„ПО СТЪПКИТЕ МИ РЕДОМ НИКНЕ ЖЪЛТА ЗЛОБА”
Думи за Яворов(*)
Скъпи чирпанлии,
съграждани и приятели!
Много пъти съм слушала от тази трибуна слова за Яворов, някои по-поетични, други съвсем литературно-аналитични…
Стъписвали са ме и са ме смълчавали прозрения и откровения, интимни признания, поклони и тържествени клетви, проникновени тълкувания и сложни академични анализи, посветени на Онзи, чието рождество отбелязваме днес.
Един от най-ярките поети на България, когото не засенчват ни политически крамоли, ни исторически катаклизми.
Яворов е и си остава безспорен връх за българина. А както е известно, ние сме народ съмняващ се и оспорваме всичко.
Но не ми е минавала мисълта, че един ден ще трябва да се изправя и точно пред вас да търся свой подход към темата.
А какво още не сте чули за Яворов? Кой подстъп към поета не е бил атакуван през всичките тези години? И не се ли събуждахме на другата сутрин все така в подножието? Не сме ли все така неразбиращи, смалени и от мащаба, и от съмненията, и от нетленността на прочита!?
Нямам какво да прибавя към многобройните гледни точки, освен… собственото си притихване.
Кризата е ръжда. Тя първо разяжда духа. След това повдига онези – „фасулковците”, от които се опитваше да се оварди Пенчо Славейков. Оставя ги да се репчат по площадите и да говорят за изкуство, нещо повече – да го купуват и продават, да го спонсорират щедро и великодушно, все едно Държавата на Духа им е бащиния.
Днешните „фасулковци” имат доста рафиниран облик, но сделките с духа си остават същите.
И защо ли в българската история няма толкова изгубени битки, колкото погубени таланти?
Ще попитате – къде е Яворов!
Яворов винаги е там, където хлевоустите всезнайковци, вездесъщите хлебарки на злобата не достигат… Където профанизацията на духа е безсилна. Въпреки домогванията си.
Много е лесно да дъвчем величието – но словцата ни няма да пораснат, ако споменаваме често и безразборно имената на големите… Даже и ако организираме шумни тържества в тяхна чест… А в деня си забравяме съкровените им послания… Ако изгребваме нощвите, но не месим хляба си с тяхната извечна мая… Не вдишваме ли озона на стиховете им, не протича ли високият поетичен ток по вените ни, оставаме тълпа. И то с маниакалната претенция за народ!
Интуицията, а не разумът, ми казва, че трябва да вървя в тази посока.
„Яворов и тълпата”, „Яворов и мълвата”! Мълвата, която въздига, събаря, контролира и… дори убива. Този подстъп към Поета си избирам. Със сигурност не е най-красивият. Нали мълвата е онази „мръсна газ”, която задвижва низките страсти и прави битието „пенливо и занимателно”.
Времената на преходи и драматични обрати са фокус, в който изтъняват гледните точки. Тогава се преосмислят поетичните, пък и всички останали човешки позиции, събужда се непозната яснота на чувствата, каквато охолните времена нямат.
И ни пробожда сякаш някаква друга действителност – да, денят е страшен, а нощта – двойно. Защото съмнението, че си сам между ледени стени, че тъмнината е превърнала приятелите в предатели, че народът спи в кошера-живот, а „топлота” и „обич” са само изречение от изчезващите книги… – това съмнение е страшно. В такива времена терзанията на душата стават видими. Душата напомня за себе си.
Но къде е Яворов?
Роден е точно тук, на 1 януари 1878 година – едно от онези смугли чирпанлийчета, които се опитват да прескочат бащиния зид, да наскочат и вродената си притеснителност и фамилното неодобрение, за да последват други, отвъдни пориви…
Но тръгват от тук.
Цял живот се опитвам да разбера моя град. Всичко в него е толкова тукашно… Той иска да въздигне, а в суетенето си събаря, иска се да събори – а в простодушието си – въздига. Привидно в него няма нищо. Но кое от видимото е същина? Затова и пришълците никога не стигат до очарованието на прашните улици и безлюдната чаршия…
От тук тръгна Поетът към своята Голгота. Какво взе от дома си ли? Бащината лютост и майчината благост, една драматична душа – страстна и противоречива, гореща и съмняваща се. Изострената си като чирпанска кама чувствителност. Взе и дълбоката, не – взе бездънната си тъга… Съмненията и страховете, влюбчивостта и катаклизмите… Отзивчивостта и сърдечното неспокойствие, непригодния си идеализъм… Да – и поезията.
