ОТ ИЗБАТА НА КРАЛИЦАТА
Седяхме в малката вътрешна стаичка на апартамента на Казакови в столичния квартал Люлин. Тя служеше на художника за ателие, за склад, за кабинет, за какво ли не. (Мечтата му да се сдобие с истинско, просторно ателие в София така и не се сбъдна.) Но пък беше удобна за безкрайните ни разговори за изкуството, природата, вселената. В теснотията, докато Митко ми показваше новите си картини, се наложи да се поотдръпна плътно до скованите от него стелажи, покрити с басмени завеси. Точно зад мене ги „издуваше” някакъв тумбест предмет и, за да се освободи пространство, го извадих. Оказа се – за моя изненада – голяма, може би 3- или 5-литрова бутилка уиски. Лъскав етикет, златни кантове, някакъв печат с джувчица.
- Махни я – с жест на досада отвърна на немия ми въпрос Казаков. – Подарък ми е от Георги Йорданов. Била от избата на английската кралица. Голяма работа! Не можа да ми подари бои, ами ще ми праща алкохол. Те там горе си мислят, че всички художници са пияници.
Беше лято, въпросното уиски бе лежало на това място непокътнато месеци, тъй като се появило в апартамента на Казакови срещу Нова година. Донесъл го някакъв другар от ЦК на БКП. След като се уверил, че разговаря с жената на художника, й връчил пакет – дар за празника от другаря Георги Йорданов. Тогавашният партиен шамбелан на културата, известен с колекционерската си страст, купил от Казаков две картини. Дошъл му, както се казва, на крака, начетеността и доброжелателността му впечатлили художника и той, в порив на благоразположение, му подарил една картина. Та, въпросното посещение на пратеника било нещо като ответен жест. Милка, жената на Митко, разбира се, била на седмото небе – не на всеки носят и то в къщи дар от голямото добрутро. Мъжът й, обаче, когато се прибрал и видял с какво са го почели, се намръщил и докачил.
Разбирах разочарованието и негодуванието му – той не само не пиеше (рядко по чаша, само една, червено вино), беше истински аскет. Дори когато стана световноизвестен и се позамогна, се задоволяваше с комат хляб, сирене и бистра водица. Купи „Лада”, но я караше жена му, до Божурище и обратно пътуваше с велосипед. Тези негови „странности”, прекалената му прямота, цялата му нестандартна фигура на човек и творец дразнеше мнозина. Други, доброжелателите, губеха прекалено много време да обсъждат особнящините му и не успяваха винаги да оценят безпристрастно труда му. Може би причината е в естеството на човешката природа – всички ние, малко или много, гледаме кога с подозрение, кога с неприязън на различното, на необичайното. Като притурим и чисто нашенската си, българска завистливост към ближния, не е за чудене, дето Димитър Казаков през целия му живот все се опитваха да го натикат в някое мазе. Пък било и кралско.
Не помня точно коя година се случи въпросният епизод с уискито, трябва да е било след 1976-та. Тогава излезе първата ми книжка с разкази, бях я подарил на Митко при едно от идванията си в столицата от Варна. И него ден, в компанията на екзотичната бутилка, той ме разкритикува жестоко. Беше категоричен – не се пише така, пилееш си дарбата. Попитах го как трябва според него да се пише. Той измъкна отнякъде една тетрадка и ми я пъхна в ръцете.
Така узнах, че пише роман. Той така и не го дописа. Но това е друга тема. Мислех си, че го познавам добре, бяхме отдавнашни приятели, но ме очакваше още една голяма изненада. След като във Франция излъчиха едночасовия телевизионен филм на Жан-Мари Дро, който според думите на самия Казаков го показва в доста разностранна светлина като човек и творец, ми хрумна идеята да се направи нещо такова и в България. Книга. С художника и с още един наш приятел обсъдихме идеята, Казаков я споделил с Иван Будинов, който пък я посрещнал възторжено и обещал подкрепата си за издаването. Будинов като директор на „Хемус” тогава беше влиятелен човек. Сам после имах среща с него, той ми вдъхна доверие и се залових за работа. Проектът предвиждаше освен задължителния текст, и илюстрации с репродукции на характерни живописни, графични и други произведения, плоча със запис на музика, създадена и изпълнявана от Казаков на инструмент, изработен от самия него, разсъждения на 10-12 годишни деца (избрах ги от знаменития театрален състав „Щурче” на братя Райкови) и на старци на преклонна възраст от балканското село Голица (вайковци), на които показвах репродукции на едни и същи картини. Плюс сентенции, мисли за изкуството, спомени, които – знаех – Казаков си записва в нещо като дневник. Когато ми го даде, там открих и стихове. Разбира се, най-доброто от тях щях да включа в книгата.
Не им било, обаче, съдено тогава да видят бял свят. (Не успяхме по този начин и да „разбием” монопола на Аксиния Джурова, която беше приватизирала художника Казаков и без нейно съизволение никъде и ред не можеше да се публикува за него. Казано образно, тя си го беше набутала в своето критическо „мазе”. Но това също е друга тема.) Проектът се провали. Иван Будинов замина посланик в Кувейт, а Светлин Русев, тогава шеф на СБХ, бил категоричен: ние още за Дечко Узунов нямаме издадена монография, та ще мислим за Казаков. Не ставаше дума за монография, но нейсе. Запазих, разбира се, стиховете. Момчетата и момичетата от „Щурче” отдавна са зрели, възрастни хора, старците от Голица – пътници в отвъдното, но стиховете са живи. Как иначе.
Те просто трябва да се извадят от мазето на забравата…
