РЕЛИГИОЗНОТО СЪЗНАНИЕ
1.
Религиозното съзнание не е тъждествено на религиозността, набожността, въцърковеността. Или по-точно, то не се изчерпва с тях, но те са негови съставни и задължителни елементи. Не е достатъчно дори да вярваш, за да имаш религиозно съзнание, макар че не е възможно религиозно съзнание без вяра в Господа. Затова не бива да се смесват или идентифицират като синоними, тъй като се намират в различно взаимоотношение и дори са поставени в йерархична зависимост едно спрямо друго.
Религиозното съзнание е продукт на вярата, а вярата е истинска единствено в религиозното съзнание.
Отделянето на човека от Бога, което се осъществи през модерната епоха, стана, тъй като религиозното съзнание бе разколебано. Човек повярва в себе си повече отколкото в Господа и осъзна своята сила и възможностите си на творец и създател. От тук насетне той имаше нужда от атеизъм и хуманизъм, а не от християнство и вяра в Господ, за Когото вече не бе съвсем сигурен, че съществува. Човекът на модерната епоха изисква рационални доводи и опитно доказване на всяка истина, а не вяра. Той отговаря вече не пред Бога, а пред себе си и обществото, пред закона, който сам е написал и утвърдил като ненарушима норма на поведение. Животът е на земята, а не в отвъдното. И дори да вярва, че и в отвъдното има живот, а там и Божи съд, модерният човек предпочита да остане на земята, а за смъртта мисли като за прекратяване на биохимичните реакции и жизнените функции на организма. Затова му е по-скъп лекарят на тялото, нежели на душата.
Модерният човек отдели църквата от себе си и от държавата и превърна църквата в една от институциите на гражданското общество. Той се самообяви за свободен по природа и равен със себеподобните си, изключи всякакви привилегии по съсловен принцип и отхвърли онази върховна власт, която е от Бога, за да наложи властта, която „произлиза от народа и принадлежи на народа”. Така ние виждаме един нов свят, който до голяма степен наподобява античния, но се различава от него чрез материализма и атеизма си, които пък са му отворили пътя на всичкопозволеното и са му позволили и дори поощрили страстта към печалбата. Античният човек, който е езичник и многобожец, все пак вярваше в божествения произход на живота и материята и в силата и могъществото на божествата в определяне съдбата на човека и света, докато вярата на модерния човек е далеч по-слаба и неопределяща поведението му. Защото вярва повече в идеи, кумири и в себе си, а не на Господа.
Днешният свят се изгражда от хората съобразно някакви идеологии и теории за устройството на обществото и икономиката. Това са рационални теории и идеологии, изведени от опита на историята и от въображението за бъдещето устройство. Те са плод на анализи върху досегашния ход на развитието, на вече правеното и показало възможности или непригодност. Идеологията е рационална религия, теология на атеизма, рационализма и хуманизма, иманентно присъщи на човека и обществото от модерната епоха. Тя предписва правила и норми, определя начина на мислене и в нея се разполага научното знание, наречено хуманитаристика, обясняващо устройството на света. Идеологията – все едно дали е либерална, консервативна или социалистическа, съдържа догмата на модерното общество. Идеите се раждат в обществото, а не се измислят от този или онзи, но се формулират от отделни личности или философски школи, които ги организират в стройна система, за да бъдат достъпни и от своя страна да влияят върху обществото, което ги е създало. Така обществото си създава самочувствие, че се самоуправлява, че е господар на съдбата си и че от него зависи всичко в собственото му настояще и бъдеще – стига, разбира се, да бъде разумно и да следва разумните предписания на идеологиите.
Секуларният човек вярва на себе си и своето творение, на своята представа и на очите си. Затова той нищо не приема на доверие и постоянно ревизира чуждите идеи и идеологии, предишните представи и начини на живот. „Съмнявай се във всичко!” е за него мъдър съвет, философия на живота, макар често в модерната история да се появяват доктрини и диктатори, които оспорват това правило и наказват следващите го. Но тези случаи са само потвърждение, че и в нерелигиозната епоха е възможно проявление на религиозно съзнание, което произвежда в бог някоя силна човешка личност.
2.
