Марин Ботунски

Бог дава радостите една по една, не ги изсипва накуп. Помежду две радости – хиляди затруднения, мъка, труд, болежки. Време, в което се проверяват „каратите” на човека и се определя цената му. Лесно е да се каже колко е важно да издържи. Да, важно е, ала как се издържа…Tрудно говоря – шептя, но пък мога да пиша. Благодарение на един голям лекар, доц. Иван Чалъков, и на децата ми, Сребрина и Стоян, които бдяха като орлета над мен, се изправих на крака след тежка операция и усложнен следоперационен период. Все още има разни остатъчни дивотийки, но се надявам да ги преодолея… Не се давам, не искам да се давам лесно. Срещу болестите – работа, напрегната, всекидневна.

Дъщеря ми, Сребрина, замина за Холандия. Два месеци и половина, до получаването на редовна виза, не може да пътува. Знаех, че ще й е трудно – прекалено е привързана към нас. И ние сме „прекалено” привързани към нея…
Хиляди са българските майки и бащи, чиито деца Преходът пръсна по големия свят да търсят спасение и реализация. Майките и бащите ден и нощ мислено вървят в пътя на децата си, хвалят денем живота им пред хората, а вечер плачат над писмата и снимките им, търсят своята вина и вината на България…
Как са, приема ли ги чуждата земя, грижи ли се за тях?
Вярно, тръгването на Сребрина е друго – тя си избра да живее с Хари – но е далеч от нас, в чужбина.
Както всички и аз се упреквах. Самобичувах се – осигурих ли с труд и честност по-спокойно бъдеще на децата. Сребрина получаваше триста и петдесет лева заплата в столицата, а плащаше наем двеста и петдесет. Дали щеше да отиде в чужбина, ако беше добре у нас?
Всяка сутрин се обръщах на изток и мислено се молех: Мили боже, ако те има, помогни на децата ми… Дъщерята е в чужбина, през гори и поля, през планини и морета, дето всичко е чуждо – език и порядки, добродетел и храна, движение и привички. И то стои там, бяло облаче в чуждото небе, чисто, неопетнено, чувствително и ранимо. Дай му, Боже, сили да намери на какво да се опре, да намери заслужаващата радост и капчица от дългоочакваното щастие. Щото всеки човек на тая земя има нужда от малко радост и щастие… Помогни и на другарчето й, дето тръгва в такъв неясен, уж за добро, но опасен път – да го измине чист и добър, какъвто е, да се върне жив и здрав и непроменен в своето гнездо, където го чака дъщерята… Помогни на всеки, който има нужда…

Вечер разтварях снимките и писмата на Сребрина. Ето част от предновогодишно пожелание:
„Нека спокойствието и усмивките никога не изчезват от нашата хубава, тиха и уютна къщичка. Нека всеки с желание влиза. Нека спокойно си седим на масата с бяла покривка и пием чаша топло кафе.
Нека бъдем все така задружни, нека си помагаме и чувстваме винаги нуждата един от друг.
Нека все така ни бъде весело и приятно заедно.
Нека се държим здраво един за друг.
Нека се обичаме и посрещаме приятелите си с обич.
Нека в къщата ни винаги се чувства духа на доброто.”
От писмата, които ми е дала да й пазя, едно ме накара да прочета. Беше размисъл за съдбата на цяло поколение. Не можах да заспя цяла нощ. А когато Сребрина замина за Холандия, аз препрочитах често това писмо. Сега, със съгласието на автора му, го цитирам:

