Ели Видева

ПОТОП

Тази нощ, облакътена на перваза
на изгърбения римски мост,
гледам как реката се оттича
и отнася в мътните води
вчерашния дъжд и мойте грижи.

Ако се обърна, ме нападат
вируси кодирани и явни –
искат май да ме препрограмират,
искат да ме заличат от файла
на човешката ми същност.

Но водата може да се вдигне,
ако бурята отново се завърне,
ако се вклини като фуния
между мен и капките пречистващи.

Боже, как ми трябва тоя вихър,
да спася поне човещината.

СТАРАТА КЪЩА

Отдавна котките изпотрошиха
опушените газени фенери.
След мишките от лоените свещи
дори фитил не оцеля.
На светлината от запалка
писах стих.

Когато слънцето изгря, видях
че прилепите са рисували
върху листа.

Един живот ще стигне ли
се питам
да разгадая
клинописния му смисъл.

СЪЛЗА

          „Тъжно ми е. И дори самотно”
          Емил Симеонов

Тъжно ми е, като в чуждо бъдеще
и ми е самотно като айсберг,
стигнал Северния полюс пътьом,
а забравил пътя към безкрая.

Тъжно е за оня миг, пропуснат
между „невъзможно е” и „трябва”.
Самотата му е като лудост
на разумното, което ме ограбва.

Затова тъгата е самотна –
публични са кривите усмивки.
Но достигам вътрешната кота
във сълза, която ме осмисля.

АРОМАТ

Вейна ме белия вятър,
в рошави облаци влезе.
И си отвори очите
златната слънчева топка
да ми намигне отгоре.

Рошави птици ми пеят
уж по хлапашки нестройно
покрай цветята, въздъхнали
да отговорят със мирис
на любопитния поглед,
дето ми идва отвътре.

Рошава ми е главата,
пълна със рошави думи
никнали неподредени,
с облака пътьом усетени
като балсам и загадка.
И замириса на Пролет.

ПАСТОРАЛ

Листото, което попадна
на моя чадър,
отвя го дъждовния вятър –
подобно живота,
под който издрапваме
с чувство на гърбав катър,
понесъл самара
на скръб и печал неохотно.

И той ще замине
със пъстрия есенен лист,
а моят чадър ще остане
навярно без спици.
Животът е всъщност
светлик от небесната вис
и пак ще се върне
с врабчета по мокрите жици.