Общественото и личното религиозното съзнание е присъщо на предходните на модерната епоха времена, когато човек е възприемал света като създаден от божество. Човекът се е предавал в неговите ръце и не е роптаел срещу проявлението на волята му. Защото знаел, че е по-слаб от него и че всяка съпротива ще му отнема от живота или поне ще му създаде безчет неприятности и нещастия. Този „страх от бога” е най-важният елемент от религиозното съзнание. Богът, божеството, не бива да се дразни, да се предизвиква и гневи, защото ще изпрати на земята огън и жупел, от които няма спасение. Страхът обаче не само не потиска и унизява, но и вдъхва сили и увереност, дава нов дух, чрез който да се чувства удобно в съществуването си.
Религиозното съзнание се уповава на догмата на религията, на писанията или свидетелствата, култовете и ритуалите, които тя признава и чрез които се идентифицира. Човекът с религиозно съзнание не излиза извън тях, не може да мисли и възприема света без тях или в противоречие с тях, защото те са неговата единствена и неоспорима истина. Извън тази истина няма и не може да има друга. Чрез нея той се свързва с другите хора и заживява в общество. Религиозното съзнание в никакъв случай не бива да се разглежда като продукт на незнание, заблуда, примитивно мислене; то трябва да се възприема като инструмент за откриване на истината, свързване на познатото и намиране на обяснение за това как то е станало. То може да не е открило цялата истина, но се е домогнало по някакъв начин и в някаква степен до нея.
Човекът от до-модерното време разполага себе си и обществото, в което битува, съобразно своите вярвания и религиозни настроения. Той устройва всичко според законите на своята религия, съди и отсъжда, управлява и воюва, работи, живее и умира съобразно догмите и каноните на вярата, която изповядва. Всяка религия има своята църква и в тези времена тя е и „общество”, и „държава”, „земя” и „небе”. Църквата е не просто молитвен дом, не е само „организация” на изповядващите вярата, но и самата държава, законът, начинът на живот на всички: и вярващите, и невярващите в бога на църквата. В този смисъл, „официалното покръстване” примерно на българите или на русите не означава нищо друго освен покръстване на владетеля и въвеждане на християнското законодателство в държавата. Това означава пълно подчиняване на държавния живот на правила и норми, които са присъщи и задължителни за християните. Същото се отнася и до въвеждането (дори и днес не са малко тези случаи) на Шериата в ислямски държави. Светските буржоазни управници и общественици роптаят срещу подобно законодателство и изобщо срещу пълната ислямизация на мюсюлманския свят, но тя говори за възстановяване в някаква степен на религиозното съзнание сред тези народи.
Но въвеждането на религиозно законодателство не е религиозно съзнание, макар да е негов твърде важен знак. Дори и вярата в бога или божествата не е такъв категоричен знак, макар без нея да не е възможно да се появи такова съзнание. Необходима е друг тип вяра, която да отнася абсолютно всичко, при това без никакво замисляне, към творенията на бога и божествата и пълно подчиняване на правилата, които религията е предписала като норми на съществуването на живота. Тогава е немислимо да се оспори властта на господаря или ако се оспори все пак, то този акт се счита за акт срещу бога, традицията, рода, държавата, а не като обикновено неподчинение от страна на непокорен роб, слуга, поданик. А свободата не е свобода да избираш ръководителя си или да се местиш там, където пожелаеш, а да следваш бога си и му служиш вярно и докрай. За модерния човек, възпитан в други ценности, е вече странно как е било възможно подчинението да се възприема като свобода, но в това подчинение именно е истинската свобода.
3.
Християнското, а и не само то, религиозно съзнание се проявява в няколко основни характеристики: страх от Бога, възприемане на смъртта като „представяне пред Господа” за съд и осъждане заради земните дела; животът е подготовка и изпитания заради бъдещи блаженства; никакво съмнение в написаното в свещените книги, тъй като те са свидетелство и пророчество за съществуването на Господа и са писани от хора, посветени от Светия Дух; постоянно общуване с Господа чрез молитви и участия в богослужения. И най-важното: отказ от мислене извън Светото Писание, за който пише св. Василий Велики в своя „Шестоднев”.
Да мислиш само в Светото Писание означава да се възприемаш малък, дребен, нищожен пред своя Създател, да благоговееш пред Него, да Го считаш за свой господар и да не си въобразяваш, че си Нему равен, а дори и по-горен от Него. Това е вярата: доверяваш се не на видяното, а на казаното от Господа и предаденото от свидетели, които са Го видели и са записали думите Му. Истината е в Писанието и в преданието, а дълг на вярващия е да достигне до нея, да си я обясни и осъзнае в цялата й пълнота и величие.
