Урок
Урок
Аз, търговецът на думи,
ще ви кажа:
На пазара се котират заготовки,
дето лесно влизат в комбинация
с шумни гръмогласни изречения.
Опаковката е много важна,
съобразно с ранга на клиентите:
шарена – за простия народец,
сиво-черно-бяла за началството,
обезателно със делови нюанс.
И нахакано – сълзлива за подрастващи.
Мисля, че е ясно за украсата –
панделки, винетки и амурчета
рязко качват чистата печалба.
И един съвет, ала съществен:
думите, които нещо значат,
дето имат собствена душа
сбутайте в най-тъмния си склад –
могат да ви повлекат дълбоко,
могат и фалит да ви докарат.
А е толкова престижен занаятът.
Аз, търговецът на думи,
казах.
Версия
Безкрайно – земен като угар
и като миг неповторим –
животът се изнизва грубо
от радости и скърби зрим.
Поставя ни безброй въпроси,
не чака отговор дори.
Не вярва, че в душите боси
най- дълго болката гори.
А ние, дребни буболечки,
обречени на оня миг,
пред който слънцето зачерква
в очите ясния светлик,
живуркаме съвсем подвластни
на битие с погрешен ход…
Това, което ни спасява
е чувството ни за живот.
Живот
Баща ми пие виното си сам
и му е тъжно, че ме няма вкъщи.
А аз съм само скитница за двама –
нозете ми все носят двойна същност.
Духът му е обсебил моя ден
и всички лудости са някак общи.
Баща ми, най-съществената част от мен
ми казва: Път и вино има още.
****
Рисувай деца
и изопнати тънки тополи,
лилаво небе изпъни
между острите връхчета
и облак зелен положи
на земята – за връщане.
На птица гласа запилей
из високото горе,
та жълтия цвят на житата
да никне на воля.
От глас на момичета влюбени
слънце създавай,
а мътната болка край тебе
стори я на пътища.
Засей по билата надежда,
във ниското – къщици.
Остава да вейнеш
забрадката черна.
За памет.
Така си рисувам
насън и наяве
България.
****
Моята майка обича така,
сякаш ме мрази.
Моята майка ме вика така,
сякаш ме гони.
Моята майка ме гали така,
сякаш ме стиска за гърлото.
Вместо да вдигна по тебе ръка,
Майко Родино, вия.
През сълзи.
****
Светът не може да ни види сметката,
защото сме безумни като Космос.
Светът ни е длъжник заради жестове,
с които сме го извисили чак до Господ.
И нищо, че сме временни и грешни –
Животът ни е музика за Посветени.
Покрай заблуди може да сме смешни,
обаче ще останем. Вместо гении.
****
Майко,
аз навярно съм лошо дете,
защото единствено искам.
Само знам, че животът е страшно меле,
а съдбата е писък
на съвсем уморени от болка души
със бодливи корони.
Кой, сърцето, скованото, ще утеши?
Тежка мисъл отронвам:
ще продам от баща си последен имот,
ще откупя гранита ти
и под него ще легнем до храсти от глог
и цъфтяла метличина.
Аз съм лош, аз съм тъжен и даже красив
пред високата кота.
Ако можеш, прости ми.Аз още съм жив
и си искам, Родино, живота.
****
Кого да нахраня
със тези пет хляба?
Децата ме гледат
с окръглени зеници.
Не питат, не молят –
учудващо храбри.
И падат ръцете ми
като отсечени.
Край мене –
разпръснати тръни и пръст,
оглозгана
като в пустиня.
И вместо да кътам
в утробата мъст,
прорасла
на болката в тинята,
сама ще отгледам
за дух семена.
Щом трябва –
ще я измисля.
Аз думи и чувства
ще ви посадя
в сърцето –
разсадник единствен.
И щом избуят
като луда трева
напук на секирата
на ветровете
по стрък ще ви давам –
това е ,деца,
душата ми.
Нея вземете.
****
Въртя паралдака
на няколко века живот.
Прераждах и раждах
от конник през роб та до геймър.
Научих да следвам
на времето бесния ход.
Научих да чувам
на времето бавния тембър.
Сега ми остава
децата си да събера –
забили пети
в угарта ми превземат Всемира.
Аз знам, те ще дойдат,
ще сеят жита и съдба
и пак ще ни има –
добри, богоравни и силни.
ЗАЛЕЗНО
А планината е потънала в мъгла.
Единствено върхът й се въздига
над сивата омъглена гора
и вятърът, подсвирвайки, достига
до ниското, където тънко блика
на изворите живата вода.
И есенната шума хуква мигом
по тънката коричка на леда.
И литват пръските на водопада,
разбиват въздуха на скреж и прах.
Мъглата се превръща в бяло стадо,
а планината се обгръща с мрак.
