КЪРСЕРДАРИНЪТ
- Сега ще ти разкажа как един мъж може да си отиде за ден-два, ако се разкашка и отпусне – ми каза стрина Вичовица – бабата на селото. – Чувал си сигурно за Димитър Кърсердарина? Млад мъж беше, буен, хубав. Не си поплюваше много-много и не делеше между добро и зло. Бая зулуми беше направил, та решиха да го оженят, белким куртулиса и той малко. Наплашил бе цялата околия с лудориите си. Хубаво момиче си взе – не много богато, но кротко и работно.
Вечерта на сватбата бяхме поканени и ние. Роднини се падахме от страна на мъжа ми, та отидохме, както му е редът. Беше неделя вечер и щяха да раздават благата ракия. Младоженците влязоха сами в одаята. Сватбарите стоим отвън, черпим се, а мъжете подвикват окуражително:
- Давай, Димитре! Ха сега да те видим!
Гайдата пищи, а даулджията думка до вратата целия зачервен от вино и възбуда. Доста се позабавиха младоженците в стаичката. Чакахме, чакахме, ха да излязат. Няма. По едно време вратата се отвори и се показа Кърсердарина, целия облян в кръв. Сватбата се стъписа. В едната си ръка държеше нощницата, обагрена в червено, а в другата главата на булката. Беше я отрязал. Всички се видяхме в чудо. Каза, че невестата била побарвана от изнапрешкен. Не можал да й го прости и… Гледахме и на очите си не вярвахме. Такова нещо дотогава не ни се беше случвало.
Майката и бащата изумяха, без да могат дума да издумат или поне сълза да проронят. Пък си знаеха, че оня не си поплюва. Такива бяха времената тогава – сурови. Не била честна, заклал я още преди да му стане жена. Защото една жена ти е истинска, само когато веднъж си я имал. Сега вече не държите на тези работи, но тогава тъй беше – строго.
Та вкараха го в затвора Кърсердарина за някоя и друга година. Разправят – едно бил с полицията, пък и много пари раздал. Ония хора туриха черно на вратата и сърцето си за цял живот, а той за година и половина излезе. Излезе усмихнат, понапълнял, наперен, сякаш нищо не се е случило. Върви из селото агаля-агаля и с всичките дост.
Мина се година-две и пак за женитба се заговори. Млад беше човекът, що да не. Момичето било отдалече, та не му знаеха мурафетите. Докара я той. Пак отидохме у тях. Същата вечер – на благата ракия. По едно време се изпищя и булката изскочи от вратата, а Кърсердарина след нея с нож в ръка. Разскачаха се мъжете, хванаха го, поуспокои се работата. Момичето си го взеха и всичко се потули. Само дето ония хора викат:
- Абе, ние бяхме чували, че е див, ама чак пък толкоз.
Тази беше чорбаджийска щерка и при тях за обезчестяване не можеше и дума да става. Държаха на соя си хората.
От нея вечер нещо ме зачовърка в главата. След ден-два викам на мъжа си:
- Вичо, знаеш ли, кусурът може у Кърсердарина да е.
- Как тъй?
- Ами тъй, на. Майка му го води като малък да му баят против уроки и тогаз забелязах, че онуй му нещо беше слепено, та я подучих да го закарат на доктор да го обрежат, да не остане нефелен.
На другия ден мъжете, ама всички, го хванали в кръчмата и му събули гащите. От тогаз започнали да му викат Малкия Кърсердарин. Знаеха те, а на нас нищо не казваха. Мъже нали са.
Кърсердаринът сякаш се поболя един такъв. Гледам го отчаян, не е вече наперен като преди. Престана да продава салтанати, да ходи добре нагизден, и разправят, че бил хвърлил ножовете. Да, ама аз нищо не се досещам. Един ден дойде у нас яйце да му чукам.
- Нещо – вика, – не съм добре.
- Какво ти е, Кърсердар? На яйцето нищо не се вижда. Може да си понастинал малко. Ще се оправиш. Нищо ти няма.
- Бульо Вичовице – вика, – случи се една работа с мене, ама… дали ще издържа, не знам.
Но нищо не споменава.
- Май няма да мога да издаяна.
- Не думай, бе! Ти си буен човек и по-бързо ще ти мине. Бъди рахат.
Отиде си той, а след една неделя се обеси. Чак тогаз мъжете ни казаха каква била работата. Мъжка му работа. За няма нищо да се обеси. Туй за нас жените не е чак толкоз важно. Ама за мъжете май е важно. Сигурно не можеш да бъдеш голям, щом мъжкото ти е малко. Пък и те почнали да му викат Малкия. И тъй, не издържа човекът. Погуби се. А буен мъж беше, буен и хубав. Но такива бяха времената, нали ти казвам – сурови.