Религиозното съзнание, както изобщо вярващият, приема „на доверие” съществуването на Бога, но постоянно търси потвърждение за това. Вярващият с нерелигиозно съзнание си представя Господа като някаква идея, което е някъде във вселената и в него, но рядко търси доказателства извън видимите проявления на Божието присъствие, случили се с него самия: напр. излекуване от нелечима болест, щастлив завършек на тежък случай, чудодейство на икони или свети мощи и т.н. Човекът се е молил и е получил каквото е молил. Религиозното съзнание обаче се разтваря напълно в Бога и мисли единствено за Него. Поради това то е в състояние да мисли абстрактно, не само в контекста на собственото си участие в Божиите дела. Казвам „абстрактно”, за да определя по някакъв начин различието между религиозното и нерелигиозното съзнание на религиозния вярващ човек. Абстрактното мислене преодолява ограниченията на земното чрез представата за безначалието и безкрая, родеността и несътвореността, за единосъщността и въплъщението на Светия Дух. То може да спори дали Иисус Христос е само Бог или само човек с тези, които смятат, че той е Божий син, въплътил се в човешка плът чрез непорочното зачатие, докато конкретното позитивистично мислене е чуждо на тези категории и търси преки веществени доказателства за съществуване.
Доказателствата за съществуването на Бога се търсят не за да убедят невярващия и атеиста, а за да докажат на езичника, че Бог е всесилен и е навсякъде и всичко видимо и невидимо е Негово дело, създадено е от Него. Така теодицеята е заради възхвалата на Божието всемогъщество, а не позитивистично събиране на аргументи в подкрепа на теза, която за религиозното съзнание има напълно друг смисъл и ценност. Само религиозното съзнание може да си представи и Господа в неговите три ипостаси – Отец, Син и Свети Дух, както и тяхното отношение една спрямо друга.
Днес много популярна стана една сравнително нова наука – религиознание. Модерното проявление на тази наука е естествено позитивистично, с видими сетивни аргументи и с обяснения, които доказват причините, поради които една или друга религия се е появила и е придобила разпространение сред голяма или малка част от населението на земята. Религиозното съзнание изобщо не мисли за религията – още по-малко за нейния произход, за причините, които са я породили и утвърдили, защото религията не е външен за него феномен и не е свод от правила, идеи, концепции, битуващи в обществото и обобщени от шамани, свещеници и църковни дейци за лесно приложение в обществените дела. За религия и религии говорят тези, които са отчуждени от вярата и които възприемат вярата като една от идеологиите на света.
Тезата, че религията е продукт на общественото съзнание, което има потребност от нея за разрешаване на собствените си противоречия или за да мотивира обществото в разрешаването на един или друг икономически или политически проблем, е типично материалистична и неотчитаща същността на вярата и практически отричаща съществуването на Бога. Защото търси причината в човешката дейност и в човешкото съзнание, в икономическите отношения, а не в откровението на Господа пред човека и снизхождането на Светия Дух. Религията не е идеология, за да бъде израз на обществени настроения и изменения в общественото съзнание. Промените в обществено-икономическите отношения и в съзнанието на хората дават отражение върху религиозната практика и в степента на вяра и възприемчивост на християнските ценности, но религията не се ражда от тези промени.
4.
Религиозното съзнание подчинява светския живот на правилата, които църквата е постановила за строго спазване. Но не само в правилата, разбира се, е проявлението му, а преди всичко в разбирането за живота и човека в него, за произхода и развитието на видимото и невидимото, създадено не в резултат на някаква химическа реакция, на „голям взрив”, „черна дупка” и т.н., а на Волята на Твореца. И времето е създадено от Господ! За религиозното съзнание въпросът, с който атеистите и материалистите триумфират пред християните, какво е имало преди, е нелеп и не подлежи на отговор. Защото тогава е бил Бог. Материализмът и позитивизмът не са в състояние да си представят „тогава” и „преди”, когато не е имало материя и дори светлината не е била отделена от тъмнината, защото са изгубили представа за съдържанието на категории като „изначално” и „безначално”. В тях има толкова много „абстракция”, че е невъзможно ограниченото съзнание на материалиста да ги обеме в пълнотата им и да допусне, че изразяват нещо реално и конкретно, което обаче нито може да се види, нито да се пипне, а още по-малко някой да разкаже, че го е виждал.
