историята на последния затворник

Тошо Лижев

Страхотен гръм разтърси клисурата.
Последният затворник падна по очи и инстинктивно закри главата си с длани. Знаеше от опит, от времето, когато беше служил в Легиона на праведните, че взривната вълна ще го достигне след секунди. Мина, обаче, минута, сигурно повече, а не последва нищо. Надигна глава и погледна назад.
От затвора – ни следа. Дори задължителното след взрив димно облаче го нямаше.
Седна, обърнат към мястото, където беше прекарал принудително последната година от живота си.
Съобрази, че навярно това е някаква нова технология на взривяване. Спомни си как преди няколко дни по време на обичайната следобедна разходка надзирателите спореха по повод на очакваното събитие – трябва ли да стане с гръм, или всичко да се случи безшумно. Мнението на повечето скланяше към запазването на шума. Събаря се последният затвор на Земята, редно е да му се чуе гласът.
Не изглеждаха смутени, или недоволни. А оставаха без работа. Единия от тях познаваше от предишните два затвора, местеха го като че ли заради него – заради последния затворник. Надзирателят още тогава знаеше, че от всички осъдени ще остане само той, а не някой друг, защото отказа да му имплантират профичип. Всички други затворници приеха. На него му оставаше да излежава година и половина от присъдата си и когато разбра, че навярно през последните месеци ще остане сам, решението му се затвърди. Прие това положение като малко отмъщение към тези самодоволни дърдорковци с електрошокови палки на кръста. Към сградата, към порядките, към всичко, което оставаше да съществува още известно време само заради един наказан, само заради него.
Последните месеци се оказаха мъчителни. Не беше предвидил, че след излизането на другите осъдени цялото внимание на пазачите ще бъде съсредоточено към него. Ще издевателстват само над него. Наистина, надзирателите нямаха право да бият за щяло и нещяло, правило, съществуващо от векове и от векове нарушавано. Ако затворникът посегнеше, предизвикан или не, под претекст на правото за самоотбрана, те налагаха безпощадно. А другото – да издевателстват словесно – бе любимото им катадневно занимание.
Просто не му се вярваше, че е дошъл краят на всичко това. За да го ускори, той се беше отказал и от услугата затворническите власти да го превозят до родния му град. Предпочиташе завръщането му да стане по-бавно, но с възвърнато чувство за свобода.
Стана. Изтупа дрехите си и закрачи в противоположна посока, към изхода на клисурата, където – така му бяха обяснили – има станция на зоновото метро.
На два пъти, докато скалите не закриха гледката, той се извърна, за да се увери, че затворът вече наистина не съществува.

*
Сепна го лек тласък. В просъница бе чул АРНАВ, но точно коя станция обявяваха, не схвана. Всъщност, беше му все едно – дали е централната, или крайморската, или някоя друга. Важното бе, че е в своя град. Пристигнал беше. Най-сетне.
Скочи от седалката и почти бегом се озова на перона.
Насреща му лениво пъплеха лентите на ескалатора – в центъра надолу, а останалите, които се намираха отстрани – нагоре. Почти празни. Слизаха и се качваха към града не повече от половин дузина пътници. Стори му се странно, но той дори не знаеше какво време е, може би е пристигнал нощем.
Оказа се, че е ден. И то обяд. Ако съдеше по слънцето, което бе над главата му. Единственото му познато нещо. Озърташе се смутено, да зърне поне един силует на сграда, или друг някакъв ориентир, за който имаше спомен, но му се струваше, че е попаднал в чужд град. Дали пък не беше сбъркал? Нямаше и кого да попита. Един-единствен пешеходец крачеше от другата страна на улицата. Отдалечаваше се.
- Господине! Ехей…
Мъжът се обърна.
- Кажете ми, моля Ви, къде се намирам?
- В смисъл?
- В кой град?
- Арнав.
- Благодаря.
Мъжът отсреща го разглеждаше с нескрито любопитство. Дори като продължи пътя си, той начесто се обръщаше, а на охраняваната пресечка по пешеходната пътека се озова на неговата страна и тръгна насреща му.
Спря на две крачки от него и кимна:
- Добър ден. Кой сте Вие?
- Последният затворник.
- Ааа, ясно… Знаменитост… Приятно ми е. Аз съм Александър Филип Вегов. Алекс. Обикновен мъж, стандартна проба с някои малки странности, които не пречат на другите.
- Езекия Айдин Кудин. В панделата ми викаха Зеко.
Протегна ръка.
Последва силно, кратко мъжко ръкостискане, каквото не беше му се случвало от седем години. Откак го хвърлиха зад решетките.
- Приятно ми е – повтори Алекс. – Тази сутрин наблюдавах взривяването на последния затвор. Не си падам твърде по програмите, но това ми беше интересно. Мога ли да Ви бъда полезен с нещо?
- Къде е морето? Накъде да вървя?
Алекс посочи с показалец зад рамото си.
- Не се ориентирам. Всичко е толкова променено…
- И брегът няма да Ви очарова – въздъхна Алекс. – Това ли е първото, което искате да видите?
- Да. Роднините ми ги… няма. Нямам близки тук. А морето не съм виждал от седем години.
- Ако не възразявате против моята компания, ще Ви съпроводя.
Алекс му направи знак да го последва.

*
От час лежеше в непознатото легло, в непознатия дом, който – трябва да свикне и с това – е негов, в замяна на апартамента му от отдавна разрушения блок. Мислеше, че ще заспи мъртвешки сън след преживяванията през последните часове, още повече че с Алекс след пешата разходка бяха се почерпили.
Имаше чувството, че са го ограбили, че са му отмъкнали спомените, миналото, всичко преживяно преди затвора. Беше се озовал в съвършено чужд град. Всичко, с изключение на името, бе различно. Еднаквите сгради, правите като стрели – съвършена планировка – улици, дори равният терен. На север нямаше и помен от платото, което преди засланяше града, обгръщаше го като гигантска шепа и му придаваше особен уют, чужд на равнинните селища, които той не обичаше. А видът на брега го потресе. Алекс се оказа прав. Най-досадното беше, че просто не можеше да съобрази къде преди е била морската градина, централният плаж, ската над рибарския пристан и още десетки други, познати му от детството, неща, които подсъзнателно беше смятал за вековечни.
Иначе всичко изглеждаше чистичко, равничко, подредено като в проспект на посредническа фирма за продажба на имоти. Имаше едно време такива фирми, докато държавата не пое изцяло грижата за жилищното осигуряване на гражданите си. На пазара останаха само богаташите, но, както му обясни Алекс, и тях вече ги нямало. Изнесли се на Марс. Защо там? Забрави да го попита. В полупразното барче, където се отбиха да пийнат, го засипа с толкова въпроси, та новият му познат предложи да се срещнат отново. След като се уталожат първите впечатления и си почине. След като се понарадва на свободата.
Как да й се радва, като не знае за какво да я употреби? Беше се озовал в чужд град, в чуждо жилище, без познати дори.
Да се обади на Лиза? Последните три години от затворничеството му тя не само не беше идвала на свиждане, но дори веднъж не му позвъни. А на неговите обаждания не отговаряше. Нямаше представа къде да я търси, как да я открие и дали изобщо тя е в града.
Може ей така да си лежи, безкрайно да лежи и никой за нищо да не го потърси…
Тъкмо си го помисли и откъм антрето прозвуча непозната му мелодия.
Причуло ми се е, или е от съседите, реши той, обърна се на другата страна и затвори очи.
Сигналът се повтори.
Стана, наметна шарения халат, който завари в жилището, но му се беше оказал тесен, отвори входната врата. Насреща му грейна миловидно момичешко личице. Като го зърна, девойчето смутено го огледа от главата до петите.
- От дамски клуб „Бойкот на самотата” – обяви неочакваната посетителка и с колеблив глас добави: – За този адрес е.
Връчи му солиден пакет, обвит с широка червена лента, вързана на джуфка. От изненада той не успя да реагира. Дори не благодари. Прибра се, пусна на пода пакета, седна на леглото и се втренчи в лъскавата опаковка. За да не гадае повече какво може да има вътре, рязко дръпна джуфката, разкъса фолиото.
В носа го удари тънък фин аромат. Флакончета, кутийки с кремове, пакетче пудра… Парфюми, шампоани, течен сапун, автоматични четки за зъби… Дамски четки… Гребени… Дамски гребени… „Мокри” кърпички, книжни салфетки. Долната половина на кутията заемаха розови и сини пакети, чието съдържание не му беше ясно. Разкъса единия и се втрещи: дамски превръзки!
Тръсна съдържанието на пода. Последна от пакета падна картичка с винетки по ъглите: „Дамски клуб „Бойкот на самотата” Ви прави този скромен подарък за посрещане на първите неотложни нужди и се надява в скоро време да Ви види в своите редици”. Сърдечни поздрави, председател и прочее.
Значи е грешка. И тъкмо понечи да захвърли картичката, зърна на гърба й своето име. Само дето имаше едно допълнително „а”: Езекия Айдин Кудина.
Неволно прихна, но смехът му почти веднага секна. Взря се в халата си, който му изглеждаше някак неприлично пъстър, беше му и тесен, не по мярка.
Съобрази, че той просто е дамски.
А какво беше първото му впечатление, когато вчера влезе за пръв път в новото си жилище? Защо има толкова много огледала…
Значи, не е нова мода, не е случайност.
И в гардероба, където беше само надникнал, зърна някаква странна пъстрота. Сега съобрази с какво е „зареден” – с женски дрешки.
Набра номера на Алекс.
- Здравей, приятелю! Как е настроението?
- Дамско.
- В смисъл?
- Какво ти говори названието „Бойкот на самотата”? Някакъв клуб, феминистки клуб, или що?
- Възможно е да е сводническа агенция под прикритие.
- Как мога да открия една жена? Знам само трите й имена…
- С бляхата. Както получи новото си жилище и социалния тримесечен пакет. На всяка улична пресечка има електронен пункт „На едно гише”.

