ВМЕСТО ПРОЩАЛНО
ВМЕСТО ПРОЩАЛНО
В памет на Златан Данев
Отиват си поетите. Отиват си –
все неразбрани, странни, неоплакани.
И плаче поетичната им нива –
с приятелите сбогом недочакала…
Приятелите късно научават.
И глухо стене болката.
Не ги тешат ни почести, ни слава.
Ограбени са. Толкова.
Закърмени с най-приказните пориви –
виновни чувстват се.
На всекиго смъртта опитва корена.
Спасява ли изкуството?
Ще може ли пропуснатото – детското –
след тях да звънне в стихове?
Все неразбрани тръгват си. Наследство –
мечтите с лихвите…
ИЗПОВЕД
Аз не знам обрядите, но трябва да пречистя
тази нощ душата си от всякаква ръжда.
Нека гръм и мълнии падат върху листа
и на съвестта да шиба в мен дъжда!
Знам какво съм взел от майка и родина.
И какво дължа – уверен съм, че знам.
Сигурно вина за участта си имам –
на наивност детска още плащам дан…
Радвам се, че радост никога на заем
не приех от сноби, нито я спестих.
Всеки миг изстрадах и цената зная
на преглътнат упрек и неписан стих.
Сам, през много грешки пътя си проправям.
Спъвах се в интриги. Стенех повален.
Неведнъж от кални клевети раняван –
без сълзи съм плакал в неразбран момент.
В себе си прощавах всякакви обиди
и злорадство хулно на ударен в гръб.
Всеки би могъл дори в стиха да види
белези от рани с незараснал ръб…
Трудно ли е? Трудно. Но мечти в мен пърхат.
И ако постигна някоя от тях –
длъжен съм, безспорно, на врага си първо
най-чистосърдечно да благодаря.
ЛЯТО
Едно щурче в прозореца звъни.
А песента му звездната жарава
разжаря и ме кани: я, хвани
светулков път по бялата морава!
Селцето спи. По стрехите върви
безшумно като спомен скъп луната.
А прясноокосените треви
ухаят на игри и жито златно.
Не мога да заспя. Среднощ клони.
Тук всичко ми е толкова познато!
Едно щурче в прозореца звъни.
Заспя ли – ще сънувам лятото…
СЕЛСКИ КЛАДЕНЕЦ
Закърпих кладенеца. Стара дрипа
е шапката му, пазела преди
и детството ни палаво – в игрите
неволно в него да не полети.
Не устоял циментът на годините.
Под бремето на толкова сезони
бе грохнал. Ако можехте да видите
как застрашително се бе подронил…
Смених и кола гнил на геранилото,
повел към шахта за мотора тока.
Погледнах вътре – някак много мило той
ме гледаше с окото си дълбоко.
Излъскахме го като огледало.
Лицето грейна, отразило весело
и спомените свидни без начало,
и облаците, в погледа надвесени.
Закърпих кладенеца. Но си мисля:
без хорски благослов и детска врява –
съвсем ще рухне над водите чисти
от мъка. Чия жажда утолява?…
КУЧЕШКО ВРЕМЕ
Вие есенен вятър
в комини,
забравили пушека.
И реката дори
има вид
на съвсем изоставена.
В онзи скален венец над селцето
сега са се сгушили
китки листна печал.
Май от сълзи
подгизнал е здравеца?
Отесняха отдавна
парцелите в селските гробища.
В колко къщи
все още
по някоя сянка мъждука?
Лай на скитащи кучета
тишината
злокобно прокобва.
Те са повече днес
и от старците
кретащи тука…
Опустява селцето ни.
Безнадеждно.
Съвсем си отива.
Като спомен от детството,
запокитен
под свода намръщен.
Вой на куче.
И вятър.
Треперя…
Къде е огнивото,
мой далечен прадядо?
Колко мъка
в очите на къщите!…