Безначалието е непреодолим и неразрешим проблем за нерелигиозното съзнание. То възприема безкрая като пространство и време, които не могат да се обемат, но не разбира и оправдава безначалието, защото винаги търси пораждаща явлението и предмета причина. Причинно-следствената зависимост се разполага удобно от него в безкрая, но не и в безначалието, тъй като липсва материална причина за първото появило се нещо. А вече е отрекло Бога като човешка измислица за заблуда и потисничество на онеправданите класи или като сила, която стои извън човека, но не бива да й се позволява да се меси в земните работи. Ако приеме все пак безначалието като безкрай с обратен знак, то в никакъв случай не се съгласява с изначалното битие на Господа, т.е. с Неговото вечно съществуване преди всички векове и че не е било време, когато Бог не е съществувал. За нерелигиозното съзнание Бог се е появил след появата на човека, а човек е резултат от сложна еволюция на видовете. Следователно, Бог също е плод на еволюцията. Аз тук не доказвам съществуването на Господа, а само илюстрирам разликата между религиозното и нерелигиозното съзнание. Тази разлика не е просто концептуална, в осмислянето на един или друг глобален проблем, а в самия начин на мислене и възприемане на света.
Консерватизмът в обществения и политическия живот е продукт на религиозното съзнание, макар днес да е просто една от идеологиите и практиките на модерния живот. Религиозното съзнание е консервативно, защото знае, че в първопричината „няма и сянка на промяна”. Тя е вечна, а за да й подражаваме, трябва да устроим така собствения си живот, че да наподобява нейния. Съвършеното не се променя; ако се промени, то повече няма да е такова, а ще се разпадне и ще умре. И понеже човек живее в Църквата, той и на земята живее живот вечен. За Господ никой не умира, т.е. и човекът е вечен – той само преминава от един свят в друг, от една форма на живот в друга. Краят на света ще ознаменува тази вечност с повторното идване на Божия син и възкресението на мъртвите. И от тогава насетне ще започне истинският живот. Т.е. биологичното съществуване, което е толкова важно за нерелигиозното съзнание и което според него е единствено възможното, е само прелюд към вечността. Даденото от Бога не бива да се оспорва и разпилява, да се отхвърля и променя, а да се пази и възхвалява. Човешкото трябва да бъде за слава на Господа, защото и то е постигнато с Божията благословия и воля.
На това равнище би следвало да се разглежда и проблемът за властта, около който се проявяват и модерните политически идеологии на консерватизма, либерализма и социализма. Властта за религиозното съзнание е дадена от Господа не толкова за владеене и потисничество, за репресия и покоряване на чужди земи и народи, а за организация на народа и държавата, за въвеждане на ред и хармония между хората. Държавата живее в Църквата и чрез Църквата; тя служи на Църквата, т.е. на Бога. И когато държавата се съобразява с вярата и Божиите повели, постига сила, могъщество и симфония в съществуването си. Държавата е целостта на народа и народите, единство на различни воли и интереси, вдъхновявано от Светия Дух. Чрез властта държавата става нов човек, нов субект на обществения живот; тя представлява поданиците си пред други държави, пази ги от нашествия, осигурява им спокойствие и услуги, необходими за оцеляването и съществуването им. Чрез дадената от Господа власт държавата се превръща в личност, в човек, също създаден по образ и подобие Божие. Властта е душата на държавата и обществото. Но щом всичко е от Бога, значи и социалното разслоение не е човешко дело, не е резултат от различия във възможностите и способностите на хората и тогава не бива да се разрушава. Защото това е разполагане на хората в плоскостта на тяхното общуване, а не Божи съд и йерархия на ценности. Хората обаче са равни помежду си, тъй като са създадени от Господа по Негов образ и подобие. Те са „братя в Христос”. Разделението е на праведни и грешни, но то се прави отвъд, пред страшния Христов съд и е според живота на земята, а не според имущественото притежание и мястото върху пирамидата на властта.