*
На търсене по имена Зеко спря „превъртането” на дисплея и изписа в празното каре: Лазурна Дафина Софкина.
Преди да се появи адресът, лъсна едър надпис жена търси жена и той помисли, че е станала грешка. Но после се появиха отново изписаните от него три имена и с почуда разбра, че е буквално на няколко крачки от целта си. Върна си бляхата, пое си дъх и огледа дома отсреща, който по нищо не се различаваше от съседните, освен по опознавателните знаци. Последните метри измина съвсем бавно, като броеше крачките си.
В затвора, въпреки че хиляди пъти се беше заричал да не мисли за нея, често си беше представял как точно ще стане един ден срещата им. И никога не беше допускал, че на вратата ще го посрещне непозната жена.
Той се окашля и кимна:
- Търся Лазурна.
- Аз съм, Зеко.
Гласът беше нейният, но лицето… От изненада той преглътна два-три пъти и не можа да каже нищо.
- Влез!
Тя го дръпна за ръката и го въведе в малко помещение, очевидно служещо за кухня.
- Кафе? Чай? Алкохол?
Той завъртя отрицателно глава.
- Какво искаш?
- Да видя Лиза.
От някаква съседна стая долиташе тих монотонен шум, подобен на пръхтене.
- Приятелят ми – кимна тя. – Спи. Уморен е… Заради него го направих. Иска да изглеждам по-млада.
Поглади с две длани лицето си.
- Само това. Нищо друго не се е променило в мене. Аз съм си Лиза. Същата съм.
- Не си. Не си същата. Още преди три години…
Той замълча.
- Забравяш, че ти ме остави преди седем. Не, преди осем беше! Отиде да воюваш. Отиде да изпиташ тръпката на риска, да покажеш какъв мъжага си. И ме заряза, ей така… за нищо… Ти ли уби генерала?
- Възможно е. В суматохата на последната битка…
- Последна?
- Така ни казаха. И изглежда не са ни излъгали. Възможно е дори тогава да не е имало никакви бунтовници. Виртуална шмекерия. Вече никой не се бунтува. Всички са сити. А ти?
- Какво аз?
- Ти щастлива ли си… Лиза?
- Сита съм.
- Откога го познаваш? – Зеко кимна към стаята, откъдето идваше сънното дишане. – Преди три години, когато те повиках да живееш при мене в панделата, беше ли с него?
- Не. Имах си друг. Ти тогава не ми каза, че мога да оставам при тебе.
- Исках да те изненадам. Предполагах, че може и да знаеш за новия закон, който разрешава на затворниците да живеят с половинките си. Когато искат и колкото искат. Половинките. Другия, предния, защо го заряза?
- Той го направи. Стана твой колега. Лежа за умишлен палеж. Лепнаха му десетак.
- А сега?
- В лудницата е, разбира се. От две години всички осъдени ги крият в лудницата. Тежките случаи. Дребните са на пробация.
- Не знаех. Как така…
- Официално престъпността е ликвидирана. На практика си я има, но тъй като се смята, че нормален човек в днешния ни свят не може да пали, краде, убива, да сее вируси в Мрежата и прочее, такъв го обявяват за невменяем и марш в психиатрията. До живот.
- Сега разбирам защо унищожиха затворите. Никога не съм вярвал, че цялото човечество може да се превърне в стадо благодушни, кротко блеещи овце.
- Какво ще правиш сега?
- Ще си търся работа.
- Социалният пакет ти дава право три месеца да безделничиш. Ще имаш време да си намериш някоя…
Тя смутено направи кръгов жест пред гърдите си. Усмивката й изглеждаше насилена.
- Може. Но не ми се стои със скръстени ръце. Скука… Благодаря ти за посрещането, мила.
- Ооо… ти дори не седна. Какво посрещане… Зеко, виж, преди три години аз просто нямах настроение…
- Такъв ми е бил късметът. Не съм улучил момента.
Озовал се отново на улицата, той съобрази, че не се сети да поиска електронните й координати. А и тя не бе полюбопитствала за неговите. Запита се дали пък това има някакво значение. Значи не е било нужно.

*
Вратата не се отваряше ни навън, ни навътре. А щом я напъна – имаше силна ръка – над главата му нещо сърдито писна. „Върнете се при контролера! Върнете се при контролера! Изберете услуга и ще получите пореден номер. Когато Вашият номер се появи над вратата, тя ще Ви пропусне. Запомнете и номера на гишето, на което трябва да се явите!”
Зеко послушно изпълни нареждането, откъсна фишчето с номер 112, който според него трябваше да се появи веднага на таблото, тъй като нямаше други посетители. Но му се наложи да почака. Когато трите цифри най-сетне запремигваха в добавък с „гише №18”, той влезе и се заозърта смутено.
На гише №18 нямаше служител. На съседните – също. На нито едно от тридесетината гишета! В цялата зала преброи само двама посетители. Съобразил, че обслужването тук е напълно автоматизирано, той с неохота приближи осемнадесетото, извади бляхата си и я пъхна в процепа на електронния служител. На дисплея се появи женско лице, кимна му любезно и го попита към какви професии има предпочитание.
- Карай наред. Нямам претенции.
В карето под виртуалната физиономия отдясно наляво потече информацията: фризьорки – 5 места, условия, заплащане… акушерки – 2 места, условия, заплащане, детски учителки – 6 места, бавачки – 3…
- Не може ли направо с мъжките професии да започнем?
- Мъжките са излишни.
- Женските са излишни – настоя той.
- Госпожо, ако желаете да се преквалифицирате, се обърнете към службата по професионална ориентация и преподготовка на горния етаж.
Стюардеси, манекенки, дойки, брачни агенти, камериерки, масажистки, салонни поетеси, балерини…
- Баста! Аз съм мъж!
- Вие сте жена. Ако имате проблеми със здравето…
Юмрукът му, изпреварвайки мисълта, се стовари с все сила върху лъскавата фасада на електронния служител. На панела се появи вдлъбнатина, но реакция не последва. Болката в пръстите, обаче, го отрезви и първата му мисъл бе за лудницата.
В помещението се появи  ж и в  служител в синята униформа на муниципалитета и като му кимна, попита:
- В какво е проблемът?
- Тази махина ми смени пола – тихичко изрече Зеко. – Приличам ли Ви на жена?
- Външно не. Бъдете любезен да ме последвате.
Зеко кротко тръгна подир синята униформа. В кабинета, след кратичкото обяснение на случилото се в приемната, служителят вдигна бляхата му и я размаха:
- Преди да уточняваме какъв сте и що сте, Ви предупреждавам, че трябва да си извадите стандартна идентификационна карта. Това тук е временен документ. И то от затворническата администрация. А тя вече не съществува.
- Явно е станала някаква грешка – въздъхна Зеко, като си повтаряше на ум, че не трябва да дава воля на нервите си.
- Невъзможно. Информацията навсякъде се обработва компютърно.
Зеко посочи с показалец лицето си:
- Погледнете ме. На какво Ви приличам?
- Уважаема госпожо, формата и съдържанието не винаги се препокриват. Трябва да Ви е известно. Откъде да знам що за индивид сте. Да не би да сте транссексуален? Подложили сте се на операция?
Зеко завъртя глава.
- Направете справка – предложи той. – Предполагам, че тези операции са редки и данни за тях би трябвало да се пазят.
- А ако сте си сменили името?
- И за това трябва да има някаква следа. Сто на сто. Име без съгласие на държавната администрация не се променя.
- В кой затвор сте били?
- Номер 32. Последният ми е 32. Той е  м ъ ж к и.
Сетил се за това обстоятелство, Зеко вътрешно си отдъхна. Беше сигурен, че ей сега, след като служителят надникне в архива и зърне името му без това паразитно „а” накрая, всичко ще си дойде на мястото.
Отговорът го зашемети: в архива на последния затвор името Езекия Айдин Кудин не фигурира. Служителят дълго ровичка из сайтовете, повтори опита си, но резултатът беше същият.
- Съжалявам, госпожо.
В очите му Зеко прочете смут и съчувствие.
- Какво да правя сега?
- Всъщност, да, наистина бляхата Ви е от номер 32. Така че спокойно можете да подадете сигнал за обстойна проверка в Зоновия архив. И без отлагане депозирайте заявление за издаване на редовен идентификационен документ. Бляхата Ви е валидна само три месеца.
- А след това? След като изчете срокът й?
- Ако не си извадите легитимна карта, просто ще бъдете игнориран от всички социални структури. От самото общество.
- Значи ще бъда НИКОЙ?
- Точно така. Теоретично погледнато. На практика, обаче, това е невъзможно да се случи – увери го служителят. – Системата няма да го позволи.

