Мина Карагьозова

Съществува в биологията закон на Хекел, който гласи, че онтогенезата е кратко повторение на филогенезата. Което означава, че вътреутробното развитие на плода в кратки срокове преминава през всички фази на развитие на дадения биологичен вид по време на неговата хилядолетна еволюция. След като българската литература в продължение на половин век насилствено беше задържана във фазата на така наречения “социалистически реализъм”, през последните 15 години тя се развиваше точно по закона на Хекел – трябваше в изключително кратко време да настигне европейския и световен литературен процес. Ето защо “скоростно” се развиваха идеи, течения, жанрове. Появяваха се литературни произведения и периодични издания, които да запълнят вакуума, създал се по общественоисторически причини.
Като разглеждам процесите в национален и глобален мащаб, аз ще използвам примери от литературния живот на Хасково и региона. Всички те отразяват много точно това, което се случваше с нашата литература по времето на прехода.
Едно от първите неща, които се случиха, беше отпадането на строгия редакторски контрол върху издаваните текстове. Така нареченият “самиздат” заля литературното пространство. Но, докато за много талантливи автори самиздатът беше начин да протестират срещу налаганите много десетилетия табута и клишета, за останалите /за хасковските творци в частност/ той беше просто единственият начин за изява. Появиха се книги на талантливи и недотам талантливи автори. Надигна се недоволство на авторите, които бяха успели да се проврат през иглените уши на цензурата и да издадат своите книги още по време на предишния режим. Нещата стигнаха до там дебютни книги на хасковски творци да бъдат отстранени от участие в конкурса “Южна пролет”. Техните автори бяха заподозрени в графомания. Честно казано, за някои от тях подозренията можеха да се окажат основателни, но не в това е въпросът. Психологията на хората, свикнали на ограничения и дори преследвания, не напълно съзнателно, но много ефективно, възпроизвеждаше предишните модели на мислене и поведение. За много хора новото време означаваше избирателна свобода – свобода лично за тях и ограничения за останалите… Което, разбира се, беше съвсем абсурдно. Едва години по-късно “самиздатът” щеше да се превърне в норма, а не в изключение. И в печеливш бизнес за много престижни издателства. Все пак много бързо догонихме западния свят, още във “вътреутробното развитие” на литературата ни след 10-ти ноември.
Поетът и сатирик д-р Петър Марев беше един от първите, които се опитаха да отразят цялата абсурдност на битието. Той създаде сатиричния вестник “Абсурд”, който просъществува много кратко. Без ясна маркетингова стратегия вестникът просто беше обречен, но неговата поява илюстрира много точно илюзията, че ако забраните отпаднат, талантът е достатъчен, за да създадеш качествена литература. В по-ново време неговият аналог – хасковският “Каунь” – съвсем ясно и точно декларира: “Излиза кугату можи”. Т.е. това е периодично издание без периодика… Т.е. Янко Митев е напълно наясно с невъзможността да съществува истински регионален хумористичен вестник при толкова свит пазар. И все пак, справедливостта изисква да кажа, че патерналистичното общество, в което живяхме половин век, и в което някой мислеше вместо нас, правеше илюзиите неизбежни и неотменими като съдбата.
В творчеството на белетриста Иван Митев магическият реализъм от “Герб” бързо се смени с модернистично сатирични творби в стил “очакване на Годо” в “Тя ще дойде всеки миг”, и продължи с наситен психологизъм в следващите му творби. Законът на Хекел…
Най-точен художествен израз на абсурда, в който живяхме, даде Румен Старковски в “Шахтата”. Този роман в стил Джордж Оруел има малко тъжна съдба. Ясно е, че не е могъл да излезе по-рано. Но, все пак, излиза малко късно. Посрещнат е с подобаващо признание – “Пегас” на “Южна пролет”. Но това не отменя действието на гореспоменатия закон.
Кърт Вонегът казва, че за да оцелееш в нашия свят, не е нужно да си луд, но това помага… Разбира се, той има предвид американското общество. Но е ясно, че нашето бързо го настига. В романа “Чеда на Бога” на Петър Ангелов с ужасяваща яснота е отразена шизофренията на новосъздадения свят, който ще завещаем на децата си. Този своеобразен “Полет над кукувиче гнездо” е много по-жесток от студения трезв реализъм на романа “Тервион” от същия автор. В “Тервион”, макар и безпощадни, нещата следват една адекватна на реалността логика. Докато образите в “Чеда на бога” са близки по внушение на “Капричос” /“Сънят на разума”/ на Гойя.
Високоинтелектуалната поезия, натикана в ъгъла като камерна и безидейна при предишния режим, също тръгна да взема своя реванш… Стиховете на Нина Момчилова, незаслужено подценени при успеха на хумористичната й книга на хасковски диалект, притежават наситена философска доминанта, близки са до естетиката на екзистенциализма. В тях всичко е екстремно, “на границата на мълчание и звук”, “в безпощадната вечност на нищото”, на границата на смъртта и живота, които взаимно се осмислят. Отново законът…
Високите технологии родиха и такъв жанр като SMS – поезия. Ясен Калайджиев доста ентусиазирано и с успех работи в този изключително труден, заради лапидарния стил, жанр. Той има вече награда на миналогодишния конкурс.
Традиционни теми, като страданието на бежанците от Беломорска Тракия, намериха нов прочит в романите Иван Енчев /“Чедата на Тракия”/ и Никола Инджов /“Възречени от Манастър”/. С паралелния текст, в който Инджов дава размислите на Нестор Абрашев, герой много близък до авторското аз, се сътворява един глобален контекст, който осмисля съдбата на тракийци на фона на съдбата на световни империи и цивилизации, на загиващи и възраждащи се народи. Може би това е подходът, който наистина доближава литературата ни до “световните стандарти”. Той утвърждава присъствието ни и ролята ни в света като българи и хора. В големия свят, където ни е мястото…
Най-сетне, религиозната поезия преживя набързо своя ренесанс в поезията на Маргарит Жеков. Един талантлив поет, повлиян от лириката на английския религиозен поет Дън и създал свой собствен стил и творческа реалност, търси и намира своя собствен път към Бога.
В своята поетична книга “Струна над бездната” аз опитах да представя един философско – езотеричен поглед към света. За съжаление не срещнах адекватен отзвук на книгата си при нейното издаване. Едва сега, 8 години по-късно, има признаци на разбиране и признание за моите текстове и потвърждение за действието на закона…
По мое мнение, дадох достатъчно примери, които да илюстрират много точно бързото развитие на литературата ни в периода на прехода в посока на световните тенденции и стандарти. Загубата на невинността и илюзиите е нещо неизбежно, когато нашите творци трябва да се родят в ново качество като писатели в един обединен свят. А що се отнася до закона на Хекел, той едва ли се отнася до социалните закони, но е една много добра разгърната метафора, илюстрираща развитието на нашата литература в епохата на прехода.