Човекът с религиозно съзнание, който вярва истински, знае, че земният живот е кратък, преходен и че трябва да се съблюдава неговото статукво, да не се нарушава и разрушава, за да се съсредоточи човек в изпълнението на Божиите заповеди и да се подготви достойно за представянето си пред Господа.
5.
Религиозното съзнание има своя представа за историята и човешкото развитие, защото друга е истината му за произхода на земята, живота и човека. Тази представа се основава на Светата Библия, която разказва как Бог е сътворил всичко видимо и невидимо, как е решил да създаде по свой образ и подобие човека и цялата по-нататъшна история на народите. Библейските мерки за времето и неговата продължителност, както и за закономерностите, причините и следствията, дават отражение и върху човешките. Историята на религиозните епохи протича „по-бавно”, без напрягания и опити за ускорение, защото е история на вечността, а не на революциите и човешките амбиции за господство над природата.
Историята на нерелигиозното съзнание (дори и идеалистическата, а не само материалистичната и позитивистичната) е история на противоречията в човешките общества и даминацията или субординацията на едни народи спрямо други. Маркс дори я определя като „история на класовите борби”. Този подход е необходим, за да се докаже нейният изцяло хуманистичен смисъл и дух, който отрежда на личността, народите, обществата и държавите изключително право на причина, следствие и движеща нейна сила от низшето към висшето. Човешките общества все повече усложняват своята организация, структура и функция, защото се усложняват и социално-икономическите отношения, усъвършенстват се средствата за производство, а животът става все по-богат и с по-лесен и масов достъп до благата на човешкия труд. Т.е. това е история на прогреса. В нея, разбира се, съществуват периоди на упадък, реставрация и исторически трагедии, но главният ход е белязан с идеята за постъпателното и революционното движение напред. Религиозното съзнание не е „прогресивно”; то знае, че историята се движи към своя край и колкото по-рано и по-бързо стане това, толкова по-бързо и по-рано ще настъпи обещаното и жадувано Божие царство на земята.
Религиозното съзнание разглежда историята не като натрупване на материални блага и усъвършенстване на средствата за производства, а като разгадаване на Божия промисъл, усъвършенстване на човека, усилване вярата и живот според Божиите заповеди. Когато се следва Божия промисъл и се живее със силна вяра, народите благопреуспяват. Упадъкът в историята е упадък на нравите, отклонение от Господа, изкривяване чрез ерес на учението на Христос, погибел на държавата и на целия народ. Сменят се не обществено-икономически формации, а времена на високи нрави, страх от Бога и истинно познание с безбожие, отстъпление от праведността, гордост.
В историята става това, което е писано и предадено. Пророчествата се сбъдват, но според християнството това не означава, че човекът е роб на съдбата и играчка в нейните ръце. Напротив, нему е дадена свободата да се разпорежда (но съобразно Божиите заповеди) със себе си и да се устройства за прослава на Бога. Историческото самоосъзнаване на народите, а и на отделния човек, се извършва, като се търси основанието на Бога да създаде, подкрепи или накаже отделната личност и целия народ в една или друга ситуация или по пътя на историята като цяло. И понеже религиозното християнско съзнание е съзнание за греховност и необходимото покаяние, за да се изкупи грехът, историята търси как той се е проявил, породил и дали е измолено опрощение от Бога.
Отношението към миналото е също толкова важно като отношение към бъдното, дори повече, защото там е застинало проявлението на Божия промисъл и от историческия факт и явлението, което той носи, може да се прониква в Промисъла и да извеждат поуки за настоящето и бъдещето. Самото Свето Писание е история, разказ за вече станалото. Затова и отношението към писаното слово, към книгата, е отношение към свято дело. Поругаването й е поругаване на Светия Дух, а този грях Бог не прощава.
6.
Религиозното съзнание е съзнание за греховност, но и за цялост, пълнота, безбрежност. Страхът от Бога не е страх за земния живота, за утрешния ден или за себе си на земята. Той е страх заради неизмолената прошка, заради неизпълнено покаяние, поради което не предизвиква униние, безнравственост, разочарование, неудовлетворение и гордост. Той се бои единствено за това дали ще получи опрощение и дали ще заживее истинския живот вечен.
