В МЪГЛАТА
На светлата памет на Краси Шахпазов – организатор на първия демократичен митинг в България.
Кондукторът мина през всички купета и каза, че поради мъглата нататък не можем да продължим. Да се оправя всеки както може.
- Къде сме? – попитах сред охканията, пъшканията и псувните край мен.
- На майната си! – кресна един със стърчащи снопове косми от ушите.
Това не беше вярно.
Изчаках да слязат тези преди мен и стъпих на перона. Мъглата бе толкова гъста, че хората моментално изчезваха в нея, сякаш се стопяваха. Поех дълбоко влажния въздух и го изпуснах със свистене. Вдясно мъждукаше светлинка. Тръгнах натам. Оказа се мощна луминесцентна лампа. Под нея се очертаваше рамката на прозорец и врата с надпис РСВ-РЕСТОРАНТ. Ресторантите винаги са ме привличали. Все ми се е струвало, че в някой ъгъл е седнало щастието на халба бира с онова момиче. Дори си представям момичето, но това е друг въпрос.
Отворих вратата и влязох. Димът вътре бе по-гъст и от мъглата. След няколко крачки се озовах пред маса, до която седяха двама – приличаха на баща и син. Старият беше с дълго лице и топчест нос. Над ниското му чело лъщеше козирката на каскет. Младият имаше сламеноруса щръкнала коса. Подпираше огромната си брадичка с ръка. Не беше се бръснал скоро.
Поздравих и попитах може ли да седна до тях. Кимнаха и повече не ми обърнаха внимание. Изневиделица се появи сервитьорка с бяла престилка и остави мълчаливо отпреде ми халба вино.
Докато продумам, тя изчезна.
Помирисах виното, после го опитах.
- Каберне суинон! – отсече младият. Бяха ме гледали докато се мръщех.
- Наздраве! – казах, ударихме халбите и отпихме. После те продължиха разговора си.
- Потънал, значи?
- Потънал.
- Искал е да мине оттатък.
- Аха.
- Гечит е имало там и не е знаел.
Заслушах се.
- Гечитът го излъгал.
- Лошо нещо е гечитът.
- Така е.
- Няма да разбереш как…
Сервитьорката изплува от дима, остави ми чиния с четири кебапчета и каза:
- Дай ми три лева.
Дадох й.
- Потънал, значи, целият.
- Целият.
- И няма излизане?
- Няма.
- Има ли гечит – мърдане няма…
- Не е знаел за гечита…
- Не е.
- По-рано го е нямало, ама сега!
- Сега го е чакал и го е лапнал.
Допих виното и побутнах халбата встрани.
- Простете, но какво е това гечит?
Вдигнаха рамене едновременно.
- Ами – гечит.
Пожелах им добро време и станах. Налучках вратата в пушека, вдъхнах за последен път от него – в цигарения дим се прокрадваше и мирис на скара – и излязох.
Мъглата беше непрогледна.
Тръгнах. Потънах в нея. Пресякох улицата. Отляво и отдясно мъждукаха светлинки. Бяха стълбове с огромни лампи. Движих се дълго в тази посока. Този тротоар сякаш няма край – помислих и тогава той свърши. Светлините изчезнаха. Направих още няколко крачки и се блъснах в стена. Беше от хора. Стояха с гръб към мен. Един се обърна и ме погледна. Мустаците му бяха покрити със ситни сребристи капки.
- Какво става? – попитах.
Той не ми отговори. Продължих край хората и стигнах някакво дърво. Спрях се до него. В този миг на две крачки от мен гръмна музика. Стреснах се така, че едва не се покатерих на дървото. Като се съвзех, направих още няколко крачки и попаднах на алея. Закрачих по нея и се озовах пред двама едри мъже с ушанки. Стори ми се, че ме гледат враждебно.
- Аз… исках да питам – заекнах.
- Ще питаш, разбира се. Те са длъжни да ти отговорят.
Погледнаха в някакъв списък и казаха:
- Осми поред.
- Аз…
- Хайде, смело!