„Не си очаквала, нали? Ощипи се, погледни пак адреса – не, няма грешка, това съм аз. От Израел. Вече половин година съм в Израел. В резултат на 45 години социализъм и 20 години преходен период, да не забравяме и лични грешки и недооценяване на моментна ситуация – зарязах докторлък, семейство, приятели и сега съм безгласна, безгрижна прислужница. Не зная как звучи, но е истина. От известно време бях вдигнала ръце… Като ударих чертата осъзнах, че съм социално, финансово и емоционално фалирала. Не можах да си завърша специализацията овреме и здравната реформа ме изненада без възможност да се реализирам добре. Финансови грешки ни доведоха до пълна беднотия. Мъжа ми се депресира – висеше по цял ден вкъщи и само мърмореше, оплакваше се, завиждаше, без реално да се мъчи да излезе от ситуацията. Само дето имам едно добро дете (вече на десет и половина години), но какво го чака с тия родители неудачници – не знам. И бавно започна да зрее идеята да се махна от България – поне за малко. Световната мечта – USA е на практика за такива като мен, непостижима. В арабска страна не отивам – виж какво стана в Либия. И накрая трябваше да избера между Гърция, Испания и Израел. Поинтересувах се за фирми, пробвах тук-там без успех, но и без да изгоря с пари. И един ден, както си преглеждам в поликлиниката, влиза една зъбата циганка от Ловешко село. Вади си медицинско за работа в чужбина. Питам я къде и какво ще работи, а тя отговаря, че ще гледа баба в Израел. Бре да му се не види! Аз – хубава бяла жена „на пъпка” гния тук, а тая грозна циганка… О-о-о! Едно му е хубавото на циганина, че е с широка душа. Изобщо не се замисли като й поисках адреса за връзка. Ударих късмет, че ставаше въпрос за бюро директно в Израел. Свързах се по телефона с човек, който е от София родом, 1948 година дошъл в Израел. Говори добре български. Обясни ми условията. А те са: грижи за инвалид – физически или психически, чистене, готвене – такива неща. На седмица – 24 часа почивка, иначе си non-stop с човека (мъж или жена – каквото ти се случи). На всички български национални празници не се работи и за годината – 12 работни дни платен отпуск. Получаваш работна виза, т.е. законно пребиваващ си и имаш частична здравна осигуровка. Заплата – 500 $ месечно, плюс още 50, разделени на четири – всяка седмица като джобни. Иначе разходи по живот няма – живееш, ядеш в къщата на бабата и стискаш зъби. Това е в общи линии. Извадих си новите документи в началото на 2000 година и февруари ги изпратих. Започна голямото чакане. Човекът накрая се обади. Беше четвъртък вечер. С императивен тон обяви: „В посолството те чака виза. Утре отиваш да я вземеш, купуваш си билет и в неделя вечерта летиш!” Ама не може ли във вторник? „Не!!” Нямах много време за мислене. Взех си виза и билет (да са живи и здрави майче и татко, че сложиха финансово рамо за полета). Подредих багажа, в събота си накупих това-онова и в неделя аерогарата ме глътна, за да дойда по такъв начин, т.е. законно – да гледам жена, която е болна. Тук също има безработица, но за тези пари никой няма да работи по 24 ч. в денонощие. Така че кацнах в Тел Авив и заминах за „късмета” си.
Живея и работя в квартал на Хайфа, който се казва Кирият Хаим. Ако няма задръствания, с автобус от «нас» до центъра на Хайфа съм за двадесет и пет минути. Хайфа се намира в северната част на Израел, разположен е на Средиземно море. Около 400 хиляди жители е с кварталите. Красиво е. Има доста араби също, но те са християни. Интифадата е далеч от мен.
Случих с баба, дошла от Мароко. По-бяла е от мен. Религиозна до безобразие. Болят я краката, има високо кръвно и диабет. Истината е, че я е страх да стои сама. Има шест деца, които събират парите за мен и не се вясват наоколо. Тя се храни диетично и според религиозните изисквания, така че готви сама. В останалото време дреме в един стол и мисли усилено какво да ме «изюри». Аз оправям легла, чистя къщата, мия чинии, асистирам при къпане. Не е трудно. Просто тя е на седемдесет и седем години и е ужасен характер. С възрастта е станала скръндза и ме гони до дупка да правя икономии – събираме кутийки от храни и ги мием, мием найлонови пликчета. Ако може да минем по-рядко с къпането и прането най-добре ще бъде според нея. Вечер като цербер казва „Стига!” в 22 ч. и след това няма светене на лампи – защото „токът – с пари!” Това са неща, които дразнят страшно. Има жени, които са много по-зле от мен – гледат хора с удари – на легло, или без крака, или нещо подобно и има доста физическа работа. Аз сутрин чистя, след обяд дремя на пейка вън, вечер играем на война с карти (172 бр.!) През цялото време се държим на нокти като се дразним постоянно – това е много здравословно. Нощем не ме буди за щастие нейно и мое. Има женици, дето си изпикават бабетата 2-3 пъти нощем. Мойта е самостоятелна. Освен това аз като заспя – никакъв шанс да я чуя ако вика – имам дълбокия сън на праведник.
Големият смях беше в началото, защото и двете се бяхме изсилили, че говорим френски. Аз от училище, а тя от Франция. Била е във Франция на почивка! Всъщност Алжир и Мароко са били френски, но бабекът първо е неграмотен тотално, второ френски не е говорила от 47 г., когато са дошли в Израел. Децата й говорят само иврит. Голяма мъка беше. И двете се напъваме да кажем нещо, обаче – трудно нещо е това френския. Както и да е – това беше добър повод да форсирам изучаването на иврит. Сега, на шест месеца престой в страната, говоря езика като негър английски преди 150-200 години. Намерих речник руско-иврит и напънах мозъчния си потенциал. В смисъл – това, което е останало. От бабата не мога да науча нищо, защото тя имаше (сега го няма и него) само един зъб в устата си! Направо вещиците от Макбет – ряпа да ядат! И такова фъфлене фъфли, че за шест месеца чак сега разбрах, че едната й снаха се казва Ирис, а не Ереш. Важното е, че разбирам какво иска, говорим си на общи теми и клюкарстваме за комшиите. Понякога се чувствам добре, не се ядосвам и гледам цирк. Друг път осъзнавам, че аз съм звярът, дето му се налага да скача през горящия обръч. Понякога част от козината ми се опърля. Първият месец гледах като… не зная какво сравнение би използвала, но да знаеш, че сега спокойно можеш да казваш: „Гледа като Х в Израел”. Всичко ново – пари, климат, работа, език, легло, храна, порядки, магазини, автобуси… Ужас? В края на първия месец започнах да тъгувам. Ама дълбоко! И най-ме е срам, че
                тъгувах за себе си.
