Георги Н. Николов

През 1900 г. скоро-печатницата на Спиро Гулабчев в Русе поднася на читателите разказа, издаден като самостоятелна книга, “Корабокрушение”. Неговият автор Иван Тодоров добавя подзаглавие: “Из моряшкия живот”. Каква история ни поднася той в кратките по обем 24 страници? И какво се случва из редовете, та да привлече читателското внимание във време оно?
Накратко… сюжетът е “класически”, като гениалните хрумвания са оставени за някой друг път. Голям кораб излиза в океана, застига го буря и лодките са спуснати на вода. В услуга на повествуването всички те потъват, с изключение на една, приютила осем моряци и пасажери. Които трябва да намерят спасителен остров сред вълните на разбеснялата стихия и го намират, но спасителен ли е той? Независимо от красотата и чудесната природа – с огромни лимонови дървета, кокосови палми и захарна тръстика, с бистра вода и южни аромати, късчето суша крие заплахи. Още първата нощ “като заспаха всички, една змия (боа) дойде с силен шум; тя отвлече едного от матрозите на страна и го раскъса цял; остави само главата на тоя нещастник. От силния вик на матрозина, те се събудиха, но що да видят? – Другарят им беше вече раскъсан от змията, а само главата му беше останала. Змията като ги видя че стават, впустна се върху тях с всичката си сила да ги раскъса, но те замахнаха с острите си ножове върху й, и главата на звяра отскочи на 10 метра растояние от тялото”. Следва описание с погребението на тленните човешки останки, което е глътка въздух преди следващите екзотични ужасии. Много цветя, духовни песни и горестни сълзи изпращат останалото от “monsieur Depare, матроз от парахода Suede”. И със спокойствието на крушенците отново е свършено. “След малко се появи голям шум, от което нещо един матрозин се събуди и се погледа тук, там, да види от где иде този шум. Най-после той видя че къде тях иде една ладия с диваци (черни хора), след което той на часа събуди всичките си другари. Те веднага станаха като напълниха пушките си. Ладията плуваше все по силно към тях, а вътре диваците викаха с зверски глас. По едно време един вистрел прехвръкна над главите на матрозите; които отвърнаха с един залп, от когото трима диваци се потърколиха в водата. Ладията веднага спря, спустнаха куки да уловят убитите, които след малко бяха извлечени в ладията. Един от диваците, си извади големия нож и с едно замахвание отсече едната ръка на едного от убитите, като почна да я разкъсва с острите си зъби…” Моряците пък, хора смели, веднага заемат позиция на висока скала. Започва епична престрелка между представителите на два свята. Диваците биват избити, а ладията им – завладяна и с вдигнати платна поема пътя към Ливърпул. “Такъв е моряшкия живот, такъв е живота на моряка, който на всяка крачка е изложен в опасност” – дълбокомислено заключава авторът Тодоров.
Защо възраждаме този разказ, в който фантазията и фантасмагорията взаимно се допълват?
Независимо от цялата сюжетна наивност той е сред предвестниците на нашата маринистична проза във време на нейния ранен зачатък. Доколкото има аналогични произведения, те са най-вече преводни. И родното “Корабокрушение” ражда логичното днес любопитство. То е изградено от два, условно казано, самостоятелни фрагмента. Иван Тодоров съзнава, че за островния апокалипсис трябва причина – описаната в увода буря. При това е успял да бъде достоверен и убедителен: “Надвечер, когато се стъми хубаво, се появи очакваната буря. Тя дойде с такава голяма сила, щото да бръкна в самото сърдце на морето, което се разигра от дъно. Смъртта беше над главите им: вълните тласкаха кораба с всичката си сила ту на една страна ту на друга, догдето най-после смазаха левия му борт съвършенно. От страх, всички бяха прежълтели като лист. О! Любезний читателю, колко е страшно человек да гледа такава ужасна картина, картина на агония. След малко мачтите, заедно с платната, бяха отсечени от бурята и завлечени на далеч в морето, от което корабът изгуби съвършенно надеждата си за спасение. От него почнаха да гърмят с топове, гласът на които се разнасяше чак до бреговете на морето, да кладат огнйове и да викат с всичкия си глас за помощ. Но кой отиваше в такова развълнувано море да ги спаси?
- Никой.”
Веднага добавяме, че авторът има усет за водната стихия, която според него е “замислена”, щом утихне. Описанието на кораба доказва грамотност в познаването на конструкцията му с термини като мост (мостик), полубак, каюта, борд, палуба, куверта и пр. Флагът се вее на “заднята” част, т.е. – на кърмата. Точно там, където му е мястото и в наше време, а също така вярна е и картината на корабния делник… Не подлежи на съмнение сцената с давещите се люде, търсещи спасение в отчаян порив: “Всички, които бяха нападали в морето, търсеха спасение; те плуваха в развълнуваното море и достигаха до лодките; но онези ако са им били по напред братя сега им станаха най-големи неприятели, ако някой от нещастниците се доближаваше до лодките и се улавяше с ръката си за тях, те веднага изваждаха ножовете си да му отрежат ръката. Ужасно нещо, любезний читателю, но още по ужасно е то, когато го гледаш с очите си”. Тези подробности са всъщност индикация, че авторът е уж изживявал нещо подобно. Преход към следващия фрагмент е пътят на спасилата се лодка, понесла читателските очаквания към нещо предполагаемо. Но робинзониадата на острова – смес от екзотика, кървави баталии, суровоядство, пресичат подобно усещане. Ако Тодоров бе привнесъл български щрих сред героите-европейци, щеше да е несъмнено убедителен. Ако не бързаше да изтреби туземците, за да поемат белите крушенци пътя към английския си дом. И ако бе се сетил, че освен людоеди и страховити животни островното усамотение бележи неизвестност, измамни очаквания за платно на хоризонта. С отчаяние и копнеж по гласа на близки хора. С апатия, безнадеждност и… смърт. Не го е прозрял и днес е само любопитен.
Това все пак не намалява познавателната стойност на “Корабокрушение”, когато говорим за маринистиката ни в началото на ХХ век. Книжката е едновременно стойностна, когато се носи по вълните, и наивна, поставяйки ни в причудливата обстановка на груба художествена измислица. Но е литературен факт, който трябва да намери място в съвременен сборник за българското море. Свидетели сме как в наше време излизат произведения, пълни с всякакви “маринистични” чудатости. Със странновати моряци, говорещи на снесен от автора жаргон за неща, безкрайно далечни от корабната истина. “Корабокрушение” на Иван Тодоров е поне откровена измислица. Която, заменяйки в 1900-та година липсващия интернет, услужливо пренася нашенците в непознати тям светове. Нека литературната история спомня автора и книжицата му с добро… То се полага на всеки откривател. В случая се запознаваме с ранен предвестник на приключенската ни литература, обагрена в морско синьо…

бутон за сайт