Елка Дочева

Запознах се с Добри Жотев на празника на вестник „Народна младеж”, където по това време бях назначена на стаж. Годишнината се честваше в салона на хотел „България”. Разбира се, имаше музика, танци. Стоях омърлушена. Не зная как Добри ме бе забелязал и ме покани на танц. По онова време бях увлечена по един висок къдрокос красавец, а той, за съжаление, както се случва понякога в живота, не ме забелязваше и това тази вечер доста помрачаваше настроението ми. Добри изглеждаше съвсем различно от красавеца. Чертите на лицето му бяха грубовати, беше облечен в кремави бригадирски дрехи, на краката си имаше спортни обувки. Но как танцуваше!… В момента свиреха валс. С каква лекота, с какъв артистичен замах, как волно и плавно се носеше той по вълните на музиката! Не беше танц, а летене. И стана така, че тъгата и потиснатостта в мен изчезнаха, сърцето ми се отпусна и разведри, и аз се понесох радостна заедно с него. Докато танцувахме, нещо все трябваше да се каже, а аз не знаех за моя партньор почти нищо освен това, че е поет и че се вози с мотор, с който няколко пъти го бях виждала, и го запитах: „Пишете ли стихове, когато пътувате?” Добри, валсувайки, много сериозно ми отговори: „Чудна е поезията на пътищата!”
По-късно, когато работех като редактор в издателство „Народна младеж”, където тогава работеше и той, и вече се бяхме поопознали, в един разговор му припомних за този случай и го запитах: „Помниш ли какъв глупав въпрос ти зададох тогава, и ти какво ми отговори?” Добри се засмя и каза: „На глупав въпрос, глупав отговор!”
В издателство „Народна младеж” по два повода имах възможност да опозная Добри Жотев като редактор. Работех в научнопопулярната редакция, където по това време се издаваше една съвсем не лоша и полезна за младите хора поредица „Имена от вековете”, с очерци за велики личности от различни епохи и от различни области на науката, изкуството и живота. В поредицата участваха като автори Димитър Пеев, д-р Светослав Славчев, Драган Тенев, Антон Дончев, Евгени Константинов, Николина Севданова, и наред с тях, други, не толкова добри и опитни. Бедата беше, че шефът на редакцията искаше от нас да довършваме, дописваме и охудожествяваме очерците на тези не толкова добри автори. Това лично аз решително не можех да го правя. Не можех да разбера, като имах в съзнанието си своя представа за голямата творческа личност, как току-тъй ще вместя тази представа в рамките на чуждия очерк. И понеже с шефа ми вече се бяхме спречквали, той реши, че трябва да ме уволни и това се разнесе из цялото издателство. Случи се така, че Добри Жотев, който познаваше добре шефа ми и вече имаше представа за мен, без някой да го моли, отишъл при тогавашния директор Цветан Николов и говорил с него да ми дадат някакъв проверочен срок и тогава да решават. Това се приело. Добри дойде при мен и ми каза: „Ела да видя как редактираш, може с нещо да ти помогна.” И понеже знаеше, че му се носи славата на покорител на женските сърца, добави: „Да нямаш никакви предразсъдъци, ела спокойно.”
Влязох в стаята му, отровно, до нагарчане вмирисана на тютюн, нещо, което не можех да понасям, и седнах до него зад бюрото. Добри не беше красавец, но имаше красиви ръце с дълги пръсти на поет и артист. С поглед в разтворения ръкопис, той движеше като екстрасенс пръстите си над страниците и изведнъж ги спускаше над някоя дума: „Това защо ти е?” И с една много категорична, съвсем права черта той задраскваше думата. И след малко пак: „Това защо ти е?” И отново задраскваше нещо друго и така на няколко пъти, докато фразата ставаше съвсем чиста, освободена от всичко излишно. Гледах как работи големият, много опитен и талантлив редактор, майстор в занаята, и се учех от него. Но не това ми трябваше тогава. Не можех да се науча да дописвам и охудожествявам чуждите очерци и това никой не можеше да ми го предаде. Ходих още един-два пъти при Добри, после той замина в командировка и уроците се прекратиха.
Но това, което той беше говорил с директора, даде своя резултат. И останалите колеги в издателството бяха съгласни, че никой не може да изисква съавторство от редактора. Заради това цялата история около дописването и разкрасяването на очерците от поредицата отшумя и се размина.
Вторият повод, когато отново видях Добри Жотев като редактор, беше на издателско събрание, на което се обсъждаше новоизлязла книга – мисля, че беше роман, и Добри се изказваше не само за нея, но по принцип за редактирането.
Изправен между всички насядали наоколо, с повдигната нагоре ръка и с разтворени пръсти, сякаш държеше с върховете им волейболна топка, той ги завъртя пред очите си и каза: „Редакторът трябва да вижда книгата като едно цяло, от всичките й страни. Книгата има свой вътрешен ритъм, който преминава през нея, от начало до край, обединява и подчинява взаимно отделните й части. Редакторът трябва да чувства този вътрешен ритъм и да го провежда през ръкописа.”
Това за мен тогава прозвуча като откровение. И в по-нататъшната си работа над книгата, започнах да улавям този неин обединяващ вътрешен ритъм и да го провеждам през нея. Получаваше се нещо наистина много положително. Придобиваше своя цялостна атмосфера и звучене, и се четеше леко, непринудено, на един дъх. Това ме удовлетворяваше и радваше. Отразяваше се положително и на цялото ми развитие и израстване като редактор. Положителен резултат в моята практика, който дължах несъмнено и на Добри Жотев.
Като завеждащ поезия в младежката художествена редакция, Добри работеше с младите поети. Зная, че при него са идвали Любомир Левчев, Дамян П. Дамянов, Иван Динков, Слав Хр. Караславов, Михаил Берберов, Надя Кехлибарева и още мнозина други – цяло поколение млади таланти, които тогава правеха първите си стъпки в поезията и получаваха от него първите съвети, импулси, насоки, препоръки по пътя на своето развитие. По-късно повечето от тях израснаха и се утвърдиха като видни български поети. Мисля че творческата им дружба с поета и редактора Добри Жотев в определен момент е допринесла за това.
Като човек Добри беше извънредно честен и скромен. Никога не съм го чувала да претендира за нещо или да изтъква себе си по какъвто и да е повод – нито дори и за това, че по времето на фашизма е бил политзатворник и партизанин.
Такъв е останал Добри Жотев в спомените ми за него.