СТИХОВЕ
* * *
От освирепелите стада на облаците
светкавици поникват към земята
и ме затрупват.
И се прибира във нощта
като колесник на самолет душата
от страх.
Тялото
пълзи към планината на звездите.
Човекът е ослепял за планината.
Търси пипнешком
в твърдта й
стъпки.
В студеното подножие
се сгромолясва камък и тупти
като сърцето на Сизиф.
* * *
Всичко е много просто.
Два трактора боботят над селото,
косят тишината,
будят нощта.
Фаровете поглъщат мрака,
превръщат в злак угарта.
Селото спи.
Няма кой да отвори душата на селянина –
този чист лист.
Красотата вече е суха мушмула
на дървото-ескиз:
Няма листа.
Няма слънце.
Декември е.
Иде зима.
АНТИЛЮБОВ
Печални знаци са гнездата
под зимната бродерия.
Безлюдни скити.
Стаени манастири
в целомъдрените клони на дървото.
Сега ще разрушим гнездата – защото
без птици са гнездата.
След туй ще разрушим душата – защото
без корен е душата…
Как можеш да заселиш с пойни птици
дърво без корен!?