Този отдясно ме хвана за лявата ръка, а другият завърза мръснобяла лента над лакътя ми. После ме пропуснаха да мина. Продължих, изкачих някакви стълби и спрях. Тук мъглата като че бе по-рядка. Вгледах се напред. Различих силуетите на десетки хора. Току пред мен изплува старец с мека шапка и застана пред микрофон, който не бях забелязал.
Зачу се ропот, идеше отдалеч.
- Граждани! – извика старецът и забърка в джобовете на влажното си сако.
Вгледах се в хората. Тези, които видях, бяха с мустаци и бомбета.
- Граждани! – старецът разтвори листче. – Днес ние сме се събрали тук, за да заявим на всички онези… които ни управляват… правата си.
Мъглата овлажни очилата му и той ги свали.
- Граждани! Човекът има много права!
Отново забърка в джобовете си.
- Ето това тук… е харта! Харта е за правата на човека. В книжарниците вече я има! Има я!
Той спря. Освен свистящото му дишане друг звук не се чуваше.
- Организатор на днешния митинг е новосъздадената партия… в нашия град… която ще даде възможност на всички… да кажат какво е необходимо днес.
- Аууууу! – се понесе отвсякъде. Ревът премина през мъглата, страшен и грозен, и се разсипа в нея. Идеше от най-малко хиляда гърла.
Старецът се засуети.
- Аз приветствам… всяко изказване.
Зад стария се появи млад мъж с ловна шапка с перо в нея.
- Граждани! Имате думата.
И се отмести.
Пред микрофона застана нисък мъж със здрави челюсти.
- Граждани! Дошло е време всичко да се реши! – извика той. – Всичко! Няма за кога да чакаме! Днес, не, още сега трябва да решим всичко!
- Аууууу! – се понесе нов рев.
- Братя и сестри! – напевно поде мъж с кожено яке и брада. – Братя и сестри! Аз съм от създадената вчера партия в съседния град и ви нося поздрави от нашето ръководство!
Той спря. Но и всички останали мълчаха.
- Предлагаме да обединим усилията си за най-важния проблем – проблемът за властта!
Той спря отново, но тишината продължаваше да се шири наоколо.
- Тези, които сега са на власт, трябва да я отстъпят! – извика той. – Колко време трябва да ги чакаме! Трябва да отстъпят, за да вземем властта ние!
- Аууууу! – изреваха онези в мъглата.
- Граждани! Ние сме за това, за което сте и вие! Трябва да бъде нашето! Дошло са такива времена, че друг изход няма! Няма и не може да има!
Той се обърна и замаха с ръка. Появи се слаб човек с черни дрехи и превръзка на челото, с восъчно лице.
- Братя и сестри! Братя и сестри! – говореше така, сякаш щеше да се разплаче след малко. – Да възлюбим господа наш! Оттам идат всичките ни беди, че се отказахме от него! Да го възлюбим…
Той спря и се ослуша.
- Конкретно! – извика някой от онези, които не се виждаха.
- Кон-крет-но! Кон-крет-но! Кон-крет-но! – зарева мъглата.
- Братя и сестри… А… Аз… Да върнем вероучението в училище… Да спасим децата си… техните души…
- Уууууу!
- Братя…
- Граждани! Спокойно! Не позволявайте провокации! Някои само това чакат! – извика онзи с ловната шапка. – Приканваме ви да поднесете на органите за сигурност кафе! Те мръзнат вече час, за да осигуряват реда! Във всички цивилизовани страни правят така!
- Уууууу! – ревяха всички.
- Граждани!
- Аз искам да ви кажа следното! – мъглата стана толкова гъста, че се виждаше само силуетът на този, който говореше. – Вие искате болница! Но знаете ли, че главният лекар отсече миналата седмица от двора на болницата десет чинара, за да си направи гараж! Знаете ли това!… И този човек управлява болницата!…
- Главният!
- Глав-ни-ят! – подеха в мъглата.
- Граждани! Моля ви! Без насилие! Спокойно!
