Максим Замшев

превод: Иван Есенски

***

На века за бялата глава
днес изобщо не е нужен гребен.
Дълъг птичи глад го изкълва
до троха и той е век безхлебен.
Път обратен няма – на ята
с грохот тичат влакове железни.
Ни една отключена врата –
искаш, а не можеш да излезнеш.
Има тъмна умисъл в това.
Кой ни праща в тоя път печален?
Укротете бялата глава
и върнете всичко отначало!
Птиците летят към своя край
и старици тропат по стъклата…
А край Рейн тъгува Лорелай,
милвайки косите на водата.

***

Кънти на кухо сухата осика,
тресе се като сетен сиромах.
За нас отдавна тя е просто никой –
дърво, коруба, дървесина, прах.
А беше време – на дърво подобно,
изпълнил въздуха със сквернослов –
на място отмъстително и лобно
увиснал бе предателят Христов.
В устата черна черни клетви вряха
и връз човека сипеха злини:
да се тресе от страх без хляб и стряха,
река да го не среща дълги дни,
а от небето черен дъжд да блика…
Дали е подозирал в тоя час,
че внуците на същата осика
в злощастието си ще съхнат с нас
на север в поруганата Русия,
затънала в предателство и кал,
в която старци теманета бият
пред всеки развилнял се маргинал;
където само синьото балонче
познава що е вис и свобода…
А нейде скача конче – вихрогонче –
без стреме, без ездач и без юзда.