(7 отговора на 7 въпроса от интервюта през последните 25 „юбилейни” години на Рашко Стойков)

- Вашето разбиране за смисъла на човешкото съществуване?

- Още в една от първите си книги включих стихотворението „Смисъл”: Ти се раждаш – гол и беззащитен, и заставаш пред една Вселена само с пламъчето си в очите и с усмивка още неродена. Уязвим, несъвършен, обречен, пред великата загадка слисан… А чрез теб Всемирът вечен трябва да добие Смисъл!

1984 г.

- Какви мисли и чувства вълнуват един юбиляр?

- Синът на Теодор Рузвелт казва, че баща му не обичал да ходи на сватби и на погребения, тъй като не можел да бъде нито булката на сватбата, нито покойникът на погребението…
Мисля си, че при юбилеите не е така. Юбилярът в известен смисъл е едновременно и булката, и покойникът. Няма, наистина, друг ритуал, в който така да са преплетени светлите и тъжните страни на човешкото битие.
Нещо си е отишло безвъзвратно. Но остават светлите спомени, надеждата, че не всичко е отминало безследно…
И макар да съм в годините на равносметките, все още имам светли планове.

1994 г.

- Защо нарекохте книгата си „Минута мълчание”?

- Исках тази книга да се нарича „Песничка за шегата”… Докато обаче мълчахме една минута за загиналите при взривяването на Световния търговски център в Ню Йорк, си помислих, че ако за всеки невинно загинал от някоя първобитна каменна брадва или от някоя Хирошима, от някой Освиенцим или от някой ГУЛАГ, от някой кръстоносен поход или от някоя джихад – ако за всеки невинно загинал решим да помълчим по една минута, човечеството трябва да млъкне и да не проговори хиляда години.
Или поне по една минута всеки Божи ден. Една минута памет и размисъл:
За днешния свят с денонощно умиращи от глад или от преяждане.
За античния пълководец Филоктет и неговите сякаш изсечени върху камък думи, с които отпраща пратеника на врага си, дошъл с призив за помирение: „Да бяхме безсмъртни, вечно бих го убивал!”
За водените от човечеството двайсет хиляди войни, изпепеляващи страници на човешката история.
Човешката история – готварска книга за човекоядци.
В която достойно място заема и българската национална кухня…
Песничка за шегата?
Минута мълчание – всеки дяволски Божи ден!
Поне още хиляда години…

2004 г.

- Как написахте поемата „77 стъпала”?

- След университета и четиригодишното си учителстване в Мъглиж девет години бях уредник на музей „Гео Милев” в Стара Загора.
Прочетох всичко, което поетът е писал. Много от това, което е чел. Прочетох преводите му, писмата му, всичко писано за него (Което той не е чел! Всъщност Гео Милев не е прочел нито една добра дума за себе си. Добрите думи за него са писани години по-късно. Какво е чел поетът за себе си? „О, Геомилевщина, тъмна язва, която гледаш на литературата с едно око, половин глава и четвърт мозък!” Това е чел за себе си Гео Милев…)
…А аз прочетох не по-малко идиотските протоколи от разпита на убийците му:
„Подсъдимият Иван Кефсизов: Отидохме в ІV артилерийски полк и там започна екзекутирането на тия хора.
Председателят на съда: Как беше извършено екзекутирането?
Подсъдимият: Бяха загърлени.
Председателят: Какво разбирате под „загърлени”?
Подсъдимият: Удушени.”

„Подсъдимият Илия Ковачев: Довеждаха се от двама души офицери. Те го довеждаха и сядаха близо към краката му от предната страна. Започваше уж разпит. В туй време отзад двамата подготвени екзекутори държаха готовата примка от жица и обикновено трети с изненада нахлузва я на врата и онези веднага го теглеха в противоположна посока, докато спре да мърда…”
Изживях живота му – от първото детско стихче, през дойранската граната до примката от жица и ямата край Илиенци…
Там, в дома на поета, не можех да не напиша поемата „77 стъпала”. Всъщност тя не беше „писана”. Тя се роди сама от наситената с видения атмосфера на този дом. Случки, детайли, символи, образи сами търсеха и намираха своето място в поемата.

1999 г.

- На последната страница на поемата „77 стъпала” в книгата Ви с избрани стихотворения „Вечерна проверка” сте написали „1965 – 2000 г.” Това не е ли рекорд на продължително писане?

- Към края на 1968 г. с режисьора Георги Делев имахме неповторима среща с Мила Гео Милева, почти 80-годишната съпруга на поета.
Два часа слушахме покъртителния й разказ за берлинските лазарети, където младата актриса от Народния театър придружава своя ранен на Дойранския фронт полужив избраник. За линейката, която крета по разбитите от барикадни боеве берлински улици, а тя върви след нея и има чувството, че върви след нелепа бяла катафалка. За 12-те операции. За неистовата му жажда за творчество, с която едва оживелият поет се връща в родината си, за да „изчезне безследно”.
И още за подлудяващото обикаляне по инстанциите, отпращащи я с жестокия казионен отговор: „Такова лице няма!”
И за агент-провокаторите, години след убийството му появяващи се в дома на вдовицата и двете му деца, за да подхранват издевателски надеждата, че е жив, че са го видели сред заточениците на остров Света Анастасия или в някой далечен затвор…
Мъждукащата надежда, докато вижда черепа му на съдийската маса като веществено доказателство на процеса срещу палачите му… 29 години след убийството му!
Разказаното от Мила Гео Милева не само даде драматичен заряд за възлови сцени от пиесата „Жестокият пръстен”. Нейният разказ легна и в основата на поемата „Жените на убитите поети”.
Беше обаче някак неестествено поемата за Гео и поемата за Мила да бъдат разделени. Измъчваше ме тази раздяла.
В нощта преди тържеството за 105-годишнината на поета, където трябваше да прочета поемата „77 стъпала”, поправих поне тази несправедливост. Основна част от поемата „Жените на убитите поети” влезе в поемата за Гео.
Така на последната й се появи редът „1965 – 2000 г.”

2004 г.

- Накрая задайте си един въпрос сам!

- Въпросите, които си задавам сам, нямат отговор…

1999 г.

- И все пак, кажете нещо оптимистично за финал. Имате ли девиз?

- От всички девизи, максими и сентенции най-силно впечатление ми е направила една стара английска остроумица: „Да бъдем бодри – лошото е напред!”
Допада ми нейната шутовска дързост и салонна изтънченост, нейният кактусов оптимизъм.
…И все пак: В железните ръце на своите палачи Гео Милев гледаше с вяра към нас!

2009 г.

бутон за сайт