ЯПОНСКИТЕ ЩРИХИ НА ЛЮБА КУТИНЧЕВА…
Днес, в света на интернет и бързите комуникации, пътеписът като жанр добива смисъл, по-различен от традиционния разказ за пропътувани разстояния, любопитни срещи и видени чудеса. Затова книжиците на български автори по света от миналия век извикват оправдано любопитство и сравнение с нашия свят. С вплитане на съвремието с прашни вече лета и гледащи ни ликове, отдавна станали спомени и прах.
“Япония – лични впечатления, наблюдения и проучвания”(1) на Люба Кутинчева е именно сред тези издания. Заглавието трябва да ни убеди априори, че авторката си е поставяла творческа задача, по-различна от традиционния пътеписен вариант. И в над 30-те кратки раздела на книгата се е опитала да обхване Страната на изгряващото слънце в цялото й многообразие – нещо, което живелият там две десетилетия писател Лафкадио Хърн не е успял. Но, всеки с времето си. И Кутинчева ни предлага информация за географията и населението на Япония, за климата, растителността и животинското многообразие, индустрията, религията, войската, градовете, държавното управление, бита, поминъка… баните… театъра, брака и т.н. Не бихме изреждали цялото съдържание, а не е и необходимо. По-важното е какво подтиква Люба Кутинчева да си постави такова обемно начинание в малката иначе книга. Житейският й опит ли дотогава? “В продължение на няколко години аз можах да пропътувам ония далечни страни, към които се стремях, но вече не на крилете на богатата ми фантазия, а в действителност, в най-груба действителност – с риск на живота ми, с много опасни приключения, неизброими мъки, страдания и… много сълзи. И през един трънлив и каменист път, в който преобладаваха душевните и физически страдания, пропътувах целия далечен Изток и се запознах с приказния живот на Сирия, Палестиня, Трансиордания, Египет, Ирак, Персия, Авганистан, Белуджистан, Маскат, Оман, Индия, Бирмания, Сиам, островите: Цейлон, Борнео, Суматра, Целебес, Формоза; Китай, Япония и много още покрити с таинственост и мистика крайща на Далечния Изток. Наред с изучаването на тези страни, живота, нравите и обичаите на населяващите ги народи, както и с някои особености, граничащи с приказността, поради надхвърляне границите на възможността за нашия материк и условията на живот у нас, сблъсках се с най-суровата действителност на живота и можах да видя колко и какви видове отрицателни човешки прояви има на този свят и до где може да отиде човешката злоба, алчност, завист и проява на най-низки страсти”. Може би това встъпление е покана да вярваме на прочетеното в книгата като есенция от случилото се с Кутинчева по прашните пътища на планетата. Наистина, кой любител на непознати краища ще се въздържи от споделен разказ с аудиторията? Няма такъв, щом създава пътеписи. Ала на логичния въпрос мъжката и женската наблюдателност по един и същи начин ли препредават впечатления, светоусещания и изводи, можем да отговорим – природата на пътешественика е двойствена. Тя или поднася достоверно, следователно – убедително. Или си служи с екзотични, измислени добавки, размиващи контурите на реалността…
Къде е тук Кутинчева? Безспорно, при вярната картина, която оставя сами да изживеем и да преценим имаме ли място в палитрата й, макар и само читатели. Защото пътеписът й, без да звучи странно, се състои от две самостоятелни и, бих казал, механично свързани от авторката части. Първата, “Към японския бряг”, е пътепис в общоприетия жанров смисъл, но може да се разглежда като отделен разказ – за преживения тайфун. Втората част, тип “кратка енциклопедия – географски справочник”, е изтъкана от фактология, подплатена с верни наблюдения, малко емоция и днес има предимно познавателно значение. Има…
Защо отделяме такова внимание на разказа за преживения тайфун, който почти изцяло запълва обема и редовете на условната първа част – “Към японския бряг”? Защото дотогава българската литература, била тя пътеписна, или с елементи на пътепис, не е била сподобявана с подобно произведение. Българските маринистични преживелици до 50-те г. на ХХ в. са доста скромни откъм адреналин. Като по-открояващи се ще посочим, без да претендираме за всеобхватност, “Описание на Константинопол” – Никола К. Върбанов – сп. “Български книжици”, морската буря на Петко Славейков във вестник “Македония”… “Ден на белия параход” – Яна Язова, Стоян Загорчинов – “Тасос”, Иван Вазов – “По вълните на Черно море”, Анна Каменова – “Ропотамо – Царева река”, Янко Димитров-Торос, Кирил Христов, Владимир Полянов, Дора Габе… Имаме и мистификации. През 1903 г. списание “Светлина” отпечатва спомените на Елмира Айваджиян под заглавие “Ужасна борба с октаподи”. По редовете доверчивият читател узнава, че главоногите са нападнали кораба “Кайзер”, независимо от огромните си размери, по погрешка. И че ако са знаели за присъствието на безстрашната Елмира, никога не биха допуснали такава глупост. А Константин Величков-Многострадалний /съвпадение на имената – б.а./ ражда “Титаник – страшната катастрофа с най-големия параход на света”, 1922 г. Отдавна е доказано, че Многострадалний не е бил на борда и е писал чути, чужди впечатления, за да събере средства за лечение. Каквито и да са примерите, Кутинчева е и достоверна, и убедителна. Първата може би българка, изправена лице в лице с тайфуна и оцеляла, за да го съхрани като спомен в литературната ни история…
