СУША
СУША
Изпиват ме слънчасалите делници,
на ситни глътки бавно ме изпиват.
Пресъхвам като затревена мелница,
в която само мравките се скриват.
Пресъхват и очите, и сърцето…
Надеждата сънува карнавала,
когато вече маските са снети
и своята любов е разпознала.
Лицето на надеждата е бяло…
Нощта у мен изригва изведнъж…
Оглежда се небето натежало
в сълзата след молитвата за дъжд.
МИНАЛО СВЪРШЕНО
Сега, когато никого не чакам
спокойствието бавно ме надвива.
Отдавна съм забравила да плача,
макар че и с усмивка не заспивам.
И някак си, забравила за времето,
обърквам дните, датите… Живея
в сегашно време, примирено земна.
Кога ли пак да литна ще посмея?
Със спомен за любов нощта е пълна.
А споменът дали е безнадеждност?
Когато със сърце докосна дъното
ти, спомен за живот, убий ме нежно.
МЕЧТАТА
Дърветата са влюбени в реката.
Изпращат сенките си да пътуват с нея,
да сетят ласката на слънчевата леност
или властта на мощните порои…
Понякога и аз съм като тях.
И корените ме държат безмилостно
за тялото,
което влюбено изпраща към Венеция
единствено мечтата си.
Сънувам свобода
и си я подарявам всяка нощ.
На утрото отново се оглеждам във реката,
където са щастливи сенките.
СПЛИН
Какво безмълвие… Спокойствие…
И скука.
Морето е вода, небето – въздух…
Обвивката ми е метално крехка.
Дали звукът на кубчетата лед
ще е достатъчен да скъса тишината?
Отворена е клетката на тигъра,
примамва го да се промуши
към зеленото…
Но в клетката е сигурно и топло,
нахранен е, и сякаш – в друга кожа.
Ако погледна в огледалото,
кого ще видя?
СБОГУВАНЕ
С кервана от облаци тръгва си слънцето,
а с него – и лятото…
Сред дюните свети единствено
солената сянка на скитника,
който имаше пясъчен дом.
Прощалния гларусов пир
ще запомни морето,
приело в последна бутилка
молитва за връщане.
МУЗИКАТА
Пияно пиано, пияно пиано…
Пришпорени ноти се удрят в тавана,
в прозореца – щърбо парче от луна,
а струи светлина, ах каква светлина…
В гротесков кадрил се роят силуети,
дървета са хора, и хора – дърветата…
Реди оригами среднощникът вятър,
раздипля сюжети, отхапва си лято…
Самотникът паяк, омрежил се в ъгъла
се дави в окото си – солено и кръгло,
и вчера е утре, и вчера е рано,
и струните къса пияно пиано…
И долу е горе, а горе потъва,
и още съм тук, а вече съм тръгнала…
И усещам, увиснала върху знака и смисъла,
че от мене зависи, да, от мене зависи
да си скътам мига – нереален и ярък
за миражното утре като лунен подарък.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Морето не познава само бури.
Макар че бурите са изпитание
за здравината на веслата
и твърдостта на дланите,
понякога морето приласкава
по-нежно от любима,
но ти не пожелаваш тази същност,
защото си приел мощта в стихията
да оживява в самотата ти среднощна
и да те предизвиква за отпор.
Повярвай, има други цветове
и други хоризонти,
очакващи да ги откриеш
и споделиш.
Виж – на скалата,
надвиснала над пенещата бездна
реди гнездото си
сребриста птица.