*
Алекс кимаше и отпиваше от време на време по глътка. Начесто. Така го беше запомнил от първия път, от самото си пристигане в Арнав, когато се запознаха на улицата и след разходката край морето седнаха в същото това барче. Този път имаше още дузина други посетители. Зеко се стараеше да говори тихо, докато разказваше патимиите си из лабиринтите на администрацията. Сподели, че вече си мисли дали не е за предпочитане да дреме в панделата. Там, ако не друго, си го приемат такъв, какъвто си е. На никого и през ум няма да му мине да го взема за жена.
- О, ти още нищо не си видял – сви устни Алекс. – Бедата е там, че  т е   н и к о г а   н е   г р е ш а т. Предполагам, този постулат е залегнал по някакъв косвен начин и в програмите на обслужващата сфера. Така че ти, приятелю, си изправен пред парадоксалната наложителност да доказваш очевидното.
- Предложих да бъда освидетелстван от лекарска комисия. Гледат ме, опипват ме, ако щат и хормоналния ми баланс да изследват, но нали после ще напишат протокол и – това е. Средно положение не може да има.
- Може.
- Какво?
- Хермафродит.
Двамата се разсмяха.
- Казаха ми – продължи Зеко, – че имало установен ред, а медицинското освидетелстване било последното.
- Ако не беше тъжно, щеше да е смешно – рече Алекс. – Виждаш ли как добре е измислено. Азбуката започва с „Я”. А затворническият архив? Нищо ли не се намери там?
- Не. Все едно не съм бил в 32.
- Интересна цифра. Още когато наблюдавах взривяването, ми хрумна аналогията…
Алекс замълча.
- Дяволски завързана история – въздъхна Зеко. – Мислех, че последният затвор ще е последният ми ад.
- Вероятно архивът е изпратен след освобождаването на затворниците. Останал си само ти и заради тебе не си е заслужавало да го задържат. Твоето досие те, естествено, са запазили, защото си още при тях. В суматохата около ликвидацията са го забравили. Твоята самоличност е, така да се каже, взривена. Изпепелена.
- Защо? Какво съм сторил?
- Друже мой, според митологията на древните кхмери има 32 ада. За да пребиваваш в единия от тях е достатъчно само да се изпикаеш в гората. Казах ти преди малко, че тази цифра не е случайна.
- Какъв грях е това? Ториш дърветата.
- Въпрос на гледна точка. Можем само да гадаем каква е била тяхната в древността. Може би от чисто етичната страна са гледали – все пак някак си е непочтително.
- Към кого?
- Към дървото. Особено ако е обожествявано, или е просто някакъв важен символ. Ти вършиш в момента нещо такова. Пикаеш в гората.
- Кое е дървото?
- Ти си срещу Системата. Раздаваш крошета. Пъчиш се: аз съм такъв и такъв, а не инакъв.
- С мене е истината.
- Мислиш ли, че за Системата тя има голямо значение? За нея е важно просто да работи. Да работи безотказно. А ти й сочиш, че е грешна. Е, на какво прилича това?
- Системата не работи ли за хората? Или ние сме създадени за нея?
- Резонен въпрос. Хората… – Алекс се озърна и снишил глас, добави: – Хайде да се измъкваме оттук, да отидем някъде, където теренът е по-чист, ще ти кажа нещо интересно.
Зеко настоя да плати сметката и понеже не искаше да спорят, отиде до бара. Когато се обърна, Алекс вече беше стигнал до изхода, но се върна до масата им – беше забравил бастуна си. Виждаше го за пръв път с бастун, но едва сега, след като се озоваха на улицата, попита какво му е на крака.
- Нищо му няма. Отвличам вниманието. Дано не е направило впечатление в заведението, че забравих подпорката си.
- Не разбирам.
- Системата следи за поведението на индивидите, приятелю, за да пази равновесието и спокойствието на общността. А такъв тип като мене, с разни странни наклонности, е във висша степен подозрителен. Единственото ми спасение е да променя, ако не себе си, което не си струва, а пък и едва ли е възможно, поведението си.
- Какво ти е странното?
- Не си падам по виртуалните забавления, не посещавам спортни състезания, не членувам в никакъв клуб, което се смята за нещо във висша степен ненормално. Освен това чета книги.
- Четеш книги?!
- Да. Ти правиш ли го?
Зеко завъртя глава.
- Ето, виждаш ли, поведението ми е във висша степен съмнително.
- Получих покани от още три дамски клуба – обяви Зеко.
- И не си се отзовал?
- Естествено.
- Ето, и ти ставаш съмнителен. Съветвам те да приемеш поканите. Иди. Да видим как ще реагира Системата. Клубовете са част от нея.
- Знам какво ще стане. Завчера на улицата усетих, че имам нужда да се облекча. На улицата, значи, там няма гора, където дори мога да избирам под кое дърво да се изпикая. Насочих се към първата обществена тоалетна, която зърнах. На мъжкия вход тя, обаче, не ме пропусна. Разпищя се и спусна бариера.
- И ти влезе в дамския?
- Неудобно е, не посмях.
- И се стиска до вкъщи?
- Да.
- И това трябва да умееш. Понякога е полезно. Но в клуба е друго. Ще те посрещнат живи хора. Макар и дами.
- Това имах предвид. Там ще пищят те.
- Не се знае. Иди и ще разбереш.
Бяха стигнали до някаква квартална градинка, Алекс я посочи с бастуна си и сви натам. Зеко го последва. Седнаха на пейка чак в срещуположния край, на усамотено място. Алекс захвърли бастуна на земята.
Насреща им, в средата на градинката, на малка площадка играеха деца. Отстрани се навъртаха няколко жени – очевидно майките. Загледан натам, Зеко въздъхна:
- Наглед нищо не се е променило. А в действителност…
- Тъкмо това исках да ти кажа. Понеже съм малко ненормален и чета стари книги, а освен това наблюдавам и осмислям нещата, аз стигнах до доста тъжен извод: цивилизацията напредва технологично, но човешката личност деградира. Системата налага строги правила. Всички са оплетени в Мрежата, която дава лъжливата илюзия за свобода – в нея можеш да ръсиш всякакви глупости и простотии, а и тя ти дава готови отговори на всички въпроси. Лесно и удобно. Мисленето стана излишно.
Зеко откъсна поглед от заигралите се деца и майките, обърна се към Алекс и поклати глава:
- Ти просто не искаш да попаднеш в лудницата.
- Така е. Съвсем естествено желание. Целият въпрос е докога това тук ще е за предпочитане. Засега ще продължавам да играя този малък театър на болен, застаряващ, безобиден мъж. Колкото по-безпомощен изглеждаш, толкова по-малко подозрителен си, толкова по-малко внимание ти отделя Системата.
Зеко се надигна от пейката.
- Какво видя, друже? Някой, който ще докаже несъмнената ти принадлежност към мъжкото съсловие?
- Да. И това… Извинявай.
Зеко се затича, префуча между играещите деца и изскочи на улицата. Спря за момент, взря се в отдалечаващата се женска фигура и щом се увери, че е Лиза, я последва с широка крачка.
Тя носеше голяма пътна чанта, раница и нещо подобно на вързоп. Очевидно товарът й тежеше, крачеше отмерено и бавно. Зеко забърза да я настигне, но сетне, поддал се на любопитството къде може да отива, изостана и само гледаше да не я изпуска от очи.
След две пресечки Лиза спря да си почине. Пусна пътната чанта на земята. Обърна се към дома, до който беше стигнала, и заразглежда нещо. Зеко неволно възкликна. Тя стоеше пред  н е г о в и я   дом. Не разглеждаше нищо, а очевидно изпитваше колебание.
Надвил импулсивното си желание да се затича, той, с ленива крачка, като си даваше вид на разсеян безделник, я приближи. Щом го зърна, Лиза пусна на тротоара целия си багаж, хвърли се към него и го прегърна.
- Реших да се върна при тебе. Ще ме приемеш ли?
Без да й отговаря, той събра вещите й, кимна към входа и я поведе натам. До вратата й даде път и преди да влезе след нея, се озърна назад. От другата страна на улицата стоеше Алекс. Като срещна погледа му, той вдигна бастуна и енергично го размаха като за поздрав.