Че се загубвам като човек, като професия. Че времето тече неумолимо и всички тези сиви, еднообразни дни няма да мога да ги изпълня със смях, с емоции, да ги изживея… Втория месец смело мога да кажа, че май-май всяка вечер мокрех възглавницата.
Обаче денем – главата високо и погледа – тъпо!
За три месеца и малко си изплатих комисионната тук. Хубавото е, че ги даваш от заплатата – никой не ти иска нищо предварително. И вече работя за търтеите в България. Не говоря силни думи. Реалист съм. Само не знам какво ще ми бъде следващата стъпка след като осъзнах доста неща. А след 22 ч. всяка вечер на тъмно – имам всичкото време на света за мислене… Моят прелестен мъж успя да се закачи право, задочно, в Софийския университет. Беше една радост, едно чудо! Викам си – най-после нещо дето го иска, дето ще му осмисли дните и дано му даде импулс за развитие. Вятър и мъгла! Както във вица, че съпругата винаги научава последна, така и аз май най-дълго се надявах и вярвах, че нещата ще се оправят. Оказа се, че не е ходил на нито един изпит, не е ходил на вторите очни. Имал фобия от изпити. Аз пък имам фобия от провали. Сърцето ми се къса, колкото и мелодраматично да звучи. Да създадеш семейство е едно от важните неща в живота, а аз се провалих и при избора и във времето след това. Мъка, мъка! – както казваше Пенко Русев в едно т.v. предаване, когато някой се издънеше.
Гледам около нас преуспели мускулести гадняри – с пари, с коли, с яхти. Ходят със самочувствие. А аз си броя стотинките, когато трябва да избирам между вестник и мляко. После се замислям за нас – тези, които бяхме дружинка, млади таланти. Боже, все едно че някой ни е проклел!
Кой от нас е истински добре?
Кой от нас е истински доволен от себе си? Ние
                     бяхме деца с потенциал, с отворени очи за света,
а сега повечето ходим с наведени глави. Аз съм си зарязала работата и детето. И младостта, защото сега, на 33 години, ми е времето да се скъсам от живот. Сега истински разбирам нещата, трудно се лъжа, знам какво искам. Все още (мисля си) изглеждам добре. А бях принудена да стискам в изпотена длан някой лев, дето ми го даваше скришно майка, пенсионерка, когато си ходех във Враца. Ама че живот! Сега стоя затворена с проклетата баба в апартамента и гледам навън, на улицата, как колите бързат за някъде, как живота тече, ей така, пред очите ми, а аз не участвам. И дните минават, а светлото в тунела все още не го виждам.
Цв. продаваше цветя. Не че е лошо, ама можем повече. Х дали все още се крие зад тъжно смешния костюм на клоун от ливадното шоу… Не знам какво става с У, Д, Р. Един ден видях Z в магазина й. Ужас! Лицето надуто, очичките потъмнели. Кой знае аз пък как съм й изглеждала… Нямахме какво да си кажем. И двете с облекчение измислихме причина, и „хайде, че ме чакат навън, ще мина пак!”…
Какво става с всички нас?!
Къде отидохме? Какво постигнахме? Или сме били едни надути красиви, но празни балони, които с трясък се спукаха. Самата аз съм емблематична личност – докторка-слугиня! От Европа отидох в Азия да гледам африканка. Да съм жива и здрава, че съм страшно приспособима и за сега – с неувяхващо чувство за хумор и най-вече за самоирония. Иначе, както се смееше една приятелка – и на Южния полюс да ида, с пингвин приятелка ще стана, но няма да съм сама.
В неделя, когато ми е почивния ден, ходя в Хайфа, на гости на семейството на мъжа, който урежда българки за работа в Израел. Не знам как стана всичко. Евреите са предубедени и затворени, но аз – нали съм хубава и добра – спечелих ги за приятели. Захилила съм се, като че ли съм на екскурзия тук. Даже жената (името й е Бети) веднъж каза, че не ме е чула да се оплача че съм зле, че сме гладни, че сме бедни… А истината е, че трите месеца лятна ваканция ние с мъжа ми правихме диета. Ако трябваше да ядем нормално – само докторска заплата не стига. С моите пари едва се справях с „трилъра” Ток-Вода-Телефон. Добре че се бяхме ошишкавили и без да признаваме бедността си реално, минахме на салата от зеле… Та така. И говорим с това семейство за политика, икономика, култура, спорт, козметика. Обогатяваме се взаимно. Мъжа е на 66 години. След 1990 г. често са идвали в България и българският им е супер. Софийски с жаргон. Били са доста богато семейство, но след войната, а след това национализацията, обеднели до дупка. Дошли в Израел с по 10 кг. багаж на човек. За сравнение – аз дойдох с 34 кг.! Учил е във френското католическо училище в София. Жена му е на 62 и половина и е родом от Хасково. Прав е бил Маркс, че битието определя съзнанието. Скъсали са се от работа тук, но сега се скъсват от живот. Били са навсякъде в Европа, членуват в скъпи спортни клубове. На моменти са по-шантави от мен. Всяка неделя им гостувам. На Коледа и Нова година и всички други национални празници сме у тях, возят ме с колата си нагоре-надолу, чат пат плувам в басейна на клуба им, обзавеждат ме с каквото нямам – сешоар, уокмен. Сега ми дадоха мобилен телефон. На това аз му викам „на гол гъз – чифте пищови” – аз и мобилен телефон, но нали е подарък… Имат двама сина. Малкият е женен с две деца. На 40 години. Големият е на 42 – разведен. Не правете излишни планове – и двамата не говорят български, а разведеният май ще се събира с жена си, която е митничарка. Всъщност уокмена на практика ми е от нея. Те си имат нови апарати и този да не го хвърлят – хайде на Х, че слуша. Както и да е. Един ден в седмицата почивам емоционално, проветрявам се психически и събирам морални сили за следващата седмица с мадам Масуда. Благодарна съм, че ги има и че ми харесаха. Често казваха: „Ако те нямаше – трябваше да те измислим!”, но това трябва да бъде моя реплика за тях.
…Без да очаквам от себе си – изпълних пет листи с криви букви и криви чувства. Дано да не си се изморила да четеш.
Ако смяташ, че имаш малко свободно време и желание, пиши ми какво става с теб, с брат ти, с вашите.
Често си мисля за нас, за миналото, за безгрижния ни живот. Какво ни се случи? – не мога да си обясня. Къде сгреших, че сега съм аутсайдер, далеч от приятели и дете?
Станалото – станало. Честита Първа пролет! Бъди жива, здрава, усмихната. Вдигни си хубавата главица и заради мен! Дано да срещнеш щастието.
И гледай към небето – аз подгоних всички налични лястовици и щъркели към България!
Целувам всички ви! Бъдете здрави!”
Препрочитах писмото, а душата ми плачеше: В кои щъркели, в кои лястовици, в кои бели облачета се заглеждат сега очите на моята дъщеря и какви сигнали праща по тях? И можем ли, и с какво, да я стоплим ние със Стоян от тук, от България?..