Остана ли друго?
“Сприхавостта, хумора, съмнението и боята имам от баща си, а от майка си – любовта към народната песен, сърдечността, вярата, поезията: демонът и ангелът, които поменавам в поезията си.” – описва сам себе си Яворов.
Посрещна го светът на Голямата литература. За да види в него Големия поет. Да го приобщи, да го припознае, да го приласкае и огласи. Още с появата на първите му стихове, литературните води се раздвижват – поемата „Калиопа” е забелязана и оценена подобаващо от самия д-р Кръстев – един от идеолозите на кръга „Мисъл”. Пенчо Славейков усилено дири по-подходящо име за младия Крачолов, а поетът е извикан в София, където творческото му бъдеще изглежда предопределено.
Стиховете му се печатат – излизат „Стихотворения” 1901 г., три години по-късно следва второ издание. Вазов се изказва ласкаво за стиховете на чирпанлията, а кръгът „Мисъл” се оказва още по-гъвкав и далновиден и идейно зачислява Яворов в своята естетическа територия, давайки му права, равни на избраниците.
А в предговора си към второто издание на „Стихотворения” 1904 г. Славейков бърза теоретично да „обясни” къде е мястото на младия Яворов в литературния контекст и от името на поета да приключи със социалните му „увлечения” в реализъм като насочи „модерните” преживявания на душата му в „правилното русло”.
Достоен за уважение е опитът на Славейков и кръга „Мисъл” да европеизират духовния живот, който тук, в България, сякаш вечно дъхне на „лучец и вкиснало”… И дори мускалите в прочутите дисаги не могат да затулят нашенската миризма на байганьовщина…
Но Яворов е много повече от тези теоретични постановки. Той не ще се вмести в предварително създадени чекмеджета и до края си остава, както национално и социално чувствителен, така и космополитно всеобхватен в поетичните си контури. И загадка за всички, които се опитват да го обясняват.
Едва свалил от нозете си калта на чирпанските улички, младият поет вече смайва и очарова самовлюбена литературна София. „Паркетни” литератори от различни естетически кръгове и кръгчета искат да го впечатлят, да го привлекат – дали за да легитимират с яркия му талант собствената си посредственост, или пък за да облекат в една наистина блестяща форма сухите си идеологии. Интересен е не само за гилдията, но и за пърхащите край литературния огън еднодневки, за екзалтираните читатели, както и за… клюката.
Безспорно е поласкан от подобно внимание – тълпата е стъписана от тъмния му чар, готова е да прости и скромния му произход, нещо повече – добавя в този произход щипка източен мистицизъм. Кой е той? За арабския му корен плъзват легенди, които Яворов… не опровергава. Мълвата го грабва и го понася върху яркожълтия си гребен, дорисува го, дописва го, търси подтекст в стиховете му, рови в страданията му като в собствен гардероб, чете писмата му и ги тълкува… разпъва го на кръста на общественото мнение. Ласкаят го, ухажват го, но нима му подхождат те в шумната си суетност, нима това признание е търсил в самотните си нощи?
Яворов, с целия си живот, подобно на своя кумир Ботев, показва на всички, че салонната литература и литературните спорове по кафенетата – нямат много общо с духовните катаклизми, с безсъниците и прозренията на истинския поет.
По Ботевски „енергичен, демоничен и стихиен”, поетът от Чирпан, за съжаление, живее в едно съвсем „неботевско” време. Неговата духовна свръхенергия се разлива напусто и съзнанието за това го раздира – мята го в полюсни състояния – ту го тегли неудържимо към смъртта, ту го залива с неукротима виталност.
И той отчаяно се опитва да избяга от смазващото „безвремие” – понякога се връща в спомените за едно „честито свидно детство”, чието пълнокръвие и свежест могат да бъдат спасение… Или за пореден път поема към Македония.
Македония! Тя, която епично материализира Яворовото бойно поле на честта. Поетът страстно желае да слее там поезия и автобиография – така, както три десетилетия по-рано Ботев го прави на Околчица. Или любовта?
Впрочем, любовта винаги е истинска – дори когато се бори със себе си, когато е свенлива, ефирна, безплътна… А също и когато губи всяка мярка, отнася мостове и руши брегове… Мина и Лора са само земните имена на любовното му чувство.