*
Колата караше Лиза – както отпреди месец, когато се отправиха на юг. Той нямаше редовни документи. Не бе получил още и временна идентификационна карта. Чакаше резултат от заявлението си за ревизия на социалния си статус и документална промяна на пола. Беше я предупредил от деня, когато тя се пресели при него, че отбягва всякакви съприкосновения с представители на местната и на държавната администрация. За нелепото недоразумение относно пола му не й спомена. И тъкмо заради това премълчаване, още тогава, в първия ден при него, тя разигра сцена на ревност. Беше истински ужасена от купищата женски дрешки, на които попадна в гардероба. Тогава той се по-колеба дали да не й разкрие всичко, но се сдържа, дори не й даде никакво обяснение. Струваше му се, че ще стане много сложно и ще я обърка съвсем.
После Лиза плака, подсмърча и се извинява – беше осъзнала простата истина, че тя има най-малко такова право – да го ревнува. После, за да загърбят миналото, решиха да заминат на юг, да се усамотят на някое безлюдно местенце по брега.
Местиха се няколко пъти. Така и не успяха да си намерят подходящо кътче. Усамотяваха се по камъните и чакълестия бряг на трудно достъпни места. Лиза се изнерви. Едва последния ден се пекоха на истински плаж – сред множество непознати летовници. Той беше доволен от това обстоятелство, тя – разочарована. Кръстоса надлъж и шир пясъчната ивица с надеждата да открие познато лице и после с досада заяви, че ще подивее от този начин на живот. Настоя незабавно да се върнат в града.
В колата, по местната новинарска емисия съобщаваха за избягала от лудницата жена. Предупреждаваха нормалните граждани да бъдат внимателни в контактите си с непознати  м ъ ж е – бегълката имала навика да се предрешава като мъж и била извънредно агресивна. В първия момент съзнанието на Зеко просто регистрира този факт, но след поредния остър завой – пресичаха планината – при вида на половин дузина полицаи, обградили отстрани на магистралата две коли, той сбута спътничката си и настоя да спре и даде на заден. Когато завоят закри гледката и от там вече не можеха ги видят, Зеко изскочи от колата, прекоси обезлесената полоса край магистралата и се шмугна в гората.
Отначало на Лиза неочакваната му реакция се стори забавна, после, след като минаха десетина минути, любопитството й премина в недоумение и досада. Зеко се появи неочаквано, тя го забеляза чак когато стигна колата откъм задницата й. Нареди й да кара бавно до следващия завой, когато вече няма да се забелязват полицаите, и да го чака там. Без да слуша възраженията й, той отново потъна сред дърветата.
Лиза подкара колата. На платното, до групичката полицаи и двата спрени автомобила, имаше знак „стоп” и тя послушно въведе в действие спирачките. Един от униформените приближи, козирува, огледа я, надзърна вътре в купето и направи знак да продължи.
След първия завой, където спря, й се наложи да чака дълго. Задминаха я доста коли, профучаха и двете, които проверяваха полицаите, стори й се, че е изминала цяла вечност, докато най-сетне Зеко се появи от гората.
Няколко минути, като увеличаваше скоростта и поглеждаше отвреме навреме към спътника си, Лиза мълча, а сетне, разбрала, че и той няма намерение да говори, рязко попита:
- Ще ми обясниш ли какъв беше този театър?
- Знаеш, документите ми не са в ред. Просто ги нямам. Чакам да получа от…
- Трябваше ли непременно да се криеш в гората?
- Не чу ли за лудата?
- Но ти си мъж, Зеко. В тебе не могат да се усъмнят. Ще ти събуват панталона ли?
- Знам ли ги.
Лиза му хвърли бегъл поглед и повтори:
- Ти си мъж, Зеко. Истински мъж. По-истински аз не познавам. Нали затова се върнах при тебе. Нямаш представа как са ми омръзнали разните поплювковци, безхарактерни, мекушави, мънкащи, безлични женчовци. Не знам мъжете ли се скапаха, или аз все на такива налитам… Ти си друго нещо. Сигурна съм, че генерала ти си го… бум. И сигурно е имало защо. От страх ти няма да го направиш. Така ли е?
Зеко не отговори.
- Да карам ли по-бързо? Превишената скорост не те смущава, нали?
- Смущава ме. Заради тебе. Може да се получи двойна неприятност. Като се приберем в града, ще ти обясня.

*
Още в антрето, докато захвърляха пътните чанти и се събличаха, острият слух на Зеко долови говор.
- Вкъщи има някой – сепнато рече той.
Лиза разтвори една по една вътрешните врати. Гласът идваше откъм малкото помещение-кабинет, където бяха съсредоточени всички комуникационни възли, имаше бюро и малко диванче.
„Едномесечният срок за абонатна регистрация изтече. Вашата партида носи номер LZ-15091941. Регистрацията на абонат за водоползване е задължително лична – във всеки делничен ден в управлението на „Вода и канал”. Напомняме Ви пак – регистрацията е задължително лична.”
- Пропуснал си нещо важно – отбеляза с укор Лиза. – Защо така, скъпи?
- Не знаех. А и да знаех, не можех.
- Защо?
„Едномесечният срок за абонатна регистрация изтече…”
Докато гласът повтаряше монотонно и строго същия текст, на стената над бюрото, от монитор, за чието съществуване Зеко и не подозираше, пулсираше тлъста червена въпросителна, а под нея силуетът на човешка длан със свити пръсти и изпънат показалец строго сочеше към двамата.
- Как да го изключа?
- Не може – сви устни Лиза. – Това не е дом, а кошмар. Първо заварвам куп женско бельо, тоалети и какви ли не дамски принадлежности. Сега, заради твоята разсеяност, ще ни тормозят целодневно. Това дърдорене ще спира само през нощта.
Тя се извъртя на пета и изскочи от помещението. Дланта с насочения показалец се извърна в посока към нея, като че ли я следеше.
Зеко се разсмя.
- И ти е весело на всичко отгоре!
- Системата различава пола!
- Какво? – сепнато попита Лиза, чието любопитство я беше върнало в кабинета.
- Собственикът на жилището е жена – обяви Зеко.
- Как така?! Не си ли ти? Не е ли твое?
Докато той се чудеше как да й обясни объркването и цялото си шантаво положение, прозвуча друг, типично женски глас:
„Езекия Айдин Кудина, Вие сте във фертилна възраст и подлежите на периодичен гинекологичен преглед. Напомняме Ви, че графикът за ежемесечна профилактика не е променен…”
Лиза се свлече на диванчето.
- Какво става тук?
- Цялата работа е там, че за Системата аз съм жена, мила. Станала е някаква грешка… Имай търпение, изслушай ме внимателно.
- Не искам да те слушам. После ще ми обясняваш. Отивам в банята да се измия. Ти си след мене.
Зеко премина в спалнята с намерение да си легне и мушне глава между възглавниците, за да не чува нищо. Но още преди да стигне до леглото откъм банята прозвуча писък.
Захлопаха врати, появи се и Лиза, разрошена и с изкривено лице.
- Няма вода!
- Какво да сторя, мила?
- Как може?! Не разбираш ли какво става?… Събирам си багажа.
- Добре – примирено рече той. – Твоя воля.

*
След като разбра, че няма да заспи, Зеко отхвърли възглавниците, с които бе барикадирал главата си, и се надигна от леглото.
„Вие сте във фертилна възраст…”
„Регистрацията на абонат за водоползване е задължително лична…”
Не беше сигурен дали гласът идва откъм кабинета, или просто си звучи в главата му. Като присаден. Щом излезе в коридора, схвана, че чува и нещо  д р у г о. Осъзнал смисъла му, той целият настръхна. Лишен от вода, можеше да остане и без електричество. Напомняха му, че не си е платил сметката за миналия месец.
Дотътри се до кабинета и седна зад компютъра. Операционната система му беше непозната, но с малко налучкване и късмет се добра до партидата си в електродоставчика. Картинката го накара да повдигне вежди. Дължимата сума, за която го предупреждаваха, беше – черно на бяло – 00.00 валутни единици.
Всъщност, друго не можеше и да очаква. Повече от месец беше отсъствал от дома си.
Хрумна му нелепата мисъл да се пошегува, като изпрати нареждане за превод на 00.00 валутни единици. Защо не? Толкова му искат, толкова ще даде!
Малко повече време му отне, докато се добере до личната си сметка от социалния пакет. Другото беше лесно. След като направи превода, търпеливо зачака реакция от електроснабдителя. Помисли си, че сега може и благодарност, както си му е редът, да получи.
Отговорът гласеше друго: „Погасете, ако обичате, и задължението си по лихвите за просрочване…”. Сумата, естествено, беше същата: 00.00 валутни единици.
Направи и втория превод – за 00.00 валутни единици.
Този път пристигна очакваната благодарност.
Разсмя се на глас.
Спомни си думите на Алекс, че Системата никога не греши. А напълно безгрешни са глупаците. Значи, съобрази ободрен Зеко, изход може да се намери от всяко положение. Свърза се с Алекс.
След обичайните поздрави последва въпрос натрупал ли е загар и колко песъчинки е отмъкнал неволно от морския бряг.
- Не знам броя им, но не мога да ги отмия – каза Зеко. – Нямам вода. Приятелю, иска ми се да дойда при тебе. Ти никога не си ме канил у дома си, но…
- Заповядай!
Алекс му обясни как да стигне до него и прекъсна връзката.

