Позиция
Позиция
Много камък и бурен расте в поетичната нива.
Ще ни стигне ли тоя живот да изчистим трънака дори.
Между троскот и кал ще осъмваме – мръсни, но живи.
И с надежда за дума добра, като камъка да не тежи.
Ще орем свойто късче земя в поетичната нива,
ще се впрегнем сами във ралата - макар, че боли.
Ще садим семена, ще отглеждаме думи звънливи,
но така, че от тях светлина и любов да струи.
А на тъмния синур ще спре неуморното време,
ще пресява с най-ситното сито и слово, и стих.
И когато потънем в земята, от нас ще си вземе
някой миг, някой цвят или нашите грешни души.
В ОЧАКВАНЕ НА ДЪЖДА
Тогава не сънувахме петли –
петлите ни събуждаха по изгрев,
а ние, пощръклели за игра
забивахме пети във прахоляка
на спечени от жегата чеири.
Тогава не сънувахме цветя –
полето ги изсипваше в ръцете ни,
а ние ги плетяхме на венец
и после го запращахме в небето
като дъга след дъжд да ни огрее.
Сега сънувам дълго, до безпаметност,
затворена в панелната си клетка,
но хлябът и насън дори нагарча.
Единствено дъждът е благодат.
Като тогава…
***
Някъде, на края на надеждата
вкопчих си ръцете в камънаците
и започнах да иззиждам дните ти.
Взирах се единствено във слънцето.
Чупих от лъчите му и сплитах
пъпна връв за твоята душа.
Месеци те носих вътре в мене.
Дадох ти за стави и за мускули,
дадох ти очи – да бъдеш зрящ.
Проверявах пулса на сърцето ти
с гръмотевиците в бурна нощ.
Затаената ми болка стана
кръв и тънки нервни окончания.
Зидах дълго. После те родих.
За надежда. Ала има още
твърде много сънища за вграждане,
а сама не мога. Хайде, сине,
хващай се при мен да чиракуваш.
ДИПТИХ ЗА СЛОВОТО
1.
… Обидихме думите! Без да усетим
закънтяха на кухо.
Отлетяха във въздуха, сякаш комети
под небесния купол.
И останахме долу – осиротяли –
като къща на странник.
Как тогава ще искаме да ни погали
това празно пространство.
2.
Страхувам се от думите, които
душата ми изпълва, а листът
неведомо защо, обезценява.
Или в това е мисията на поета –
сърдечните му стонове са прицел
за чужда болка и за чужда гавра.
А присмехът е много тънък меч –
посича тихо и незабелязано.
НАДПИСЪТ
… ще станем тънички зелени връхчета,
с които ще пробождаме земята.
Защото пак ще бързаме към слънцето.
И ще залюшка пак главите вдигнати
най-хубавият вятър на годината
и пак на смърт косачът ще ни съди.
Ще помълчим, от уважение към мъртвите,
ще си припомним песните им, святите,
ще понаострим тъничките връхчета
и…пак към слънцето.
До новата коситба.
ПОЗДРАВ
Салве, нотабили! Кой е Цезар?
Там един се пъчи по средата,
сякаш Рим му ближе калните сандали.
Или оня, с дивото в очите..
Пълководец бил? Навярно той
ни доведе вързани от Тракия.
Вихме като кучета в трънаците,
гризахме веригите, които
стискаха железните ни мускули…
Салве, Цезар! Значи ти си бил.
Уж наглед невъзмутим, но зная:
стиска те властта във белезници
и душата ти дори заключва.
Мен ме чака смърт, но съм спокоен
и духът ми в Тракия витае.
Салве, Бъдещо Отминало Величие!
Победените от теб
ще побеждават.
ПЪТЯТ
Орелът пъстроок напусна билото
и се зарея истина да дири.
Отвъд гранични периметри и межди
перата му от търсене редеят.
А вятърът довя едно от тях,
докосна то очите ми и каза:
“ Следи от истината още търся,
но ще я стигна от върха до лоното.”
Орелът пъстроок ще я намери
далеч – навярно в себе си – но мисля,
че пак ще се завърне
при перото.
Защото то е пъпната му връв.
ПОСЛАНИЕ
Смъртта все някой ден ще ме намери.
Ще ме обгърне в плътния си плащ
и ще ме скрие в тиха безпределност,
където моят дух ще бъде важен.
Ще обитавам други измерения.
Каквото съм раздала, ще спася –
прашинка памет,обич, намерение
за преродени, бъдещи неща.
Каквото съм спасила, ще е глетчер,
граден от ум, сърце и свобода.
Частицата енергия в небето
ще се превърне в падаща звезда.
КОНТРА МУСКУЛ
на Емил Симеонов
Пак ще те излъжа както вчера –
ще работиш като стой та гледай!
Нужно ми е време за вечеря
с моите мъже. И не последна!
Нужно ми е да напиша стихове,
да сваля кофара от душата,
и в училището, вярвай, дишайки!,
да пресметна елементите в квадрата.
Ще работиш, няма да те пусна!
Ей, сърце, не си играй със мене!
Нужно си ми, но и аз съм нужна,
за да можеш ти да оцелееш.
РАТ
А огънят е страшен като истина,
която никога не е била слугиня.
Той поразява спомени и рискове
от тъмната страна – да не загине
оная бяла светлина, която
ни озарява пътя и небето.
Искрите от пожара се стопяват
във нещо, дето не е само пепел.