Все в това време, по молба на Георги Бончев, редактирах стихове, които по-късно той включи в стихосбирката „Под кръста на Околчица”. Ето как стенеше неговото сърце:

Ти имаш всичко, Воеводо,
Отечество мило,
мила Венета
и мила Иванка.
А аз какво имам, Воеводо:
едно отечество,
което не зная
дали е мое,
една Венета имах,
на която гробът
е някъде долу,
откъдето тръгва пътя
                    за Вола
и една Иванка
имам, Воеводо,
която памперсите сменя
на стара Европа.

Кажи ми, Воеводо:
от кое Гюргево
                    да тръгна,
на кой бряг да сляза,
чия земя да целуна,
кого да прегърна?

Кажи ми, Воеводо!

Запомнил съм и изплаканото по-рано от поета:

Какво ли искам
аз от теб,
          Испанийо –
бащата с побелели
                    власи?
Аз ти изпратих
дъщеря си,
на твойта обич дъщеря
                    да стане.
Понеже
          няма си сега Родина,
а майка й наскоро
                    се помина
и няма кой за нея
                    да се вайка,
Испанийо,
          стани й ти
                         Родина.
Испанийо,
          стани й майка.
(„*** Какво ли искам…”, стихосбирката „Черно грозде”, 2004 г.)

Поетът Цветан Илиев пък замина за Франция, където бе потърсил спасение неговият син. Когато се върна, написа:

ПАРИЖКИТЕ ПОТАЙНОСТИ НА МОЯ СИН

Ти водиш ме след блеснала фасада
тук, гдето в дъжд и сняг, и глад си спал,
тук, гдето в мрак на паркова ограда
до пъпа панталона си разпрал.

„Легло” под храсти. Покрив от найлони.
Куп шума за завивка и дюшек.
Будилник – да не бъдеш рано гонен
като зверче, а не като човек.

Перваз на трафопоста ти предлагал
пак вечер да се свиеш на кравай.
И зърнала те, френска баба Яга
побързала да вика полицай.

И в кофа за боклук, теб приютила,
си зъзнел нощем в смрад, и мраз, и стон.
И ужас на слугиня подранила
щом ти си вдигал „спалния” картон…

…И колко още много, много друго!
Да спрем, да не получа бащин взрив!
От всички клетници на Виктор Юго
дали не си със жребий най-горчив?

Аз искам с мъжки стих да те възпея,
че ти си издръжлив като герой,
но твоята парижка одисея
за плач напира в мене, синко мой!…

Париж, 2006 г.

Тук въобще не съдя художествените стойности на цитираните стихове. Но не мога да отмина болката в тях.
И да обяснявам ли как, живеейки в тази атмосфера, и след всичко случило се в семейството, след „коситбата” на онази с черната коса сред най-близките ми – съпругата Елена, баща ми и брат ми, преживявах раздялата с дъщерята.

В юли 2006 година Сребрина ни „повика” за рождения си ден. Какво ти „повика” – закупи ни билети за отиване и връщане.
Не питах лекарите, защото знаех: и да ми забранят – пак ще пътувам.
На 9 юли летяхме със стар „Боинг”. За пръв път отиваме в тази страна. Стоян се оправя лесно – и в София, и в Амстердам. Сребрина и Хари ни чакаха на летището… Хари е светъл, със сини очи. Знае, освен родния си нидерландски, още и английски, по-малко немски и френски. Вече има в речника си към двеста български думи и скоро ще си говорим с него. Писал е разкази. Със Сребрина се запознали по Интернет…
Още от самолета, а и пътувайки по аутобана до Амърсфорд, ни прави впечатление подредеността – на стопанства, ферми, канали, села, градове.
Подредеността на живота.

Холандия е сред най-богатите европейски страни. Големи са териториите, които трудолюбивите холандци отвоювали от океана. И създали от тази „земя” райски кътчета. Впечатлени бяхме от уредените стопанства – парцелите селскостопанска земя са големи (на територията на стопанството най-често се отглеждат различни култури, цветя, или са пасища за многобройните крави, овце, коне). Идейчиците за връщането на земята у нас в реални граници, с което неразумно я раздробиха, има какво да научат от опита на холандските стопани. А те са сред най-сериозните износители на зеленчуци и месо в Европейския съюз. За цветята да не говорим.

Още от първия ден Сребрина и Хари започнаха да ни развеждат – из града, в околностите му, в столицата Амстердам.
В Холандия, както навсякъде по света, има по-богати и по-бедни. И едните и другите, обаче, живеят в еднофамилни къщи, с типична за страната архитектура. И едните и другите имат нови коли, но в ежедневието карат велосипеди. И едните и другите имат вродено чувство за красота – в дома, в двора и градинката, в подредбата на селищата, на стопанствата. Боготворят цветята и отглеждат много цветя.
Заплатите на преобладаващата част от населението са впечатляващи. С такива заплати нашите фукльовци – борчета, трафиканти, новобогаташи, политици – на секундата биха си взели нов или на старо Мерцедес, ще опрат лакът на стъклото и ще „бръмчат” из центъра и пред кафенетата и ресторантите. Къде ти при такива заплати ще въртят те всеки ден педалите на велосипеда – до работа, до гарата, до магазините, че и до ресторантите вечер. Тук никой не парадира с имане, не се държи пренебрежително с по-бедния, не завижда (камо ли пък в нашите размери) на по-богатия. Защото всичко е постигнато с труд.
Както навсякъде, и в Холандия има случаи на корупция, на повишаване на благосъстоянието по непочтен начин, има, особено в столицата Амстердам, изнудвачи и трафиканти. Но голямата част, множеството от холандския народ, постига всичко с труд…