*
Целите стени заемаха простички метални стелажи с лавици от рендосани дъски, които на места се огъваха под тежестта на книгите. А те бяха стотици, навярно хиляди – Зеко никога не беше виждал подобна картина и му беше трудно да прецени. Вехти томове с охлузени корици, тънички невзрачни издания, енциклопедии, сборници, атласи, учебници, романи, стихосбирки. Те покриваха стените от тавана до пода навсякъде с изключение на банята, където той влезе най-напред, за да се измие.
- Всички са стари – забеляза Зеко. – А нови не се издават. Почти…
Алекс му смигна.
- И всичко това ти си го прочел? И помниш историите, които те разказват?
- Книгата не е само за четене, друже.
- За какво друго?
- С нея можеш да общуваш. Да се съветваш. Тя е цялостна, непроменлива, никога не ти досажда като това тук…
Алекс кимна към бюрото си, на което бяха домашният комуникационен възел, компютър и някаква друга, непозната на Зеко апаратура. Той я посочи с пръст.
- А, това съм го измайсторил сам. Забележи, с помощта на книгите.
- За какво служи?
Алекс се наведе над ухото му и пошепна:
- Нещо като имитатор, нещо като заглушител. И едното, и другото. Когато от някоя служба започнат да дрънкат и да ме тормозят с напомнянията си какво трябва да свърша, съобщението се записва, но глас повторно не чувам. Там, обаче, в съответната служба, значи, пристига сигнал, че тук  и м а   г о в о р е н е. Както си е програмирано.
- Искам и аз… така…
- Тормозят ли те вече?
Зеко кимна.
- Друго не може да се очаква. Въпросът ми е глупав. Но за да оцеляваш, за да не те спипат в недобронамерено отношение към Системата, по-важното е друго. Чувал ли си за вълните на Шрайвър?… Не… За отпечатъка на Фаруел?… Някой друг път ще ти обясня подробно. А вкратце казано, положението е следното: всеки човек, обикновено несъзнателно, си служи с милион и половина жеста, свързани с емоциите му, и така проявява отношението си към ставащото около него. Тези жестове отдавна са изучени, както виждаш, между другото, те са далеч повече от думите и, за разлика от говоренето, по-трудно се контролират от личността. А индивидът в днешното общество отвсякъде и почти непрекъснато е наблюдаван: следят за мимиката, за движенията на ръцете и тялото му, всичко това непрекъснато се обработва и ти, друже, не можеш да скриеш отношението си към света около себе си. Няма нужда да те подслушват. Схващаш ли?
- Прелест.
- И какъв е изводът?
Зеко сви рамене.
- Изводът, друже, е… – Алекс вдигна строго показалец и се чукна няколко пъти по челото. – Изводът е, че трябва да се правиш на идиот. Да се преструваш на кретен.
- Не можеш ли поне това да ми измайсториш за вкъщи? – Зеко кимна към самоделната апаратура на стопанина.
- Да караме наред, приятелю. Разкажи сега как премина пътешествието ти по морския бряг и какви проблеми имаш. После ще ги обсъдим. А после ще ти налеем водичка за вкъщи. Може и аз да те придружа, за да видя каква е обстановката при тебе и какво може да се направи на първо време.

*
Езекия Айдин Кудин изпълняваше  с т р а т е г и я т а  на единствения си приятел Александър Филип Вегов. А тя го водеше най-напред в управлението на „Вода и канал”. Предварително се беше записал за прием при управителя и ако не друго, бе доволен, че ще разговаря с жив човек.
Очакването му, обаче, бе излъгано. В приемната, където го въведоха, имаше елипсовидна маса, няколко еднакви стола от едната страна и един различен, по-голям – от другата. Очевидно там сядаше управителят. Но големият стол остана празен. Зад него оживя горната половина на стената, превърнала се в екран, чието пространство изпълни фигурата – до кръста – на мъж на средна възраст. Образът го прикани любезно да сподели обстоятелствата, които са го довели тук.
От изненада и възмущение Зеко само хълцукна. Съобрази, че несъответствието в мащабите – на неговата и на виртуалната фигура – е търсено нарочно, да напомня на посетителя незначителността на неговата личност пред важността на началството. Но в паметта му услужливо изплуваха и две от правилата на Александър-Алекс, които през последните дни той търпеливо му бе втълпявал. Прави се на глупак. Никога не реагирай остро, оказвай пасивна съпротива. Само дето не знаеше как на практика да ги приложи. Минута-две Зеко мълча. После, след като въпросът се повтори, думите от само себе си дойдоха на устата му:
- Кой говори?
Произнесе репликата, като се стараеше да изпише на лицето си простовато изражение на добродушно недоумение. Вече му беше все едно чия е тази физиономия насреща – компютърна анимация, на управителя, или на нечий служител. Вживя се отведнъж в ролята си.
- Не гледай настрани. Гледай в мене, в образа. Аз говоря. Искам да знам какъв е проблемът.
- Ти не знаеш ли? – с добре престорена почуда произнесе Зеко. – Ами и аз, такова…
- Какъв е проблемът?
- Няма… Няма вода. У дома.
Образът избледня. Екранът угасна. Но лицето се появи отново, в нормален размер – в помещението влезе управителят. Предполагаше, че е той. Седна насреща му.
- Така… Ти си Езекия Айдин Кудина. Не приличаш на жена – с леко удивление установи управителят.
- А ти кой си? – попита простодушно Зеко. – Да не си сбъркан като мене?
Очакваше началството да се докачи – сигурно се смята за известна личност, но той охотно се представи: Вълкан Чакалов Волф. Управител на „Вода и канал”. Човека, от когото най-много зависи гражданите да получават редовно и с добро качество най-важната и най-дефицитна стока на планетата – питейна вода. И затова всеки е длъжен да си плаща сметките навреме и да не пилее това общочовешко богатство.
- Точно така – вметна Зеко. – Само че, за да можеш да пилееш нещо, трябва да го имаш.
- С прекъснато водоснабдяване ли си? Каква е причината?
- Не съм регистрирал партида на свое име.
- Защо?
- Заради бъркотията с пола. Аз съм с временно удостоверение.
Зеко извади затворническата си бляха и я положи на масата.
- Идвах преди няколко дни, явих се лично, каквото е вашето изискване, но ми отказаха регистрация на партидата на мое име. Заради това.
Управителят Волф хвърли бегъл поглед на бляхата.
- Още нямам издаден постоянен идентификационен документ, а на това нещо срокът му изтича след няколко дни.
- Служителите правилно са постъпили. Така е записано и в Общите положения: „Партида се открива на името на лицето, което е символичен собственик и постоянен ползвател на жилището, респективно имота, срещу предоставянето на постоянен идентификационен документ.” Кратко и ясно. Иначе утре, след като захвърлиш това – Волф посочи бляхата, – ти можеш да отпътуваш нанякъде, а ние да се чудим къде да те търсим.
- Преди да отпътувам, отварям всички кранове и пускам водата да си тече на воля…
Зеко веднага съжали за думите си, но управителят пропусна край ушите си последната му реплика и се заинтересува няма ли нормален роднина с редовни документи, на чието име може да се открие партидата. Разбрал, че посетителят му живее сам, той не скри, че е изпаднал в силно затруднение. След кратко колебание началството го посъветва да се яви на същото гише, където ще сключат с него временен месечен договор – докато си набави необходимия документ.
Каза му, че прави изключение. Услуга. Надвил изкушението си да попита поради каква причини е спечелил симпатията му, Зеко възпитано благодари и се оттегли. Докато търсеше изход към съседната масивна сграда, където се помещаваше администрацията, отвличаше мисълта си с разсъждение върху необичайното съчетание от имена. Всъщност те и трите като че ли означаваха едно и също. Дали не е преднамерено – за да стъписва подсъзнателно простосмъртните посетители? В детството на Зеко все още плашеха децата с вълци. Но вълците отдавна ги няма на воля. Срещат се само в зоологическата градина. В големи волиери, затворени отвсякъде. В клетки.
Хрумна му странната мисъл дали пък и този човек с вълчето име, с цялата си власт и сила, дадена му от него, също не се намира в някаква клетка…

