослушна пчела
от полата й бяла със вестник.
И за малко едвам не избърсах със длан
и сълзите, размазали грима.
Но ми бе неудобно и беше ме срам.
А тя беше безкрайно ранима…
Тя погледна към мене със мокри очи,
овладя се и каза: “Простете…”
И в кантората бавно нахлуха лъчи
през прозорчето с мръсни пердета.
И видях ли, във онзи единствен момент,
странен трепет в очите прекрасни?…
Но аз бях адвокат. А тя беше клиент.
Правила безпощадни и ясни.
Аз подадох молбата. Тя подписа. Плати.
И спокойно ми стисна ръката.
И излезе през всички възможни врати.
И останахме аз… и пчелата…
ПРИЛЕПВАНЕ
Прилепнал съм към тебе много силно
и вкопчил съм се здраво в този брак,
прилепнал съм към теб любвеобилно
като чорап по нежния ти крак,
като листо по мъхестата блуза,
като дете към майчина пола,
като пиявица, като вендуза,
и като кърлеж в твоите крила
от теб аз черпя, пия, смуча, лоча
любов, любов, любов и пак любов,
и нощем те затискам като плоча,
а сутрин съм прилепнал твой пантоф
със чувството си толкоз всеотдайно,
че ти ме мразиш искрено и тайно…