* * *
Амърсфорд е стохиляден град, на 60 километра от Амстердам. Невероятно чист, подреден, спокоен. На гарата, на специално място са „гарирани” около хиляда велосипеди. На всяка улица – две платна, с червени павета, за велосипедистите. Има улици, където е забранено движението на коли, но няма улица без пътека за велосипедистите.
В центъра на града е часовниковата кула, сградата на Общината, площад с кафенета и ресторанти. Улиците са чисти и приятни, с добре поддържани и в специфичен архитектурен стил сгради.
На триста метра от центъра на града прави впечатление с вида и подредбата си архитектурен комплекс – единадесет етажна сграда в синьо, зелено и оранж, и три други, дълги сгради, с изкуствено езеро по средата, с паркова зелена площ.
- Какво се помещава тук? – посочихме единадесететажната сграда.
- Това е дом за стари хора! Целият комплекс.
И още четири такива комплекса има в Амърсфорд.
Ние виждахме съвсем жизнени хора в комплекса – едни поливаха цветя по терасите, други миеха прозорци, трети бяха в кафенето на първия етаж.
В Дома идват пенсионери, които се ползват с пълна грижа от страна на държавата. Тук всеки си подрежда по собствен вкус апартамента, получава храна, медицински услуги и всичко необходимо за един достоен живот.
Хората с увреждания имат на разположение супермодерни колички, с които спокойно могат да се движат не само в комплекса, но из целия град. Всички магазини и обществени сгради имат приспособления, облекчаващи хората с увреждания.
Не само че Домът е изграден в самия център на града, но за да не се чувстват откъснати, за да е „завършена картината”, на гърба на Дома е прилепена Детска градина…
Пенсионерите, които предпочитат да живеят по домовете си, два пъти в седмицата се посещават от медицинско лице, получават храна, а нуждаещите се имат и асистент.
Бащата на Хари, Харм Бос, директор на училище в Борхър, и общински съветник от Социалдемократическата партия в Екслоу, област Борхър Оудорн ни обяснява, че грижата за възрастните хора е равна с грижата за възпитанието на децата, за реализацията на младите.

…Забелязвам, че щом съм с близките си хора, очите ми са отворени повече за красотата, лесно понасям другата атмосфера, другия начин на живот.
Сребрина видимо е в прекрасно настроение, щастлива.

Хладното, по нашите разбирания за хладно, време отстъпи място на топли, слънчеви, чудесни летни дни.
В един такъв ден Мими, приятелка на Сребрина, от България питаше какво е времето при нас. И тогава Сребрина изрече:
- Какво може да е времето, когато мойте слънчица са тук. Слънчево, прелестно.
Мими сигурно й казва, че в София е захладняло.
- То е, нали ти казвам, защото мойте слънчица са тук! Като се върнат, слънцето ще е в България…
Вечерта младите пиха българско вино, разказваха весело случки – Сребрина и Стоян – от драмсъстава на “бате Гошо”, от лагерите на море, Хари – от своето детство. В моите уши все кънтяха думите на Сребрина „защото моите слънчица са тук”, „като се върнат – слънцето ще е в България”. В душата ми беше хем радостно, хем трепваха неясни тъжни струни… Тези нейни думи връщаха други, казани или писани от нея… Горе, в спалнята, отворих бележника, в който съм преписвал текстове от честитки, които тя изпращаше:

„Честито Рождество Христово,
Мамо!
Нека божествената звезда осветява твоя път и те води. Нека Бог да те пази!
Пожелавам ти с цялото си сърце да си много, много щастлива, усмихната, весела и, разбира се, здрава.
Давай ни сила и смелост, както до сега, защото много се нуждаем от тях и дано ние да бъдем твоята сила, и смелост, и спокойна усмивка.
Бог да е с теб, мила моя майчице!
          С най-голямата си обич: Сребрина”
На мене пък е написала:
„Честито Рождество Христово,
Татко,
Нека в тази нощ, когато приказен добър старец обикаля, когато всички души се веселят и всички сърца са отворени за добрина, когато Бог се е родил,
нека всичко, което ти си пожелаеш, се сбъдне.
Аз ти желая от все сърце да си много, много здрав, да си щастлив, да напишеш всички книги, които си искал, но си оставил…
Да ти се случат много хубави и добри неща, за да те изпълнят със сили и енергия.
Другото по-хубаво от теб никой не може да направи.
Бог да те пази и Весела Коледа!
          Сребрина
24.12.97 г.”

Тази честитка е писана за рождения ден на Елена:
„Честит рожден ден!
Мила моя майчице,
Да си здрава и силна, добра и усмихната.
Пожелавам ти да ти се случат всичките добрини на света.
Целувки: Сребрина
11. 02.1997 г.”

Зад тези умилителни думи, обаче, аз късно усетих как е плакало сърцето й… Какво всъщност се беше случило?

През 1996 година бях опериран от оня, Назадничавия, във Военномедицинска академия. Сребрина и Стоян бяха до мен като орлета, които могат да извървят всеки път, стига да са уверени, че е път на спасението… След операцията се появиха отново ракови клетки, по ръба на оперираното. Беше ме поел за наблюдение д-р Петков, срещата с който ме накара да разбера какво означава да си талант в областта на медицината. И в март, 1997 година, след немного болезнен „тур” (вид операция, при която се изгарят новопоявилите се клетки), започнаха да ми вливат калгевакс (Това е субстанция от тези, които в детството ни слагаха на раменцата срещу туберкулозата. Само че в мен вкарваха 144 дози на едно вливане). Лекарство хем много болезнено, хем скъпо, аз – почти безработен. „Елитът” на така наречения преход, започна разправата си най-напред с дейците на изкуството и културата, със самата култура. Във Враца първото нещо, на което сините ликвидатори посегнаха, беше редакцията на литературно-художествения алманах „Околчица”. „Демократите” не се посвениха да оставят такъв „нагледен” документ за поколенията:

„Р е ш е н и е №67 от 26.03.1992 г.

Временният изпълнителен комитет
Р е ш и:
Прекратява дейността на „Алманах Околчица” към отдел култура на ОбНС поради изчерпване на задачите им по създаване, съхранение и разпространение на културни ценности, считано от 12 август 1991 г.”
Вносители на това решение са Д. Къчовски и Б. Стоянов, никому неизвестни лица във Врачанско. Но пък политизираният общински съвет се солидаризира с тях и се съгласи с „изчерпването” на „задачите им по създаване, съхранение и разпространение на културни ценности”.
Разбира се, че нямаше да изоставя литературно-художествения алманах и с усилията на членовете на редакционната колегия: Андрей Андреев, Борис Крумов, Владимир Данкин, Людмил Рашев, Йордан Радичков, Константин Павлов, Яна Кременска, Георги Ангелов – търсех и намирах съмишленици и доброжелатели, благодарение на които изданието е живо и днес.
Но да се върнем в трудната 1997 г., когато в месец март започнаха да ми „вливат” калгевакс всеки понеделник, а после – всеки месец, една оздравителна, но много болезнена процедура.