Тълпата никога не прощава на Яворов желанието да е недосегаем и различен! Но кому е простила!? Опитват се да го обяснят, да го вкарат в мерките на собствената си всекидневност. Да му предложат слава и да му откажат близост. „Хайлайфът” на столицата може да бъде така щедър и дори снизходителен към странностите на чирпанлията… Чудак, тъжен самотник всред многолюдна тълпа – но и съзнаващ своята поетична сила, Яворов вярва в предопределеността и в способността на поета да следва неутъпканите пътеки.
Независимо каква кауза защитава, Яворов го прави ярко и талантливо, с цялата мощ на поетичната си енергия. Такъв е в Македония, когато пълзи над заледените пропасти, пише, облегнат на масата в някоя селска кръчма или опрян на пушката, своите бързи записки. Когато се опитва да помири и проумее къде е общото между идеализма на самоотреклия се и тресящата се от междуособици Македонска революционна организация…
Самата представа за това как един от най-тачените ни поети зарязва спокойния столичен бит, за да гази с подбити нозе калните пътища, да убива, или да бъде убит… днес изглежда необяснима. Колцина в съвремието ни биха проумели тази самоубийствена лудост? Но очевидно „вратата на историята и вратата на лудницата са на една и съща улица” /„Хайдушки копнения”/ а „лудите… – те да са живи.”
На „майка Македония” Яворов остава верен син до сетния си дъх и именно с нея се прощава в „онзи кобен час”.
В другия си живот – той е известен интелектуалец, чиято цел е да повдигне българския духовен живот на едно европейско стъпало. Отново мисионерска задача, подобна на каузата „Македония”, отново същите трудности и нашенско неразбиране. Негови спътници са изключителни авторитети от кръга „Мисъл”, отдадени на идеята, че вгледаната единствено „в пъпа” си култура, не може да надрасне себичната си сянка.
А има какво да се учи от света.
Ако можехме да видим в какво се е превърнал младият поет за няколко години. Библиотекар и поддиректор на Народната библиотека, артистичен секретар на Народния театър – ето го в Нанси, после в Париж, а върху тъмното му лице вече личи печатът на съмнения и страсти… Отдалечен е от всичко доморасло и скодоумно. Далеч и от тълпата…
Това са, разбирате, външните белези на натрупаната култура и пораснало самочувствие. Но в стиховете откриваме същата висока поетична енергетика – търсенето на философска дълбочина, проникновеност и чистота. Слогът е станал още по-изящен и музикален, виртуозно изчистен – нищо излишно, нищо фалшиво… Понякога вниманието към формата ни изглежда дори малко пресилено, но достатъчно е да си спомним основите на модерната естетика – и ще видим, че в това отношение именно Яворов превръща в дело съвършенството, за което Пенчо Славейков така упорито говори…
А обществото следи всяка стъпка на поета. Стиховете му се четат и преписват върху картички и албуми, превърнал се е в една от постоянните теми за разговор по кафенета и градинки. Жените го ухажват. Личният му живот се следи под лупа. Всички вече знаят за любовта му към „твърде младата” Мина Тодорова. Обсъждат, осъждат, коментират… Следят със затаен дъх публикуваните стихове и не изпускат – кога и как, дали и защо…
А в тези стихове – все повече самота, все повече безнадеждност, горчивина и сляпа отчужденост от всичко.
И четем:
„По стъпките ми редом никне жълта злоба,
аз семето на зло неволно сея вред”
/”Не бой се и ела”/
Дали отровата на делника е тази „жълта злоба”? Тя следва Поета и в любовта, подлага на съмнение искреността на всяка изречена дума, на всеки сърдечен жест.
„И съсък на змии, и крясъци на жаби
аз чуя недосяган в тъмни самоти;”
/”Не бой се и ела”/
Недосяган? Би искал да е недосяган Яворов, затворен в усещането за призвание, защитен от гордата си маска на духовен принц, но „жълтата злоба” пълзи. Като плесен поразява дори любимото момиче. Огорчена от неразбирането, от осъждането и студенината и на свои, и на чужди, уязвена в най-съкровеното си чувство, „малката Мина”, „неземното дете” умира в Париж. Далеч съм от мисълта, че само обществените нрави убиват тази ефирна любов, вдъхновила чудесни стихове. Житейските обстоятелства, криволиците на съдбата са категорично непроменими.
Но Яворов е ударен в сърцето.
Недосяган от злото? Но къде е това място и… това време?
„Затварям пламнали очи
ала напразно – няма сън;
не мозък, а олово сякаш
в разяден череп се разлива…
Възглавието – камък същи
леглото тръне и коприва”.