Направих няколко крачки встрани и съзрях ония двамата. Бяха се приближили, но не изпускаха от погледа си пътеката.
- Граждани! – казваше някой. – Аз работя в нашия завод, вие го знаете много добре! Ние там работим с олово. Има изпарения, които, скоро научихме, както всички знаете, че са опасни за здравето. Ние, работниците, искаме да спре работа заводът до установяването на истината… вредни ли са действително или не тези газове!
- Аууууу!
- Мили съграждани! Аз не съм подготвена да се изказвам, само искам да запитам: може ли една жена, след като работи осем часа, после да се грижи за семейството си и да възпитава децата си? Може ли? Та тя е съсипана от работа! Аз настоявам жените да работят по четири часа на ден и през останалото време да възстановяват силите си, за да бъдат достойни за своите мъже…
- Йооооо!
- Граждани, аз съм стар борец против всичко, срещу което ни призовава съвестта ни да се борим! Но ние трябва не само да рушим, трябва и да утвърждаваме постигнатото! Аз помня какъв беше нашият град преди години… Вижте го сега какъв е!
- Уууууу!
- Искам още нещо да ви кажа…
- Уууууу!
Пред микрофона се струпаха доста хора.
- Аз искам да кажа един виц… – последва скоропоговорка.
Усетих, че въздействието на халбата с виното отслабва и се свих. Дрехите ми бяха влажни.
- Граждани! Аз съм от управляващата партия. Утре вашата партия ще бъде герой в града ни! Но кажете, кой ви създаде условия за това! Нали ние ви дадохме микрофон, ние ще ви плащаме тока!… Ето, сега се каза един виц! Това стана, защото ние създадохме условия!…
Дебелият се приближи до мен.
- Я го чуй тоя! Ти си наред! Сипи масло, че огънят загасва! Хайде, смело!
Приближих се, зъзнейки, до микрофона. Сега разбрах защо всички свършваха толкова бързо. От него стърчеше косъм от брада и ги гъделичкаше по устните. Махнах го.
- Граждани! – казах. Бръкнах в джоба си и извадих една банкнота. – Това са пет лева! В ръката ми са. Оставям ги в тоя кашон за сираците от вашия град – и отидох, та ги оставих в една кутия, която бях видял наблизо.
- О-ще! О-ще! О-ще!
Нямах много пари. Озърнах се. Едрият бе наблизо. Не знаех какво повече да им кажа.
- О-ще! – ревеше мъглата.
Застанах до микрофона и казах онова, което мислех:
- Дъра-бъра! – рекох. – Дъра-бъра, бъра-дъра! Дъра-бъра, бъра-бъра! Дъра, дъра, дъра! Бъра, бъра, бъра!Дъра-бъра, бъра-дъра!
Докато говорех, ми се струваше, че някакъв предмет лети към челото ми и го приближава. Спрях за малко. Мъглата мълчеше. Виждах първите – с бомбетата и мустаците – пристъпваха от крак на крак. Завърших, извисявайки глас: – Бъра-дъра, дъра-бъра, бъра-бъра, бъра-бър!
Обърнах се и хукнах, преди да ме оглушат възгласите. Минах край някакви хора, през храсталаци, край влажни дървета, прескочих ниска ограда и задъхан спрях. Вгледах се и видях, че съм попаднал пред сергия – продаваха каберне и печена риба. И тук ревовете се чуваха, макар и приглушено. Но не можах да разбера какво викат.
Появи се разгърден оня от управляващата партия.
- Не видяхте ли – попита задъхано, – оратора… последния… Искат още да говори…
Вдигнах рамене. Продавачът също. Беше мустакат и по фланела, която приличаше на чувал.
- Вино? – попита.
Кимнах. Той посегна към една чаша.
- Какво мислиш за цялата тая история? – попитах го.
- Здрава мъгла – рече.
- Здрава. А като има и гечит…
- Да бе! – опули се той. – Мъгла и гечит – няма мърдане – ни напред, ни назад. Само ей така! – и завъртя канелата.
На скарата рибите кротко се печаха.
