STELLA MARIS – ЗВЕЗДА НА МОРЯКА
STELLA MARIS – ЗВЕЗДА НА МОРЯКА
Над залива бушува южен вятър.
Морето цяло побеля от гняв.
Смокините отлитат в небесата,
а стария платан умира прав.
И в този хаос с хоризонти чисти,
със ярко зимно слънце и лазур
не знам защо отново си помислих
за онзи странен ден във Анамур.
За крепостта като позор голяма
и облака със образ на жена,
изваян сякаш от античен мрамор,
от вятър луд и луда светлина.
И грееха лимонови дръвчета,
и мятаха се техните души.
А вятъра лилав като морето
въздушния ти лик не разруши.
Стоеше той подобно “Стела марис”,
подобно светло знаме на брега –
и аз го виждам в аления залез
дори сега, дори сега.
Средиземно море,
1967-1985
* * *
Октомври. Слънце. Тишина. Бунаца лади.
Прилича на оливия морето. Бавно,
лениво време, кротко, без платна.
Ухае на презряло грозде и смокини,
на сладък пушек, риба и печал.
Спокойствие във синьо и във жълто.
И улички безкрайно уморени от нозе,
от хиляди разлъки и от тежко лято…
А вечерта – отвъд баирите червени,
отвъд обидното страдание на залеза
пред тебе се разкрива странна местност,
която няма никога да стигнем.
1985
НА ПЪТ ЗА НОС ХОРН
Три дни мъгла, а после дъжд и вятър.
Запушен недостъпен хоризонт.
А корабът се носи по водата
без пристан, без надежда и без зов.
Пияни ветрове кръжат във мрака,
въртят се по старинния компас.
Не, вече никой никого не чака –
настъпил е последния ни час.
Не се страхувай, всъщност все едно е –
ний всички сме обречени на смърт.
Но мъничкото цветенце алое
ще си намери утре друга твърд.
Една планета радостна и нова,
която със любов ще украси…
Съмнителни зари във мрака морав
и твоите оранжеви коси…
1974
ПЕЙЗАЖ
Морето е притихнало и бяло –
и ослепява тази белота.
Би казал, че в самото си начало
такъв е бил наистина света.
1985
* * *
Ти ставаш зла като луна през март,
ти ставаш раздразнителна и стара.
Нима се свърши страшния хазарт
и няма даже пушек от пожара.
Или е седнал вече някой друг
на моя стол – аз влизам, става тихо…
А бих могъл да трясна със юмрук
и да извикам на дуел жениха.
Да, бих могъл, ала това е жест,
а ние сме моряци – значи, баста!…
Сърцето ти е пълно със мъже
и само за един там няма място…
Прощавай, ставам много див и лош.
Атлантика беснее с пълна сила.
И ако оживеем тази нощ –
наверно ще живеем вечно, мила.
Спенсър бей, 1970
НАСТРОЕНИЕ
Прибрахме вече всичките платна.
Изтеглихме гемията на кея.
И в есенната нежна тишина
аз чувам как една мушица пее,
как тежко падат едрите листа
на жълтата умислена смокиня
и как утихва бавно любовта
като море във стара раковина.
1984
* * *
…А щъркелите тръгват за Египет
по-рано от уречения час.
О, господи, какво ще се изсипе –
тайфун, или порой, или пък мраз.
А лято е, все още зной и лято
и дюните сияят с блясък чист,
горят като съкровище от злато
и пее порцелановата вис.
Но птиците не слушат, те отлитат.
Шумят над плажа хиляди крила…
Тя някога ще дойде от Египет
и все едно, че там не е била.
И само скрина с бялата капела
ще ми напомня с горест и печал
за щъркелите, рано отлетели,
за този ден, внезапно потъмнял.
1985
СПОМЕН ОТ 1940 ГОДИНА
Голямата река блести в мъглата
като испанско тайнствено сребро…
Не знам дали е верно, че жената
е сътворена от едно ребро.
Шестнадесетгодишен, блед, отчаян
стои поета млад на този бряг.
А пролет е, цъфтят върбите в рая
и залеза червен е като рак.
А шлеповете слизат към морето,
понесли дим и шарено пране
и рижото момиченце, което
след време ще ми каже твърдо „Не!”
1985
