АТЕНТАТ
Никога човекът на задната седалка не бе предполагал, че ще му устроят атентат…
Шофьорът направи всичко, каквото можеше – хвана с две ръце ръба на седалката и едновременно налегна педала на спирачката. Колата се закова на място.
Язов, който седеше до шофьора, заби чело в стъклото, но не успя да го счупи. „Слава богу!” – помисли си Язов, но съобрази, че след три секунди това няма да има никакво значение, понеже бомбата ще е избухнала и покрай останалото щеше да счупи и стъклото. Той видя бомбата – „лимонка” от времето на Първата световна война с нарязано на ромбовидни кутийки тяло, за да поразява по-добре. Вече бе изминала една секунда и колата щеше да бъде цяла още две секунди.
Две секунди слънце.
Две секунди дишане. Ако задържиш дишането си за две секунди, може да се каже, че никога вече до края на живота си няма да дишаш.
Язов усети как съществото му се разделя на три части, всяка от тях представляваше един по-различен Язов, който в известен смисъл се бунтуваше, че е принуден да търпи съжителството с другите двама в единственото тяло.
Язов Първи беше тънкокрако момче в къси панталонки, което трябваше за две секунди да порасне, да влезе в комсомола, после – в партията, да служи войник, да се ожени… Какъв шмекер е този Язов – да порасне за две секунди.
Язов Втори не приличаше на себе си. Той се разхождаше в някаква ливада с непозната трева, по-висока от човешки бой. Мокрите листа го плескаха по лицето, но той не се мъчеше да ги избягва. Безкрайно множество щурци скандираха нещо в един глас, а миризмата на тревата беше толкова тръпнещо-приятна, че Язов реши да диша до края на живота си.
Язов Трети беше загадъчна личност. За него времето нямаше значение. Не съществуваха сетива. Той беше забол поглед върху никеловото кръгче на електрическата запалка, питаше се какво е това, защото беше забравил. Язов Трети обеща пред себе си в края на последната секунда, че ако някой му каже какво е това, той никога вече няма да пътува в черна кола.
Човекът на задната седалка също се промени пред неизбежността да живее само три секунди. Но тялото му не беше приютило трима души (както се беше случило с Язов), а само един. Това тяло напоследък бе наедряло, но той с особено удивление осъзна, че човекът, който го обитаваше, беше доста мършав. В края на предпоследната секунда си помисли, че в наедрелите тела винаги е широко за личността, но веднага съобрази, че това се отнася само до случаите, когато личността е мършава. „Каква е моята личност? Усещам да нахлува в цялото ми същество чувството за вина. Не съм виновен! Не съм виновен!” В това време той усети, че мършавият човек започва да се разсипва на съставните си части като стара изоставена постройка. Най-напред се напука, а след това се олющи мазилката. Под нея лъснаха разкривени кирпичени редове и той се засрами, сякаш го бяха видели гол на улицата. „Не съм виновен! Не съм виновен!” – Но осъзна, че е виновен. Видя го ясно, вината бодеше очите му. Обаче последната секунда изтичаше и нямаше време да се поправя непоправимото. „Ще стана друг! – викаше мършавият човек. – Ако имах последна възможност, заклевам се!”
Но нямаше смисъл да се самобичува. Той беше направил всичко за хората, което беше по силите му. А вината му бе, че той осъзнаваше ограничените възможности на тези сили, но не беше потърсил по-подходящ човек, за да го постави на своето място.
Последната секунда беше изтекла.
Тогава шофьорът излезе от колата и извади изпод колелото една гумена топка. Към колата се юрнаха цяла сюрия деца, наобиколиха я. Пипаха антената, лайсните, надничаха и вътре.
Шофьорът им даде топката, тя бе нарязана на баклавички, за да имитира голяма футболна топка.
Един добродушен чичо с двойна брадичка се беше свил на задната седалка и примигваше. Най-малкото момиченце се подигна на пръсти, за да стигне полуотворения прозорец и му каза:
- Чичко, а пък носът на слона опира чак до земята…
Човекът на задната седалка се оживи отведнъж, удари по рамото другия до шофьора:
- Язов, нещо ми прилоша. Я да се поразтъпчем на въздух, че то краката ни ще закърнеят все в тая кола.
Децата с топката си отидоха. Язов излезе пръв и чевръсто отвори задната врата.
Той вървеше бавно, две-три крачки пред Язов.
Един паметник на брадат мъж вдигаше бунтовна ръка към слънцето.
Той скръсти ръце зад гърба си и делово обиколи паметника. Подире му с остро око следваше Язов.
- Слушай, Язов, слънчицето пак си е на небето, а? – каза той и весело се засмя.
1969 г.