В 1997 г. на Сребрина не й разрешиха да остане в студентските общежития – и тя понесе тежко раздялата със Студентския град. Едновременно трябвало да изживее разтрогването на приятелство, което силно я наранило. И аз не мога да не се упреквам, независимо от болестните перипетии, че не съм разбрал този писък на душата й, излял се в думите, които цитирам, с които е искала да стопли и себе си и нас. И че не съм бил до нея и с нея във всеки един от тези мигове.

Прелиствам страничка в бележника и попадам на още един текст, писан на 24.12.1998 г.
„Мила майчице,
Честито Рождество Христово,
Дано Господ бди над теб и ти донесе много здраве, защото ние имаме нужда от теб, само да си помислим за теб, да те видим усмихната и силна. Дано Господ ни помогне в стремежа да те направим щастлива.
Целувам те: Сребрина”.
На брат си е написала през 2005 година:
„Честита Коледа,
Стойка!
Желая ти много щастие и много любов.
Ти си ми любимото братче. За по-добро никой не може да мечтае!
Обичам те.
Сребрина.”
През всичките години тя много повече мислеше как да „направи щастливи” другите, поставяше другите пред себе си.

Преди време, в скайпа, ме питаше – защо не отида при нея – красив е градът, в който живее, страната, толкова ще са ми близки нещата, които обичам – оформени дворчета, градинки, паркове… И толкова много цветя… Ще имаш всички условия да пишеш, казваше. В София не дойде, защо да не дойдеш тук?…
Аз я слушах и мислено се връщах години назад.
…Изпратила ми е топ хартия за машина. С надпис: „Татко, Напиши тази книга. С обич: Сребрина”.
Как да ти отговоря, мило мое дете. Аз трябва да „наблюдавам” нещата у нас, да виждам как се оформят и развиват характерите на хората там, и най вече в поречието на Ботуня.
Марсел Пруст толкова отдавна го е казал: „Бисерът не се оформя в дворците, които ще украсява, а в една черупка на стотици стъпки дълбочина в морето”.
Мен ми стига да виждам, че има радост в очите ти, че си щастлива… Какво друго може да иска един баща!

Какво мога да искам сега, когато крачим с моя син Стоян из улиците на красивия Амърсфорд, предвождани от Хари и Сребрина, които искат да видим повече, да отнесем със себе си красота и спомен.

…Те вървят, хванати ръка за ръка, очите им са усмихнати, търсят се… А аз се връщам у нас – виждам ги пак така, да вървят пред мен, облечени в бяло, хванати за ръка по пътя към плажа в Черноморец, после в Несебър, близо до и в дома на Коста Павлов, виждам ги трескави в болничната ми стая в София, спокойни в дома ни във Враца…
Те вървят пред мен, а аз, обременен от спомен и книга, се връщам към една друга любов. Първа любов.
…26 април 1816 година. Под големите кестени на Париж, с бели цветове, като свещи, се разхождат младият, но вече забелязан от разбиращите, писател Виктор Юго и чернооката приятелка от детинството Адел Фуше, която следи с вълнение поетическото израстване на Виктор.
- Ти, естествено, имаш тайни. Не съществува ли една, която е по-голяма от всички останали? – трептял гласът на красивата и добродетелна Адел.
- Да, съществува.
- Така е и с мен. Кажи ми коя е най-голямата ти тайна и аз ще ти кажа моята.
- Моята голяма тайна е, че те обичам! – казал Виктор.
- Моята голяма тайна е, че те обичам! – повторила Адел.

* * *
Ние не сме научени да чуваме добри думи за себе си. Може би защото не е имало кой да ни ги каже. Но не сме научени и да казваме заслужените добри думи. И затова те вместо да ни правят щастливи, ни притесняват…
При друг разговор в Амърсфорд, когато някой отбелязваше, че се задържа слънчево и топло време, Сребрина пак каза:
- То е, защото слънчицата ми са тук!
Аз седях щастлив и тръпен в холандската им къща и връщах вътрешния монолог на баба Анна от “Последен срок” на Валентин Разпутин и „светлото и радостно чувство”, което изпитва от думите на своята дъщеря Танчора. (Писал съм за това в „Ранни дългове” – книга първа)… “Ти, мамо, си герой… Защото си ме родила и сега аз живея, а ако не беше ти, никой нямаше да ме роди и аз нямаше да видя бял свят”. Танчора се смееше, подбираше и галеше косата на баба Анна. “Я стига!” – престорено се сърдеше старата жена. – Дрънкаш врели-некипели, дрънкаш, а кое как е и сама не помниш”. “Не, помня. Ти наистина си ни юначина, ти не знаеш каква си ни юначина, ти си най-добрата от всички. Кажи, ние добри ли сме, или не?” “Не казвам, че сте лоши”. “Значи сме добри. И то е все от тебе, никой друг не би могъл да роди и отгледа такива добри хора, никой – така да знаеш. На нас страшно ни провървя, че те имаме. Кой друг има такава майка като нашата? Така е”. Старата жена примираше и се объркваше, тя не знаеше такива думи да се говорят на глас, едва ли някой ги беше произнасял още на село, където не бяха свикнали към нежности… “Ти ще ни живееш много, много, най-много от всички, защото си най-добрата и ние няма на никого да те дадем, на никаква старост”.
Такива думи и у нас не се говорят на глас, или много рядко се изговарят…
Валентин Разпутин е мой връстник. Не смея да кажа, че сме приятели, виждали сме се на неговата земя и в тия срещи са прескачали искри на приятелство и духовно родство. Радвал съм се на литературните му успехи. Когато излязоха “Живей и помни” и “Последно сбогом” бях щастлив и черпех литературни събратя, все едно че бяха мои книги.
Сега само ще допълня, че нищо не ни пречи да кажем добрата дума на всеки, който я е заслужил. И си мислех, в този много подреден и красив град на „равната земя”, колко неизказано щастлива щеше да е Елена, ако беше с нас. Елена я няма, но всъщност я има – вградена в чувствителността, в постъпките на Сребрина и Стоян. Ние със сина Стоян изпитахме радостта да чуем такива думи от най-близкия ни човек, от късчето от моето сърце – Сребрина.
Дай, Боже, всекиму.
Дай, Боже всекиму деца като дъщерята Сребрина и сина Стоян. Знам, знам отрезвяващото „от нашите гарджета по-добри няма”, или възклицанието на Радичковите цигани „лебеди мои”. Знам…
Но те наистина са невероятни…
Ние нямаме милиони (ние и хиляди нямаме). Но с милиони не може да се купи това, което имаме.