*
В пункта за клинична фемиконсултация появата на Зеко предизвика в първия момент суматоха. Насмалко да го изхвърлят на улицата. Помогна му временното идентификационно удостоверение, според което той все още си оставаше гражданин от женски пол.
Лекарят, при когото го въведоха, не скри удивлението и объркаността си, тъй като от една страна трябваше да приеме, че има насреща си жена, а от друга, не можеше да провери състоянието на детеродните й органи. Поради липсата на такива. И след кратко колебание го отпрати в друг кабинет – за профилактичен преглед и изясняване на общия физически статус.
Там, където го насочи той, се оказа, че не е точното място и Зеко, докато се мотаеше от кабинет в кабинет, започна да се забавлява с объркването, което предизвика появата му в пункта. Изкушаваше го желанието да се поглуми над белите престилки. Но си спомни какво го беше предупредил Алекс – с тях шега не бива. Ако са докачени, или просто не им се понравиш, те могат, без да им трепне окото, да те лашнат към психиатрията. Опасността се засилва от простичкия факт, че сред редиците на белите престилки е пълно с откачалки, с ненормалници, агресивни шизоиди, които – според Алекс – изпитват сладострастно удовлетворение да те тикнат в лудницата, само защото не те харесват.
Митарствата му в пункта, който се оказа цяла клиника, свършиха в кабинет, на чиято врата мимоходом прочете „Обща профилактика и възстановяване на статуса”. Послушно легна на кушетката и… тук стана нещо, което в момента, а и по-късно той не можеше да си обясни. Не усети нещо особено, необичайно, като че ли нищо не се случи, не го разпитваха дори. Беше в пълно съзнание – виждаше и чуваше какво става около него и го осмисляше – и едновременно като че ли спеше. Като че ли беше изпаднал в дълбок непробуден сън, в който пърхаха някакви трътлести розови ангелчета сред пухкави мастиленосини облачета. Не усещаше никакво докосване, а имаше чувството, че в тялото му вливат нещо чуждо, властно, всепоглъщащо. Беше доста странно състояние, той дори не осъзна кога точно престанаха с манипулацията, а когато се изправи и облече, белите престилки го увериха, че е в отлично здравословно състояние. Толкова добро, че просто не се нуждае от медицинска интервенция.
Озовал се на улицата, Зеко въздъхна с облекчение. Но изпитваше странната увереност, че все пак  и н т е р в е н ц и я   е   и м а л о. За да се поразсее, реши да се разходи по главната търговска улица и позяпа по витрините. Как и защо му хрумна тази идея, не се замисли, в друго време такова намерение сигурно щеше да го озадачи. Като повечето мъже той не обичаше да посещава магазини. Дори за жените това бе престанало да бъде любимо занятие – електронната търговия, като всяка улеснителна новост, ги задържаше вкъщи. И напразно, голяма загуба за тях, помисли си Зеко, загледан в хубавичък дамски костюм, навлечен на манекен с мургава „кожа”. Едно е виртуалната представа за стоката, пък дори поднесена като триизмерна илюзия, друго е да я видиш, разгледаш и  п и п н е ш  наяве.
Магазинът явно предлагаше само дамска мода, но Зеко изпита желание да влезе.
Вътре имаше само две клиентки, около които услужливо се въртяха два пъти повече продавачки. Не е лошо, помисли си Зеко, така да се усукват около тебе. И да не купиш нищо, пак ще ти се усмихват и ще преливат от любезност. Алекс му беше разправил за опита на големите търговски вериги преди няколко години, за да спестят средства от заплати, да заменят продавачките с роботизирани системи. Пълен провал.
След кратко колебание той, кой знае защо, се огледа, сетне решително влезе в магазина.

*
Току що завърнал се от поредната сбирка на клуб „Бойкот на самотата”, още с влизането си Зеко реши да се избръсне. Не беше го вършил два или три дни. Дори в затвора той не изменяше на привичката си да го прави катадневно. А напоследък все по-рядко се бръснеше. Влезе направо в банята. Дълго оглежда отражението на лицето си, като го обръщаше ту наляво, ту надясно и поглаждаше бузите си с длани. Брадата му едва беше набола и му се стори  п р о р е д я л а.
Не беше съвсем сигурен, че е така. Никак не му се искаше да е така. Хрумна му, че е най-добре да се огледа на дневна светлина. Но още в първите дни в новото си жилище той беше свалил всички огледала. Остави само това в банята. Сега съжали, че го е сторил.
Докато се колебаеше дали да започне, или да отложи бръсненето, от кабинета му прозвуча плътен басов глас:
„Гласувай за бъдещето на Арнав! Гласувай за бъдещето на страната! Гласувай за бъдещето на цялото човечество!
Гласувай за кандидатите отляво, отдясно и от центъра. Гласувай за когото и да е – изборът е твой. Важното е да гласуваш. Важното е да се чувстваш приобщен, да дадеш така и своя принос в процъфтяването на обществото.
Твоят глас е много ценен и изключително ценен!
Гласувай сега!”
Зеко се надяваше призивът да не се повтори, електронната джаджа, която му беше монтирал към апаратурата Алекс, действаше безотказно. Пропускаше гласовите съобщения само веднъж. Изстиска пяна по лицето си и започна енергично да я размазва с показалец. Изплакна бръсначката с гореща вода, намести я под десния си бакенбард, леко притисна и дръпна надолу.
„Гласувай за бъдещето на Арнав! Гласувай за бъдещето на страната!”…
Ръката му трепна и той се поряза.
В същото време се обади и гласът на входната врата. Последва почти без пауза повторен сигнал. Някой изгаряше от нетърпение да го види.
На прага го очакваше Лиза. С наведена глава. При появата му тя го засипа с извинения и с обичайната си бързорекост наниза куп неласкави епитети за характера си. После, несрещнала нито одобрение, нито противоречие от негова страна, тя се взря в лицето му и, видяла кръвта от порязаното, чисто по женски заахка и заохка, впусна се да търси дезинфектант и да го лекува.
Въведе я в кухнята. Там противният монотонен глас на агитатора почти не се чуваше, а и си беше спомнил как тя го посрещна за пръв път след завръщането му от затворничеството.
- Хиляди пъти съжалявам – не спираше да нарежда Лиза. – Не ти се обадих толкова време, защото се боях, че този път ще ме отпратиш като… като…
- Да не говорим за това. Кажи как си, как живееш. Новият ти приятел хърка ли…
- Нямам си никого – обяви Лиза. – Не се опитвай да ме уязвиш. Аз робувам на настроенията си, но ти пък си ужасно заядлив.
- Смяташ, че това уравновесява нещата, така ли?
- Нищо не смятам. Просто ми домъчня за тебе. Не издържах и ето ме… Кажи ти как си. Изглежда си започнал работа…
Зеко кимна.
- Каква ? Къде?
- Занимавам се с цветя.
- С цветя? – не скри удивлението си тя.
- Е, да. Нещо като градинар съм.
- Това е друго. Така мога да си те представя.
Входната врата отново пропя.
Този път беше Александър-Алекс. С обичайния си бастун, но и с променено лице – беше си пуснал брада. Имаше омърлушен вид. Забравил за гостенката си, Зеко го въведе в кабинета, като ходом му обясняваше проблема си с агитатора и нежеланието си да гласува.
- Налага се – обяви Алекс. – Иначе ще имаш неприятности.
- Добре. Гласувай вместо мен, ти знаеш как.
- Не става. Сам трябва да го направиш. Иначе Системата няма да отчете гласа ти и автоматично влизаш в категорията на личностите със съмнително поведение. Ще бъдеш под постоянно  н а р о ч н о  наблюдение за регистриране на аномални реакции, асоциални постъпки и отклонения от психическия здравен статус.
- Уплаши ме.
- За плашене си е. Гледай сега тук…
Алекс се примъкна към бюрото, отвори страницата „избори” и започна да му обяснява как да се запознае с кандидатите и как да гласува, като въведе имената на избраните от него, после да допре око за секунда-две до обозначеното място, а за палеца си да не се безпокои. Всеки клавиш снема виртуален отпечатък на папилите и изобщо, грешка не е допустима. Той си остава нормален гражданин. Само след едно мъничко усилие.
- А кого да избера? – попита Зеко, като озадачено се вглеждаше във физиономиите на кандидатите. – Никого не познавам.
- И аз. Без значение е.
- Искаш да кажеш, че те всичките в едно гърне…
Алекс се разсмя:
- Точно така е, друже. Те до един са скъпо платени слуги на марсианците.
- На марсианците?!
- Именно. На кого другиго? Забрави ли, че там си живуркат от няколко години всичките земни супербогаташи, или, както навремето ги наричаха, икономически олигарси. Глобализацията доби такива чудовищни размери, че те предпочетоха да се покрият, за да не дразнят обикновения гражданин с богатството, всевластието и дори с физиономиите си. Тях вече не можеш да ги видиш в нито една програма. Прехвърлиха акциите си на така наречените обществени фондове. Сега формално корпорациите са владение на държавата, която държи навсякъде над 50 процента. Но те, марсианците, макар отдалече, не са престанали да дърпат конците. Чиста работа.
Зеко се настани пред компютъра и кимна:
- Благодаря ти за разяснението. Сега ще го свърша. С отврата. Допреди минута можех да го направя просто равнодушно.
- Трябва да си осведомен, друже – сви рамене Алекс, който се беше наместил на диванчето. – Като твоята приятелка например.
Едва сега Зеко забеляза, че Лиза стои облегната на рамката на вратата.
- Всичко това отдавна не ме интересува – заяви тя.
- Както и много-много други – въздъхна Алекс. – Там е бедата.
- Скъпи, ти още не си се доизбръснал. Едната ти буза е бяла и съхне. Това не е хубаво за кожата.
Зеко повлече крак към банята.
Алекс посочи с бастуна си другия край на диванчето:
- Седни, мила. Трябва да ти кажа, че имаш чудесен приятел.
- Знам. Истински мъжага, каквито в наше време са такава рядкост – Лиза въздъхна. – Ако не бяха тези неприятности с документите… Ако не бяха тези обърквания, той и с цветя нямаше да се занимава. Макар че това не е недостойно занятие.
- Икебаната носи радост за жените.
- Икебана?!
- Системата го смята за жена и му предлага само женски професии, мила. Това бе най-приемливото. Не ти ли е казал?
- Обясни ми, че е нещо като градинар.
- Не е далеч от истината.
Тънко ухание на парфюм, нахлуло изведнъж в стаята, ги накара да се обърнат. Зеко, изпълнил рамката на вратата, се пошляпваше доволен по бузите.
- Ти… ти никога не си слагаш за дезинфекция миризливи неща – с почуда произнесе Лиза.
- Домът ми е пълен с такива.
- И все пак в него има толкова място, много място – установи Алекс.
- Място? – озадачено повтори Зеко. – Място за какво?
- За по-трайни неща.
- Изплюй камъчето.
- Предстои ми едно дълго, много дълго пътешествие. Не искам да оставям книгите си вкъщи. Това ми е най-ценното. Какво ще кажеш да ги сместим тук. На временно съхранение.
- Книги?! О, не! – възкликна Лиза. – Все едно си слагаш таралеж в гащите!
- Не любопитствам къде ще ходиш, но… – Зеко се поколеба. – Ако не е спешно, имам ли време да помисля?
- Предостатъчно. Аз никога и за нищо не бързам, скъпи приятели.
Зеко се шляпна по челото:
- Извинете ме. Забравих да ви запозная.
- А, ние се знаем – Алекс смигна на Лиза. – Виждали сме се.
- Така ли? Днес това е поредната изненада. Кога? Къде?
Алекс вдигна бастуна си и го насочи към прозореца:
- В квартала. И по-точно пред твоя дом. Няколко пъти.
- Случайни срещи – вметна Лиза. – Съвсем случайни.

