ВАПЦАРОВ
ВАПЦАРОВ
За Ботев по поръка той писа гениално.
А за самия него аз пиша без поръка.
Не както заслужава.
И може би банално.
И може би притиснат от творческата мъка.
Но имам да му кажа,
че свой събрат го чувствам,
че има нещо общо между Мъглиж и Банско,
че като него мразя изкуственото лустро
и че не е животът за всички чалга-дансинг;
че е животът също тълпата безработни,
старици край контейнери от онзи ден не яли
и болните дечица в приютите сиротни,
и килърите мрачни по нощни магистрали…
Тя, моята родина, понявга ми е чужда,
тъй както бе за него
във времето предишно.
И мисълта безхлебна мен също ме събужда.
Но вярата си пазя все пак
в сърцето скришно.
И точно тази вяра най-силно ни сродява,
и подмладява в жилите кръвта ми вече стара.
Аз слагам тука точка. Но зная: продължава
поет по-млад от мене
да пише за Вапцаров.
МОГА ЛИ?
Старите поети. Бяха ми опора
в младостта с подкрепа мъдра и съвет.
Извъртя се времето и за мен говорят
младите поети, че съм стар поет.
Но се питам, взема ли във ръце писмата
от поети стари в стария ми шкаф,
мога ли да бъда като Павел Матев
за младока, пратил ми книга с автограф?
Мога ли тъй както Александър Геров
в няколкото реда с почерка познат
да накарам някого смисъл да намери
в този наш безсмислен вече занаят?
Спомням си разходките с бай Иван, примесени
с тупане на кестени по влажния асфалт…
Мирчев рецитираше Пол Верлен на френски,
вярваше, че всяка дума съм разбрал.
Мога ли?… Не мога. Не, не се получи
своите учители да достигна аз.
Още много дълго трябва да се уча,
да започна всичко пак от първи клас.
ТЯ Е В ДРУГАТА СТАЯ
Тя е в другата стая. Чувам нейното дишане.
Силуетът й трудно, щом надникна, съзирам.
И се питам: В съня си тя писма още пише ли
със адрес до студентската моя квартира?
…Преди век ли бе? Тичах до кутията пощенска,
дъх стаил, за да зърна там писмото очаквано.
Тя дали ме обича и мечтите си още ли
свързва с моето име, както правеше някога…
Тя е в другата стая. Тя е нещо сърдита.
И напук тази вечер ще нощува отделно.
И ще страдаме двамата, чак додето звездите
избледнеят отвън и денят пак се белне.
Аз не мога без нея, без гърдите й чувствени,
без косата й тъмна като нощ сред природа.
Две деца ми роди, а пък нейните устни
щом се слеят със моите, в Рая сякаш ме водят.
ИНАТ
Таванът свой, ми казват, съм достигнал.
За по-нагоре да се боря смисъл няма.
Е, по-добре тогаз да легна мигом,
да заковат ковчега и… без драма
да свърши моят път скоропостижно…
Не, не така. Съвсем не съм съгласен.
Таванът нисък просто ме обижда
и отговорът ми е много ясен:
Дорде главата ми е още здрава,
ще иска да пробие туй отгоре.
Така че битката ми продължава,
критиците ми нека си мърморят.
А щом успея дупка да пробия,
ще ги опровергая тези мои влъхви.
Инатът ми, дори на халосия,
додето жив съм, няма да отдъхне!