А времето навън наистина е едно такова – слънчево, топло, грейнало в усмивка…
Сега връщам думите на Сребрина, казани привечер на първия ден от престоя ни в Амърсфорд:
- Щом дойдете тук – слънцето започва да свети силно, топло е, светът става друг – по-хубав. Езикът, на който говорим, е най-прекрасният и жадуван. Разбираш всичко… Значи България е там, където сме заедно, тогава – когато сме заедно. Отечеството е тук, до нас и в нас.
Такива думи ни казваше и в Англия. Сега, като на филмова лента връщам вечерта на 6 януари 2008 година – рожденият ден на Ботев. Сребрина от сутринта е подредила на масата книжките на алманах „Околчица” от последните шест години, антологията „И певци песни за него пеят”, книгата с произведенията на поета, преведени на пет езика, скулптурния портрет на Ботев, дело на врачанския художник Цено Ценов, поставила е знаменцата с българския трикольор. А привечер черпехме английските им и шотландски приятели, тя се мъчеше да преведе думи на ненаградените деца от Националния конкурс „Живеем в земята на Ботев”, които аз наричам „Късчета радост от „Млада Околчица”. (Ще направя кратко пояснение. Близо двадесет години съм участник и председател на жури на Националния конкурс. Чета внимателно всички произведения, отделям всяко, макар и малко, художествено постижение, всяка мисъл, която утре може да подтикне към творчество младия човек, да му даде крила. Преди да се представят наградените и да се връчат наградите – прочитаме тези чудесни късове – „находки” от произведенията на ненаградените… По този начин те получават своята, макар и малка награда, а ние – по-вярна представа за търсенията, болките и мечтите на младите българи.) Някои от тези извадки из есетата и стихотворенията сега са пред мен и понеже са част от „небето на България”, ще си позволя да ти ги предоставя, драги читателю.

2005 г.

Антоанета Илкова Баликова, 6 кл., Пазарджик:
Протягам детските си ръце към слънцето като малко цвете, на което му е нужна светлина, за да живее… В душата ми “гора зашуми, вятър повее – Балканът пее хайдушка песен”, а в сърцето ми – пътища, които водят към Тракийската низина, там, където е моето родно място. То е част от земята на Ботев. Тук са хората, които обичам – моите родители, роднини и приятели…
….Вазов казва, че България е най-хубавата земя на света. Затова с гордост казвам, че моят дом е земята на Ботев…

Халиме Метин Масалджиева, 7 кл., Разград:
…Моята България е нещо повече от една дума…
Възможно ли е, се питам понякога, да не обичам зелените гори, да не мисля за свежото синьо небе? Да не се гордея с родния си град, за свободата на който е пролята кръвта на моите праотци. В него и най-дребното камъче ми е скъпо, и най-слабия слънчев лъч ме сгрява.

Гергана Илиева Христозова:
…Народът ни вгради в душата си името и подвига на Ботев. Ботев е гербът на Отечеството, реалният образ на душата на България.

Ниделина Красимирова Ганева, 7 кл., Разград:
… Представям си я засмяна и радостна, обляна от светлини и багри. Виждам златните ниви на Добруджа и Тракия, зелените върхове на Балкана, Рила и Пирин. Усещам вкуса на кехлибареното грозде, вдъхвам аромата на карловските рози. До ушите ми достигат плясъкът на черноморските вълни и писъци на гларуси.

Тодор Георгиев Узунов, 11 кл., Пловдив:
…Моята родина е свикнала да изпраща. Тя “стои” на летището и маха след поредния излитащ самолет, отвеждащ децата й надалеч.

Мария Янкова Янкова, 10 кл., Свиленград:
…Моя земя! Съдбовно обречена да имаш велики синове, които така лесно губиш, или ги пропъждаш зад “тиха, бяла Дунава”. Тогава децата ти са грабвали пушките, за да умрат за теб, днес бягат за да аргатуват там, в чуждата земя, и вечер, ако имат сили, да полетят назад към теб, за да ти изповядат болките и обичта си.

Инна Георгиева Георгиева, 11 кл., Пловдив:
…Колко пъти моят народ е бил в подножието на върха, когато другите народи са превземали подстъпите към билото! Колко пъти България е догонвала света, който е бил далеч напред и не е искал да ни чака!

Денис Гюрселова Мусова, 7 кл., Разград:
…Дори да нямаме думи, с които да говорим, дори да нямаме сълзи, с които да плачем – пак стоим срещу слънцето и си вярваме, че то няма да ни ослепи. По-важното е, че имаме нещо, което никой не може да ни отнеме и което никога няма да умре – нашите мечти, нашия свят и нашата борба.

Виктория Огнянова Николова, 6 кл., Враца:
…Платната на Отечеството са много къси, за да бъде нарисуван истинският Ботев, защото той е по-голям от земята и по-висок от небето…
…Аз винаги ще нося в сърцето си моята малка България, Ботевата земя.

Христо Стойчев, 18 г., Пловдив:
Земята на Ботев има своето минало. Минало, което ще предадем като познание и памет на нашите деца. Те на своите деца, а те на своите – и така, докато има България.

Таня Веселинова Славова, 11 кл., Пловдив:
Ние не просто живеем в земята на Ботев, ние сме крилете на полета, викът на надеждата, очите на бъдещето!