*
Необичайната лятна буря бе нарушила симетрията на брега. Яростните вълни, бушували цели два дни, бяха отмъкнали навътре в морето пясъка на половината плажна ивица. Гневът им не бе пощадил и дамбата, и дори асфалтовия път по протежението й, по който се разхождаха двете самотни фигури на Лазурна-Лиза и Александър-Алекс. На места им се налагаше да прескачат парчета от разбитата настилка.
Бяха се срещнали пак пред дома на Зеко. Без да се наговарят, тръгнаха заедно към морето, като обсъждаха оживено странното поведение на Езекия през последните дни. Беше престанал да им се обажда и сам не отговаряше на настойчивите им послания. Алекс изказа предположение, че може би е заминал за кратко някъде. Или просто е от настроение – понякога човек изпада в такива едни никакви състояния, губи желание дори собственото си лице да погледне.
- Зеко не е такъв – възрази Лиза. – Меланхолията му е толкова чужда, че… И освен това той си е тук, в града. Няколко пъти го засичам да отива и да се връща от работа.
- Защо не му се обади?
- Нещо ме спъна… Изглежда ми странно променен. Първия път, когато го зърнах, дори не го познах отведнъж…
Седнаха на ръба на прекатурена от вълните пейка. Алекс бучна в пясъка бастуна си и, загледан в поуспокоената синева на морето, поклати глава:
- Системата не търпи личности, мила. Тя се опитва да те сглади, да те преомеси и направи такъв, какъвто вече е решила, че трябва да бъдеш, за какъвто си те приема.
- Не разбирам. Какво й е на Системата?
Алекс не отговори. Въртеше замислено бастуна за дръжката и той бавно потъваше в пясъка.
- Системата не ни е крива – продължи Лиза. – Всичко щеше да е наред, ако не бях действала толкова импулсивно. След като се върнахме от краткото си пътешествие, не трябваше да го напускам.
- Защо го стори, мила?
- Бяха му спрели водата, а от комуникатора непрекъснато му напомняха за куп неща, които той не беше свършил. Ако не беше разсеян и небрежен, вкъщи щеше да е тихо и да има вода. Нямаше да си тръгна. Липсва ми малко търпение. И аз не съм съвършена.
- Излиза, светът е само за съвършените?
- Не знам. Объркана съм.
- Никой не е съвършен, мила. Макар да се опитват да ни внушат, че светът непрекъснато се доближава до съвършенството и че ние също трябва да бъдем такива. Виждаш ли, дори морето се гневи и нарушава симетрията. Макар че…
Алекс замлъкна, загледан наляво. Измъкна бастуна си от пясъка и посочи натам.
По дамбата пъплеха десетина тежки машини. Несъмнено идваха да заличат следите от гневните лудории на морето.
- С него ще се справят лесно – замислено рече Алекс. – Но с човешката природа дали ще успеят? Мене могат ли да ме прекършат? Да ме изгладят?
Алекс се обърна наляво и неочаквано за Лиза сухо се разсмя.
- Поредният опит. Дано не е последен.
От другата страна на пътя край дамбата се задаваше средно голям пътнически автомобил в белия цвят и със знака на Службата за социална хигиена.
- Нищо не разбирам – възкликна Лиза.
- За мене е, мила. Аз съм един много-много несъвършен човек. Ще се опитат да ме попречистят. Или просто ще ме очистят, като ме изпратят на вечно лечение.
Той захвърли бастуна си на пясъка. Изправи се и тръгна към спрялата на десетина метра кола. До нея го очакваха двамина в снежнобелите одежди на Службата. Ходом, като изви глава и присмехулно й намигна, Алекс заръча:
- Нека Зеко да бъде винаги верен на себе си, но и да се пази. Ако не се върна, му го кажи.