Човекът с религиозно съзнание много повече от модерния човек живее колективно и заради общността, в която е. Защото не се гордее, а се смирява и подчинява. Колективният живот е поносим от хора с любов и смирение, а не от индивидуалисти с висока степен на гордост и независимост, т.е. егоистични и себични. Религиозните хора усещат силата на единението и се стремят с цялото си сърце към него.
Чувството и съзнанието за греховността на човешката природа и за изкуплението чрез покаяние и непрестанна молитва е отличителна черта на вярващия с религиозно съзнание до модерен човек. И днешният вярващ християнин знае, че изкуплението е възможно чрез покаяние, но за него е далеч по-важно да оцелее в земния живот, нежели в отвъдния. Защото е практичен и подвластен (въпреки вярата си) на морала на модерната епоха. Той много повече от своя предходник е изгубил пълнотата на битието и му е по-трудно да го постигне, тъй като повторно е отпаднал от Бога чрез новоезичеството на времето.
7.
Днес има индикации за възвръщане към религиозното съзнание. Те, за съжаление, не идват от християнския, а от мюсюлманския свят. Тенденциите за възвръщане на религиозното съзнание обаче се възпират чрез изопачаване на исляма, поощряване на сектите и милитаризиране на тази религия, за да компрометират не толкова нея, колкото възраждащото се религиозно съзнание. Утвърждаването на ислямските закони в устройството и управлението на държавата е белег за подобна тенденция. Засега тя се изразява повече като реакция на всеобщата американизация и глобализация, но в основата си е заредена със съзидателна енергия и сила. Ислямът не е толкова агресивен и радикален, както се мъчат да го изкарат идеолозите на глобализацията, но мощната им пропагандна машина успява да създаде такова впечатление и да накара хората да се настройват отрицателно към опитите за въвеждане на религиозни правила в устройството на обществото и държавата. Те се изкарват регресивни, опасни, унизяващи достойнството на личността. Но нима разрушаването на християнския морал, „всичкопозволеното”, всеобщото отчаяние и безразличие, водещо до самоубийства, наркомании, хомосексуализъм, проституции и тежки престъпления не е по-унизително и опасно за човешкото съществуване.
Светската държава има едно силно идеологическо оръжие срещу опитите да бъде отстранена: неоезичеството. Неговата пропагандна поразяваща сила е в прокламираните права на личността и равнопоставеност. Религията дава свобода, но тя забранява много неща, като ги обявява за грехове. Неоезичеството разрушава ограниченията, премахва забраните, отхвърля Единния Бог и обявява, че човек сам е бог и сам може за решава какво да прави със себе си – дори и да разполага с живота си и да го прекъсва по своя воля. На негова страна е протестантството и всевъзможните секти към различните вероизповедания. Думата, под чието знаме се подвизават те, е „успех”. Успехът е прагматично осъществяване на някакво високо материално положение, пари, охолство, сладък и лесен живот тук, на земята. „Отвъд” няма нищо и няма смисъл да се вярва и говори за Божии заповеди, грях, покаяние, Божи съд. Щом нещо ти харесва, прави го, защото то именно е добро, а не „остарелите” правила на архаичния човек. Философията е проста, достъпна и привлекателна. Тя отклонява народите от мисълта да търсят истинските причини за състоянието си, притъпява волята им за справедливост, потиска революционния дух и позволява безпрепятствено съществуване на системата, обаче поражда огромни социални проблеми. Тези проблеми са морални, но вече реално застрашават физическото съществуване на човеците, а и на цели народи – особено на тези, които са изпаднали в изключителна бедност и не са в състояние сами да излязат от това състояние.
Разрешаването на трудните проблеми, пред които е изправена съвременната социално-икономическа и политическа система, изисква радикални решения. Те обаче не са подвластни на човешка воля, но човешката воля е тази, която ще ги приведе в изпълнение. За да стане това, е необходимо човешкото съзнание да се нагоди към бъдещето, за да е готово, когато „се изпълни времето”, да поеме своята отговорност. Модерната епоха вече изчерпва възможностите и се подготвя преход към нова епоха, към нов кръг на развитието на човечеството. Този преход, като всеки друг, трудно се описва с конкретни показатели, но проявите на религиозно съзнание, за които стана дума по-горе, са един от тях. Не се знае какво ще бъде по-сетне, когато преходът премине и процесът завърши, но във всеки случай новата епоха ще бъде епоха на религиозното съзнание и щастливото очакване на Второто Христово пришествие…