/”Нощ”/
Споделя той душевните си терзания в поемата „Нощ”. Предълга нощ е затиснала с мрака си поета. Разкъсват го нечовешки пориви. Вие душата му, изправя се и пада омаломощена… Чий е този живот? И къде е спасителната Смърт? Душата му върви към Любовта, обречено, както жадният търси извор в пустинята. Понякога се появяват миражи, но пътят е дълъг. Любов ли е, или хищна сянка, която се спуска, любов ли е, или стръвен демон, усетил предстоящ пир? Самотата връхлита не само нощите, дните стават бездънни. И чия е тази ръка… Нима животът предлага най-сетне утеха!? Любов?!
Още по-стръвна е клюката и нездравият интерес към поета нараства, когато в живота му се появява и остава Лора Каравелова. Красивата и образована дъщеря на Петко Каравелов, самата тя е център на обществено внимание от години. И как да му простят – на него, тъмния чирпанлия, вниманието от страна на една от най-интересните жени в София. Тяхната любов и семейният им живот става сцена „осветена от прожекторите, изложена на показ за любопитните и коментаторите”. А тук въображението предлага пищна трапеза: Красота, Слава, Ревност, Гняв, Самоубийство, Отмъщение, Позор, Слепота, Смърт…
Измъчван от душевни кошмари, Яворов търси утеха и пристан в тази любов. Напразно – Лора носи същата метежна душа и трескаво въображение. Сблъсъкът е неизбежен! И си спомням един стих на поета Владимир Холан: „Ако два кораба се сблъскат в бурното море, то не е от нелюбов на единия към другия”…
Тогава – във фаталната нощ на 29 ноември 1913 година – един любовен конфликт намира своята болезнена развръзка: “Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея” – пише с трепереща ръка Яворов и се прострелва на свой ред… Но само ослепява. Остава да агонизира, да умира по малко всеки ден в продължение на цяла година…
Веднага е задвижен мощен обществен механизъм за неговото окончателно духовно съсипване и физическо унищожение.
Почти чуваме крясъка на вестникарчетата, разнасящи в. „Утро”: „Син на касапин! Харамия! Кой уби Лора Каравелова? Кой стреля в гърба на най-красивата жена?”
Сляп, смазан от смъртта на Лора и от непоносимото обвинение, отритнат от приятели и уволнен от работа… Влачат го по съдилища, унижават го… Мълвата крещи зад гърба му – „Убиец!”, затварят се вратите, хлопват кепенците и хвърлят по слепеца камъни онези, които жадно попиваха новите му стихове, онези, които препрочитаха с възторг „Две хубави очи”, които се кълняха в неговата поезия…
Но какво още може да огорчи онзи, който сам е прегърнал Смъртта като спасение?
Яворов изпива чашата с отрова, целува куршума и отива там, където го обичат. Отвъд.
Преди това нанася последни поправки върху стиховете си, разпорежда се с духовното си наследство. „В предсмъртните си дни той мисли изключително като Поет – не съществуват вече за него разпенената мълва, пронизващите погледи, шушуканията зад гърба му.”
„И съсък на змии, и крясъци на жаби
аз чуя недосяган в тъмни самоти;”
/„Не бой се и ела!”/
„Недосяган” – вече наистина е недосяган. Защото е недосегаемо сътвореното от безсмъртната му душа.
И фактът, че сега сме тук, че сме тук всеки януари, че все още, в миг на душевен смут, посягаме към томчето със стихове, е знак за това безсмъртие.
Знак, че тогава – на 29 октомври 1914 година Яворов отвори клетката и песента-скитница излетя най-после свободна от земните си вериги…
Мълвата, разбира се, също продължава да живее. Тя е доста устойчива. Крепи я несекващото човешко любопитство. Опитът ни да разберем изключителното, да смалим голямото до своя ръст, за да го видим… Да повярваме, че са същите като нас онези, които творят човешката история… Спасява ни тази мисъл, че и те грешат, падат и пропадат, че печелят и губят…
По-лесно е някак тогава да преглътнеш сивия живот и да се поместиш в черупката си. Но историята не е въпрос само на прочит. Нито само на почит…
Защото човек е много повече от казаното за него. И добрите, и лошите думи никога не са всичките думи. А цялата истина за човека навярно е някъде на „седмия етаж на душата му” и трябва много внимание и много нежност, за да се срещнем.
Какво искам да кажа за финал ли? Че днес дори мълвата се е смълчала и навежда виновно глава. Но понеже е анонимна – не знам точно чия е главата…
Че всъщност, днешният ден е празник. Рождество Яворово!
(*) Слово, произнесено в Чирпан при откриването на „Яворови януарски дни” 2010 г. Обратно в текста