*
Лежеше в спалнята и – за кой ли път напоследък – си мислеше, че така не може да продължава. Не може да се крие от светлината като страхливо мишле, което страни и от представителите на собствения си вид. И то само защото не харесва себе си. Защото се отвращава от промените, които ставаха с него напоследък. Единствената приятна промяна, която настъпи, откак започна работа, бе, че престана да се уморява, просто вече не изпитваше умора след смяната. А в началото самата мисъл, че подрежда цветя, че върши женска работа, и то само сред жени, го съсипваше.
Разхождаше се нощем, по късна доба, когато на практика не съществува риск да срещне по улиците познат. Не общуваше вече с никого. Престана да посещава и дамски клуб „Бойкот на самотата”, макар че там, колкото да го беше срам да си го признае, започна да му харесва.
Предпочиташе – на времето – да се бие в редиците на Легиона на праведните, да е в самия пъкъл на най-ожесточената битка. Колкото и да му се струваше сега безсмислено всичко, което правеше тогава, когато носеше военна униформа. Но тя бе все пак някакво решение, а сега той не виждаше никакво.
За да се разсее, включи стенния екран насреща си и „заподскача” от програма на програма.
Лигави, безкрайни сериали, в които нелепи случайности предизвикваха разминавания, а най-големият проблем между героите бе да решат кой кого повече обича… Състезания, надпявания, надсвирвания, от които вече никой не отпада и в най-лошия случай получава някаква утешителна награда… Игри, спорт, записи на циркови представления, илюзионисти… Разюздано порно, което несъмнено тече денонощно, въпреки предупредителния надпис с червена точица: НЕ СЕ ПРЕПОРЪЧВА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ ДО 16 ГОДИНИ. Порното той позадържа, тъй като нещо го беше озадачило. Прехвърли се на още няколко такива канала, като следеше по няколко минути картината. Чак тогава разбра какво го беше озадачило. Показваха извънредно трудни, едва ли възможни за нормален средно развит човек пози. И дори ако ги постигнеш, какво ще е удоволствието от кривенето и мъката да се задържиш в такова неестествено положение?
Навярно, съобрази Зеко, играят не, както ги наричаха на времето, порнозвезди, а просто поднасят съвършена компютърна анимация.
Какво ли истинско е останало?
Реши да потърси някакъв новинарски канал. Доста усилия му струваше да го открие. Изглежда, чисто информационна програма, както бе в добрите стари времена, просто няма.
Още първите кадри, на които попадна, го накараха неволно да се надигне от леглото. Показваха несъмнено опожарената вътрешност на някакво жилище. Обстановката му се стори позната. Метални стелажи, останали да стърчат като оголени ребра, полуизпепелени, нападали по пода лавици, останки от обгорели книги… В центъра на стаята лежеше почернял до неузнаваемост труп, но той веднага съобрази чий е. Останките от тялото, в правилна правоъгълна форма, обграждаха изпепелени купчини от книги. Като че ли от тях, преди гибелта си, човекът си бе направил нещо като импровизиран ковчег.
В самия център на картината, сякаш за да поприкрие грозотата на гледката, течеше надпис с едри букви отдясно наляво. И бавно. Отвратително бавно, като че ли издевателстваше с нетърпението му да узнае какво се е случило. Не звучеше обичайният за новини дикторски текст зад кадър.
„Вчера в жилището си при пожар, възникнал вероятно от нещастно стечение на обстоятелства, загина професор Александър Филип Вегов…”
Не знаеше, че е професор. Никога не беше споменавал, освен мимоходом изреченото обстоятелство, че някога си, в стари-стари времена, е преподавал на студенти в някакъв хуманитарен институт, който вече не съществува.
„Професор Вегов страдаше от тежко психическо заболяване, преследваше го натрапчивата мания, че Мрежата е вредна за човека. Неадекватните му реакции го бяха довели до идеята да се намесва в преноса на информация, да създава електронни „филтри” и смущения. За съжаление, планираното лечение бе изпреварено от този нещастен и нелеп инцидент…”
Следваха обичайните съболезнования към роднините и близките на загиналия. Миг преди да изключи картината Зеко узна, че всъщност професор Вегов няма  ж и в и   р о д н и н и   и кремацията се поема от администрацията на град Арнав.
Скочи от леглото. Премина в кабинета и отвори пощата си, в която не беше надничал от няколко дена.
Лазурна… Лазурна… Лазурна… Това после. В самия край се появи текстът, който търсеше. Едно единствено съобщение от Александър Филип Вегов. От Алекс. Очевидно последното.
„Драги приятелю Езекия, мене все пак ме разконспирираха, въпреки несъмненото ми умение да играя разни роли, да се дегизирам и преструвам. Предпочитам да си замина сам. На раздяла искам да ти кажа две неща. Не се променяй. Бъди такъв какъвто си. И се пази. Съветвам те да изхвърлиш цялата апаратура, която ти монтирах към комуникационния възел. Или, най-добре, я закътай някъде, запази я за по-добри времена, когато моята скромна личност и делата ми ще бъдат забравени. За мене бе голямо удоволствие да общувам с един истински мъж, преминал през толкова изпитания в живота и съхранил свободния си дух. Да бъдеш!”
Минута-две Зеко седя неподвижно, втренчен с невиждащ поглед в писмото. После до съзнанието му стигна смисълът на предупреждението и той реши веднага да изскубне кабелите и изхвърли в шахтата за боклук цялата апаратура. Вместо това, обаче, извърши нещо съвършено безсмислено, но въпреки осъзнаването му, го стори – набра адреса на електронната поща на Александър Филип Вегов. Пределно ясно му бе, че ще пише на мъртвец, но му се струваше, че е редно, макар и късно, да отправи няколко прощални думи.
Докато ги подбираше на ум, адресът изчезна от монитора. Стопи се. Писклив дискант рязна слуха му: ТАКЪВ ИМЕЙЛ НЕ СЪЩЕСТВУВА, НАБРАЛИ СТЕ ПОГРЕШНО, ТАКЪВ ИМЕЙЛ НЕ СЪЩЕСТВУВА.
Ръцете му се отпуснаха безпомощно на плота. Хрумна му, че някога, отдавна-отдавна, в такова положение мигновената му реакция щеше да е друга. Щеше да реагира – от яд и чувство за безсилие – юмрукът му. Просто щеше светкавично, изпреварвайки мисълта, да се стовари върху монитора. Макар той да няма никаква вина за лошите новини, които носи.
Пестникът му този път дори не се сви. Усещаше необичайна, противна слабост…

*
Събуди се от сладкия си  р о з о в  сън с учудване какво ли може да го е прекъснало. Освен цветните градини и изящните птици фламинго, които го изпълваха, в последния момент, преди да отвори очи, в далечината, в трепкащата фина мъгла на розова мараня изплуваха два еднакви заоблени хълма. Два напълно бели хълма. После всичко това изчезна.
Всъщност, не. Той премигна и се увери, че част от видението – двата еднакви бели хълма – са останали. Бяха съвсем близко до него. Съвсем близко.
Не бяха еднакви. Единият бе малко, но забележимо по-едър от другия. Но и двата отгоре венчаеха в контраст с белотата им тъмни, почти черни закръглени връхчета.
Осъзнал  к а к в о   в с ъ щ н о с т   в и ж д а, той рязко се обърна на дясната си страна и почти веднага – на лявата. Опита се да си внуши, че още спи и почти си повярва, когато откъм кабинета му го сепна противният басов глас: ПОДГОТВЕТЕ СЕ ДА ПОСРЕЩНЕТЕ НАРОЧЕН ПРАТЕНИК НА СЛУЖБАТА ЗА ГРАЖДАНСКО СЪСТОЯНИЕ, ЦЕНЕТЕ ВРЕМЕТО НА СЛУЖИТЕЛИТЕ, ТЕ РАБОТЯТ ЗА ВАС.
Съобщението се повтори, потрети…
Не спеше. Осъзнаването на тази простичка истина бе по-ужасно от градушката от куршуми на бойното поле, от издевателствата на надзирателите в затвора.
Бавно, съвсем бавно извърна тялото си в позата, в която се събуди преди малко. Лежеше по гръб. Отвори очи и видя това, което вече знаеше, че ще види: набъбналите си, пръкнали над незакопчаната пижама едри гърди.
Тялото му прониза арктически мраз. Лежеше като вцепенен и усещаше как лека-полека целият изстива. Само някъде надолу, високо между краката му бе топличко. И тази топлинка сякаш пъплеше по кожата му. Инстинктивно приплъзна натам лявата си ръка и пръстите му я усетиха. Топлинката бе влажна.
Вдигна ръката си и се втренчи с невиждащ поглед в китката си. Измина една безкрайна минута, докато осъзнае цвета на мокротата – червен.
Откъм антрето пропя гласът на входната врата. Той разбуди вцепенената му мисъл, колкото да съобрази, че в този момент едва ли може да има нещо по-неуместно.
Сигналът се повтори, този път по-настойчиво.
ЧАКА ВИ РАБОТНИК НА СЛУЖБАТА ЗА ГРАЖДАНСКО СЪСТОЯНИЕ С ВАЖНО ЗА ВАС ИЗВЕСТИЕ; ЦЕНЕТЕ ВРЕМЕТО МУ.
Стана, закопча с несигурни пръсти пижамата си, довлече се до входната врата и я отвори.
При вида му усмивката на младичкия служител в синьо посърна.
- Езекия Айдин…
- Аз съм.
- Може ли да видя временното Ви идентификационно удостоверение?
Дотътра се до кабинета, дълго рови, докато открие картата за самоличност с вградените чипове.
На служителя стигаше бегъл поглед, за да си върне усмивката:
- Нося Ви радостната вест, че тя вече няма да Ви е нужна. Искането Ви за проверка и промяна на пола е напълно удовлетворено и от днес Системата Ви смята за мъж. – Момъкът отново огледа от глава до пети фигурата насреща си и вече със съвсем делничен тон обяви: – Честито! Заповядайте!
Пое новата карта, притвори вратата. Вдигна пластмасовото картонче към очите си. Прочете името: Езекия Айдин Кудин. Без „а” на края. И вместо противното розово петно, обозначаващо половата принадлежност, на тази то бе синьо. Както трябва да бъде.
Всъщност – както беше.
Чувстваше такова изтощение, такава телесна омаломощеност, че неволно се облегна на вратата. Изпусна на пода картата, която толкова дълго бе чакал, и която сега му бе напълно ненужна.
Отново усети прежната топлинка между краката си.
Сведе поглед. По картата, лежаща между стъпалата му, паднаха няколко червени капки кръв. Тя се разпръска, разля и скри и името, и тъй дълго чаканото и мечтано синьо петно…

бутон за сайт