ШЕЙНА
превод: Надя Попова
ШЕЙНА
Снежен склон, черен път, здрачна вечер.
По пързалката пъпли шейна,
а на нея – примряло човече,
погледнете насам – ей ме на!
Някой леко надолу ме хлъзна
и забрави за мен. Бе дотук.
Ръкавичките ми са се смръзнали.
Аз мълча, не издавам и звук.
Този тягостен сън ще ме мъчи
преди болест години наред;
все така ще скрежасват клепачите,
без лице и без дъх ще съм – лед.
В тази фигурка тъмна, самотна
се познавам. И още боли…
Аз от детството друго не помня.
Сняг вали.
Сняг вали.
* * *
Клуб “Чкалов” наблизо до улица “Правда”,
на моите Коледи бедният рай,
домът, в който няма да ми се зарадват,
но питат за мама и сипват ми чай.
На масата седнала, свита открая
с подарък хартиен на скута си – аз
с коя половина в кръвта си – не зная,
но чувствам: не съм от семейството част.
Тук друг е животът и грижите – също,
а празникът гледа със сити очи.
Какво ги засяга как караме вкъщи,
защо ли сестричето все си мълчи.
Когато годините, всичко прегазили,
с десант ме прехвърлиха в други води –
единствено улица “Правда” опазена
е в моята памет, тъй както преди.
Отдавна ги няма сестра ми и клубът,
но Чкалов лети в своя вечен вираж.
Земята – тя никога нищо не губи.
Кръжи: в друго време и с друг екипаж.
РОЖДЕН ДЕН
Месец май – лъчезарен месец,
но не ме залюлял с лъчи,
не било мойто раждане весело;
с люляк целия двор овесила,
даже улицата мълчи.
Вместо бащинство – подпис на дядо,
а пък майка ми – все сама,
и под знака на чувства тягостни
в мене трупаше се вина.
Незапълнена от началото
е графата – до края чак.
Недетинския лик огледалото
ще запомни: печал и мрак.
Но ще видя портрет в Перуджа
и душата ми ще изкрещи:
този свят е лъжовен, случва се
той, животът, и без бащи!
Век петнайсети, фон – Тоскана.
А момчето е с мойто лице.
И ще скитам като пияна,
с лек вървеж, с натежало сърце.
И в столетията забили
нокти, сякаш зида проклет
къртим, търсим се, трупаме сили
за поредния наш сюжет.
* * *
Въздухът пълен е с клони,
безлистни още, безптичи.
Те се протягат голи
и ние с теб се привличаме.
И не ни се разделя, но зная –
нали сме хора големи –
как ще свърши всичко накрая,
без илюзии, без дилеми.
В джиесема си ме въвеждаш
и гледаш с очи отчуждени,
а въздухът, пълен с вейки
“Сами се оправяйте” – шепне.
От това здрачаване ранно
бягам разколебана, безгласа.
А пък вкъщи ще кажа: “Странно,
пак краката ми вир-вода са.”
АФГАНИСТАН
Изтокът – влажен, притихнал, безок.
Всички прозорци са пълни с луна.
Явно, безгрижно жестокият бог
родом оттук е, от тази страна.
Просто – живеят. Защо ли пък не?
И на езика, наречен “дари”,
любят се, молят се на колене,
сеят… Буквари не трябват дори.
Средновековие с бавен вървеж
тласка камилски и овчи стада
под реактивния трънен венец.
Селища сринати. Скръб. Нищета.
Стигнахме. Дреме дехканинът* сух,
сгърбен на вехтата капра седи…
Де си, капризен пророчески дух?
Него дари с милосърдие ти
и от омразата го опази,
и угаси този страшен пожар,
че сред безвремие – с кръв и сълзи
плащат децата ти данъка стар.
Аз съм за него – желязо и мощ.
Той от треви изтъкан е, от прах.
В този век общ и в света ни, уж общ,
щом не общуваме – ражда се страх.
Ето, излизам. А той ме следи,
дебне ме с поглед, прицелен добре.
Пърха сърцето ми, ще излети…
Ако не стреля – ще ме разбере.
* селянин в Средна Азия и в Иран – б. пр.
ГРУЗИНСКО ЛЯТО 2008
Славянството ми е утеха.
И седмица преди войната
стоя пред църквата Метехи
под вечния кавказки кратер.
Тук разправиите са чести
като сред сприхави съседи
и понащърбен, хоризонтът
от жегата е сух и бледен.
Виж – кръстовете са еднакви
и ликовете на светиите;
не ни разделят небесата
с вражда на тия и ония.
Но седмица преди омразата
да пламне – в утрин странно-тиха –
пътят към храма се опразни
и лястовичките се скриха.
Конвоят влезе. Кой те пита?
Пленен е “споменът пробуден”*.
По хълмите грузински скита
със танкове “духът прокуден”.
* скрити цитати от поемата на М. Ю. Лермонтов “Демон”:
“Печален Демон, дух прокуден,/ изви над тоя грешен свят,/ пленен от спомена пробуден/ за дни, отминали назад…” – прев. Любен Любенов
