СТАРА ЗЕМЯ
СТАРА ЗЕМЯ
На Иван Ставрев
Познават ме хората, тревите и щурците.
Познава ме девненската пролет
с лимонените изгреви и портокаловите залези.
Навела ухо, тревата чува тропота на сърцето ми.
Знае, че идвам.
Тополите спират да метат небето и се оглеждат за случайни лястовици.
- Ти къде отиваш? – пита охлювът, пресякъл за два дни бъзовите
храсти.
- Окъпи се в нас! –обаждат се изворите.
- Почини си! – подканя мостът. – Под мене има момичета. Рибите скачат в
краката им.
- Пий от росата ми! – моли тревата, чула че сърцето ми препуска
в галоп.
И аз спирам.
Легенди пълнят очите ми.
Денят израства като могила,
по която запъхтян старик е подкарал стадо.
Тръгвам след него и виждам моя род.
МИСЛЕН РАЗГОВОР С ЕДИН ПРИЯТЕЛ
Пробит джоб е квартирата ми,
зашит към старомодния балтон на града.
И в него можеш да намериш
коричка хляб за просяка оставена,
или пара,
закътана за черни дни.
Но, ти крадецо, провери!
Виж в окото на квадратния прозорец,
ако намериш силует на щастливи дни –
вземи го!
Съблечи леглото
до старото му скърцащо сърце.
Вземи душата на забравено момиче
и ми прости,
че няма да узная за твоето внезапно посещение.
КАФЕНЕ „ФОНТАНА”
На центъра сред сгради и реклами,
до модната прическа на фонтана
е кафенето… пълно със измами –
чадърен дом за не един и двама.
Тук всяка вечер като в кошер идат
самотниците на града ни малък.
Присядат като древни пирамиди –
с окрадени души, сърца от камък.
Но често сред омарата вечерна
прехвърчат като цветни пеперуди
момичета с очи неверни,
с тела от огън, гласове от слюда.
И гръмва над чадърите кантата.
Венера от фонтаните се ражда.
Минутите превръщат се във златни,
сърцата чувстват необхватна жажда.
А барманът – една душа стоока,
за всеки може нещичко да каже,
но тих е като кладенец, защото
съзнава своята съдбовна важност.
И тъй е хубаво… Докато литне
облака от цветни пеперуди.
Остават пак самотниците свити,
търкалят бавно тъжните минути.
СЕСТРИТЕ
В книгата зачетени с едната
поглъщаме вековната й мъдрост –
по-лесно и по-сигурно да крачим
из преспите дълбоки на живота.
А другата, като фурия малка,
с гора зелена ни обгръща.
Ту капне дъжд от устните й млади,
ту слънце във очите запримига.
Извие се сред приказните думи
и дълго по прическата си бяга,
додето огледалото огромно
присъствието й открадне.
След нея дълго тръпна и разглеждам
следите й из книжната ми стая.
Понякога дори погалвам
на огледалото прозрачната преграда.
ПЕСЕН ЗА ТЕБ
Като тиха вода след дъжда
се разхождам из градските улици.
Тук целуна момиче в уста,
там с приятел подгоним приумица.
Мисля вече – улегнах и спрях
да залъгвам душата с илюзии.
И говоря за тебе през смях
на случайните влюбени музи.
Мисля кротко – забравих я аз –
излекува ме времето вече.
И със тих, уморен, топъл глас
на луната шептя – Добра вечер!
И не знам как се случи това,
ти нощес във съня ми притича.
И от тиха, спокойна вода,
аз на мътен порой заприличах.
РЕКАТА
Преплувам ли я, ставам на царете равен –
така ми рече някой и скочих вдъхновен.
Опомних се, но късно. Умората гърдите ми задави.
Озърнах се. Не виждах брегове.
Опитах от съседа помощ да поискам,
но в кръглите зеници ужаса съзрях.
Тела край плаващ дънер пляскаха неистово
и пяната им шиеше ризи в своя гняв.
Но плъзнала мълва ръцете ми задвижи.
Разправяха, че близо очаквал ни лодкар.
И ето, че коритото водите тъмни ближе
и сякаш, че ще спре до мен Лодкаря стар.
Грамаден и безмълвен, опънал яки плещи,
превозваше мъже през тъмните води.
Посегнах да се хвана, но някой рече тежко
приседнал на кърмата: Чакай! Кой си ти!
Аз му казах кой съм …и лодката отмина.
В мен се блъсна нямо съседската душа.
Откъснато от хоризонта едно въженце синьо
бе сетната надежда за царската лъжа.
ЗАНАЯТ
На баща ми.
Вървя все напред и наникъде,
бързам, значи полека се връщам назад.
Има ли нещо, което ще стигна
или е напразен този луд занаят.
Всяка вечер лепя некролози на дните си.
И започвам със: “В памет на моето име…”
А отдолу печално ме гледа подписан
моя род – от векове все безименен.
Сутрин отново по калдъръма на времето
почуквам с надежда, подобно слепец.
Не усещам кога старостта ме е стигнала
и отминава напред.
МОСТ
Когато вече всички си заминат –
приятели и врагове от мен,
когато погледът ми ще е бяла зима,
а пък сърцето ми юмрук студен,
когато ще ме има, а пък никой
до моята душа не ще се спре,
когато даже стаята ми свикне
да ме забравя. И да е добре.
Тогава там, до ъгъла, зад рафта,
във мравките ще впия поглед глух.
И ще усещам как със тях се сраствам,
как ставам на безмълвието звук.
Но днес е рано. Днес все още някой
би спуснал мост към мойта самота.
Не чувате ли как към него бягам,
разсякъл тишината на нощта.
