НИРВАНАТА НА ИЗГНАНИЕТО
Тази книга не може да се разгръща механично или да се чете между другото. “Изгнания” на Иван Есенски обсебва мисълта и душата на четящия с трагизма на неразгадаемото настояще, с болката от несбъднатото минало, с чупливостта на неочакваното утре. Прочиташ края на някое стихотворение и усещаш, че краят не свършва, въпреки че поетът видимо се сбогува – със себе си, с живота, с родното място, с “пълните чаши тишина”, с “този град-въздишка”. Движението към края всъщност е нирваната на изгнанието – житейско, философско, поетично.
Вероятно осъзнаването на скритото богатство, което притежава споменатият тъжен абсурд, е накарало Иван Есенски да включи като увод в книгата си есето “Вместо бял лист”. Бих го нарекла образец на българския есеистичен модел – в един напластен с визуализирани метафори стил авторът разсъждава за съдбата на българския интелектуалец въобще (макар и с конкретни имена – художничката Вера Стефанова, поета Иван Динков), разтваря паметта си, за да съзрем през разранените му от разочарования очи изтичащия извън рамката на поносимостта страховит български духовен пейзаж – мрачен, суетен, обезлюден, невъзвратимо обруган. И само сенките на достойни люде успяват да го изведат от предсмъртния транс, за да възкликне:
“Благодаря Ти за милостта, за любовта и приятелствата, за щастието благодаря!… Да не забравя да ти благодаря за България, Господи!”
Цитираното есе до голяма степен обяснява защо поетът е посветил част от творбите си на известни български писатели. С техни произведения той води задочен диалог, неслучайно озаглавява едно стихотворение “Именник на българската поезия”. Тук с реалните си образи присъстват поети, които са съвестта на пишещото братство, които са плътта и духът на оцеляващата българска поезия.
Препрочитайки от различен ъгъл стиховете от книгата, ще усетим ремикс на определени образи-символи, които неизбежно рамкират настроенията на лирическия персонаж: тъмнина – мълчание – тъга – тишина – самота – дъжд – сълзи – светлина (жена). Защо се спирам на този енигматично-призрачен кръг?
Творческото самоидентифициране представлява сложен процес, който често пъти е интуитивен. В поетическото времево пространство съществуват, без да се опровергават, независими една от друга, аналогични или подобни формули. Преди няколко десетилетия Александър Геров написа:
Вече не искам, вече не мога, вече не съм –
целият ми живот беше сън.
(“Сън”)
Сега Иван Есенски конкретизира:
Бях вода и първородна глина,
бях и хляб, и сол, и всичко бях.
Със смъртта успях да се размина,
ала с тъмнината не успях.
(“Именник на българската поезия”)
Сред многохилядния хор на появяващи се и изчезващи поети през последните 30-40 години именно Иван Есенски продължава линията на осмислен метафорично екзистенциален трагизъм, който започна от Ал. Геров, премина през съвършена поетическа цялост у Калин Донков, през митологизираната реалност на Борис Христов, през драматичното самоотричане у Иван Динков… Съвременната ни поезия обаче вече не търси човека на идеите, тя е отворена за естетиката на моментното състояние:
Не съществуват днес непостижими,
но има непостигнати неща…
(“Заклинание”)
Когато говорим за състояния, нека си припомним как К. Донков беше видял измеренията на дъжда – “дъждокожа”, “дъждокос”, “дъждорък”…
В “Изгнания” Иван Есенски се идентифицира с птица в дъжда – в генезиса на образа й съзираме етапите на възхода и падението: красота, излитане, достигане до Бога, разпъване, кръв, последно небе, потоп и накрая суша. Едно огледало на случващото се с птицата на поезията в днешния меркантилен свят. Загиването на словото не е случаен факт, то е симптом на болно общество, където виреят извратени морални представи, общуването е сведено до езикови и рекламни клишета, висотата на духовния полет е окарикатурена, шестват примитивизмът и празнословието. Историята на този апокалипсис поетът извежда елегантно, в притчов стил, чийто финал впечатлява:
Врабците наводниха този свят
и той потъна в цвъркот, прах и речи.
Примряло от безкрилие и глад,
небето до нозете ни се свлече.
От този миг престанах да редя
високи думи с птичи силуети…
Научих ви за птицата в дъжда –
за другото сами се научете!
(“Елегия за птицата в дъжда”)
За да завърша кръговрата от символи, рамкиращи “Изгнания”, не мога да не се спра на жената-светлина. Тя е може би единственият контрапункт на елегично-баладичното настроение, което пронизва книгата. Тя е тази невероятно ефирна магия, която сродява небето и земята (“между клавишите небесни и сребърната флейта на капчука”), която превръща тъгата в музика; нейното име е копнеж или ангел, може би простосмъртна есен или златна нощ… Това няма значение. Тя е тържеството, заради което си заслужава да се живее (“Елегия за дъжда на Пазарджик”). Една халюцинация, на която поетът се доверява.
Ако се опитваме да изведем надтекстово послание, заложено от автора като философско обобщение, едва ли ще успеем. Самият той в есето си признава, че се отказва това повече да е книга… Процесът на откровение пред белия лист му е достатъчен. За него “най-човешката грешка е вярата”, а изгнанието е невидимата страна на божественото, то е амброзията на вдъхновението.
Иван Есенски, “Изгнания”, Библиотека “Орфеева лира”, София, 2008