2008 г.

Даяна Александрова, VIII кл., Шумен:
България като звезда в небето
блести във всяка българска душа.
България е рядко цвете във полето –
по-различна е от другите цветя.

Елка Костадинова Чучуганова, ХI кл., гр. Дупница:
Всеки май, всяка година духът на Ботев ни мами и вика от оня връх, където витае вечното и великото. Тогава земята брои стъпките ни, запомня редиците ни…

Димитър Пламенов Борисов, VIII кл., с. Владая, Софийско:
Домът е там, където е сърцето, а моето сърце е тук, в България, в земята на Ботев. Тя е прекрасна: пъстреят живописни долини и като изумруди греят низини, извисяват се горди и величествени планини, приютили в пазвите си много български юнаци, зеленеят се плодородни равнини, люлеят се златни класове.

Александра Людмилова Николова, XI кл., Своге:
България и сега е велика! Само трябва да я потърсим в сърцата си, защото тя е там.

Деян Златков Димитров, X кл., гр. Монтана:
Казват че земята, на която си се родил, е златна, а водата, която си пил в детството си – целебна.

Мила Веселинова Божинова, 16 г., Варна:
Ако имах възможност да избера отново живота, който да водя, съм убедена, че винаги бих се раждала и живяла на едно и също, но лъвско петънце на европейската карта.

Росен Сергеев Башов, 18 г., Хасково:
Ако погледнем на картата нашата земя, ще видим, че тя прилича на протегнати между Изтока и Запада, вплетени една в друга длани.

Борис Живков Първанов, XI кл., Раднево:
Момичета, момчета, вижте „свода небесен”! Да поемем Ботевата магия и енергия и да ги превърнем в достойни дела, за да се слее името на България с цялата Вселена! „Той не умира!”

2009 г.

Веселина Красимирова Андреева, 17 г., гр. Бургас:
…Ако някога, по здрач, залезът с цвят на зряла дюля запали уморените планини и вик разкъса тишината, аз знам – това е Ботев!

Цветина Тодорова Кръстева, 15 г., гр. Пловдив:
Може би съм наивна, все още дете, но аз истински обичам не само моето семейство, близките и приятелите, училището си, но и моята страна – България.
Понякога ми става тъжно, когато възрастните около мен кажат: „Типично по български! Ужасна страна…” Та България е страната на Ботев, Левски, Вазов, Вапцаров, Радичков, Хайтов.

Джанан Мехмет Пехливан, 17 г., гр. Кърджали:
Душата ми прелива от топлина и сила, когато виждам очите на мама, ръцете, които ме събуждат и галят. Така и България ме следва навсякъде: зелените хълмове, небето, огнищата… Това е мястото, където съм родена, където са близките ми – майка, баща, сестра. Това е Родината ми.

Хатче Шемси Мустафа, 14 г., с. Дъскотна:
Живея в малко селце в Бургаска област – едно от многото в България. Изпитвам чувство на привързаност не само към родния дом или родното село. Осмислям като родно пространство цялата си страна и осъзнавам, че съм част от нея. Горда съм, че живея в земята на Ботев.

Сия Недкова Георгиева, 15 г., София:
И чувам възторжения глас на Вазов: „Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?”

Емел Режебова Бекирова, 15 г., гр. Търговище:
Тази земя, този Рай е на всички. Всички, които са горди, които носят в душата си песента: „Моя страна, моя България” и се вглеждат в децата си, за да не забравят мечтите, свързани с онова чакано и истинско УТРЕ.

Анна-Мария Петрова Маркова, 16 г., гр. Севлиево:
Винаги свързвам Ботев с една народна легенда. В нея се говори, че войводата Ботев, заедно с тефтерчето с песни и четнически имена, носел в джоба на куртката си шепа житни зърна. Надеждата на поета била, че където и да падне за свободата на Отечеството, те ще поникнат, напоени с кръвта му.
…Ние, които живеем в земята на Ботев, сме поникналите житни зърна. За нас той е великото сливане на слово и дело, на живот и смърт, на поетическо вълшебство и революционна саможертва.

* * *
Как силно обичат България тези талантливи нейни деца! Дано и тя да ги обича, защото талантът е божия искра, чуден индивидуален поглед към света, рядка особеност, дарба, събирана капка по капка и предавана от поколение на поколение. Предава се, както обичаше да се изразява моят руски приятел Владимир Солоухин, „като тайнствена далечна щафета”, за да избуи при конкретния творец. И точно заради това талантът е общонародно достояние.

* * *
Довършвам тези редове в началото на юли. На 12-ти Сребрина има рожден ден. Ние със Стоян й пожелаваме пълното щастие, което заслужава. Разстояние и време не може да ни попречи да бъдем заедно – ние сме с нея и я обичаме.

* * *
Накрая се връщам към писмото на X, която подгонва „всички налични лястовици и щъркели към България” и бързам да доуточня – тя вече е в България, в града на Ботевата слава, уважаван специалист. Ала близо милион са младите ни сънародници, които ежедневно, от различни краища на света „подгонват” лястовици, щъркели, диви патици, лебеди, бели облачета към България. Пишат писма, есемеси, свързват се по Интернет, пращат пари и послания до най-скъпото – Родината, майката, бащата, брата, сестрата, съпругът, съпругата, синът, дъщерята, внучетата…
Дано Родината ми заживее и заработи така, че да пожелаят да се върнат синовете и дъщерите й, потърсили хляб, спасение и щастие по света.
Родината – това сме ние, всеки един от нас.
Да започнем – с труд, знание, упоритост, постоянство. Неведнъж в многовековната българска история сме доказвали, че можем. Талантливо племе сме.

И гледайте пролетното, лятното, есенното, зимното небе. Най-хубавото небе на света. Небето на България.
Кажете най-хубавите думи на хората, които ги заслужават! Нищо не гнезди по-дълго в душата на човека от добрата дума.
Раздавайте мигове, късчета щастие.
Обичайте и бъдете обичани!