Редуващите се бързи, задъхани щрихи при описание на бурята доказват способността на авторката не само да изживява опасността, но и да ни вгражда в нея. Да я моделира като апокалиптичен образ, влязъл в двубой с техническите предизвикателства на човешката мисъл без милост, без разум и без пощада. Чест на Кутинчева прави немаловажният факт, че в описанието тя не поставя себе си в центъра на изживяното. Независимо от страданията, долавя мъките на останалите пътници и също ги запечатва по редовете: “…над парахода се понесе страшен вой. Ураганът се беше разразил над океана с стихийна сила. Водата взе да клокочи, като че ли вреше над някакъв силен огън, издигнаха се грамадни вълни, които поеха парахода, подмятаха го на вси страни и му нанасяха удари, като че ли хиляди гигантски чукове го разбиваха… Писъците на жените и децата се смесваха с адския вой на водната стихия и страхотното пращене на огъващия се параход… Успях да си подам главата на палубата, почти пълзешком, като здраво се държах за една желязна халка. Вън картината беше страшна – истински ад. Океанът вреше. Грамадни вълни от по 10-15 метра височина, грабваха парахода и го издигаха на върха си, след което бързо го спущаха долу в бездната, образувана в основата им. Вълните заливаха парахода и отвличаха всичко, което бе свободно, или слабо привързано… Страшният вой на бурята, прорязван всяка минута от писъците на сирените, караше да настръхват косите от ужас. Като че ли беше настъпил края на света. Обзело ме беше едно безразличие, с което възприемах всичко, което ставаше около мен. В такъв момент човешката мисъл работи с фантастична бързина. Струваше ми се, че всичко е свършено вече. Спомних си много картини от моето минало, разбрах, че никога няма да стигна на спасителния бряг и се простих мислено с всичко, очаквайки всеки момент смъртта”.
Какво прави описанието на Люба Кутинчева достоверно? Неговият натурализъм и нелицеприятни подробности, обикновено съпътстващи подобни изживявания. То е твърде далеч от всякакви лакирани истории за кораб, подхвърлян от вълните в разни посоки, докато авторът, невъзмутим и безстрашен, укорява с развети коси стихията за буйството й. “Към японския бряг” носи печата на страха, на ужаса. И на заменилото ги съчувствие в спомена за отвлечените в пенещия се въртоп моряци. За опитите на другарите им да ги спасят – горчив обет в изстраданото моряшко братство. “В този момент нещо силно ме удари по главата и аз загубих съзнание. Свърши се… Когато отворих очи видях, че се намирам в каютата си. Разказаха ми, че една вълна заляла парахода и ме повлякла към водата. Смятали ме за загубена, защото в тъмнината нищо не могли повече да видят. Когато тайфунът преминал, намерили ме заплетена в един куп въжета, близу до парапета на парахода. Само един миг е бил достатъчен, за да бъда погълната от разбушувалия се океан…”
И Кутинчева, определяща себе си като първата българка, слязла на японски бряг, отваря дверите към втората част на книгата: статистически-описателната. Ако с познанията, които ни дава ХХІ век, изтрием цифрите и деловата й фактология, ще остане малко за прочит. Затова пък той е трудно подвластен на времето. Японската честност, заедно с японската учтивост, неизменно впечатлява българския читател. Отделните спомени за забравената и върната неотворена чанта, за обидата на железопътния служител, когото авторката се опитва да възнагради с банкнота, за семейния живот, религията, възпитанието на децата, за духовността на обикновения човек, са опит за портрет. Всъщност, вплитат се като факти и сцени в палитрата на народопсихологическо изследване. То не е случайна находка за книгата, а последователен, макар и малко схематичен разказ как в кратък исторически период страната, скъсвайки с феодалните порядки, бележи бързо развитие в икономически, социален и културен аспект. Това е голямото достойнство на условната втора част. Заедно с честите напомняния, че Кутинчева е българка, в каквато и среда да се намира и в многообразните ситуации на японския престой. Който безспорно е бил благодатен към нея, защото “напуснах Япония с дълбоко благоговение пред тази голяма честност и обществена дисциплина. За тази приказна страна на изгряващото слънце, или както още се нарича засмяна Япония, бих могла томове да напиша, защото много и много още видях и има какво да се каже. За сега приключвам – твърдейки, че много още блестящи диаманти красят короната на тази приказна, не само по географическото си положение и външна красота страна, но и по своята уредба, и по високите качества на японския народ”.
Разбира се, днес Япония е друга. Тя е отдалечена безкрайно и от разказаното в “Империя на глада” от Светослав Минков. Но прави впечатление, че сънародниците ни, които са пребивавали там, не могат да я забравят. И в подтекст внушават нежеланието си спомените да се размият във времето. Що се отнася до Люба Кутинчева, тя приятно ни изненадва и като убедителен маринист, и като сериозен анализатор на видяното. Може би с това ще се съгласят и читателите – има защо…
(1) Кутинчева, Люба – “Япония – лични впечатления, наблюдения и проучвания”, Стара Загора, 1942, печ. “Родина” Обратно в текста
