Красимир Бачков

Черното на нощта се оцеди, като ширата в голямата бъчва. През малките квадрати на прозореца просивя гръбнакът от покрива на отсрещната къща. Замириса на дим и втасала туршия. Дядо Иван или, както всички от селото го наричаха, дядо Лисичко се окашля, подсмръкна и се надигна от леглото. Ако бе жива баба Неда, сега щеше да го сгълчи:
- Къде тръгна, бе, караконджо?
Тя винаги му казваше така, когато не му се спеше и ходеше из къщи. Само че трета година нея вече я нямаше и никой, и нищо, не можа да запълни липсата й. Сега, ако бе паднал сняг, той щеше да зареди двуцевката и да тръгне на лов за лисици. Още като млад се бе прочул из цяла Добруджа с умението си да ги дебне и хваща, понякога дори живи. Не му трябваха ловджийско куче, нито помощници. Сам ходеше из гората и четеше дирите по снега. Тоя занаят го бе изучил от един родопчанин като млад войник на границата. В цялата околия само неговата булка ходеше нагиздена с кожух от цели лисичи кожи. Хубава беше невестата му и щастливо си живееха, но… всичко на тоя свят си има начало и край. Останал сам, отначало старецът накупи дузина петли. Без кокошки, защото не му трябваха яйца. Нужни му бяха, за да съживят запустелият двор и къща. Един от друг по-наперени и горди, те пляскаха силно с криле, кукуригаха и вечно воюваха един с друг. Това донякъде го разсейваше, но една вечер тумба цигани се вмъкнаха като йоркипета в курника и напъхаха смелите бойци в чували. Дядо Лисичко ги усети още като прескачаха оградата и стана. Зареди двуцевката и се притаи зад прозореца. Гледаше как наглите душмани шетат из двора му и току отвътре му напираше да вкара някое бренеке в крадливите им задници. Щеше да стреля без да се замисли, ако имаха куража да влязат в къщата. Те обаче не се престрашиха да го нападнат. Обраха каквото им хареса отвън и изчезнаха. След тяхното покушение, дворът му се струваше някак омърсен. С това заедно, сякаш бяха бръкнали и в душата му и нацапали каквото им падне. Месец по-късно дядо Лисичко си намери куче. Малко белезникаво кутре, захвърлено край старите порутени краварници. Той го взе, постели една стара своя риза в голямата кошница и го настани вътре. На кутрето много му хареса новото жилище и заскимуца от удоволствие. Бързо станаха приятели и можеха още да са заедно, ако не бяха пак циганите. Когато кучето порасна, дядо Лисичко му скова колибка на двора. Не го връзваше на синджир, защото животинчето бе кротко и предпочиташе да си играе с хората, отколкото да лае по тях. Това обаче не попречи на циганите да го отровят една вечер. Този път старецът стреля с пушката и дори строши задното стъкло на Москвича, с който се придвижваха апашите. Още на другата нощ, за отмъщение, те го подпалиха от три страни. Пожар така и не лумна. Изгоря полетият бензин и овъгли дъските на курника и лятната кухня. Къщата бе почти стогодишна и дяланият камък, с който беше градена, не се поддаваше на огън. Дядо Лисичко се ядоса, но нямаше какво да стори. Щом сподели с кмета и двамата мързеливи полицаи, които обикаляха из района, те му казаха да не се занимава с циганите, защото управия с тях нямало. Държавата нищо не можела да стори, че той ли. – „А съд? За тях съд няма ли?” – гневеше се старецът, а дьомбелите в униформи повдигаха рамене и мрънкаха – „Тях съд не ги лови! Изтървана работа е тяхната!”. Така мина известно време и една сутрин старецът се събуди от силните викове и плач на жените от съседната къща. Престъпници през нощта бяха разбили вратата на баба Цена и след като се бяха гаврили с нея, я бяха обесили. Навсякъде из къщата бе тарашувано, явно за пари. Още щом влезе в стаята с убитата съседка, дядо Лисичко усети специфичния цигански мирис. Така миришеше, когато бяха идвали да крадат при него. Той нищо не каза, само изтри потеклата изведнъж топла пот от челото си и излезе навън. Бавно се запъти към магазина. Понякога там идваха цигани да пазарят. Те всъщност живееха в съседното село, на три километра от тях, но нападаха тукашните жители. Както и предполагаше, пред магазина видя три циганки с няколко малки деца. За разлика от друг път, когато обикновено шумно говореха и се чуваха надалеч, сега жените бяха свели глави една към друга и тихо обсъждаха нещо. Дядо Лисичко спря при тях и като посочи с пръст към улицата, от която бе пристигнал, спокойно каза:
- Кажете на вашите хора, че повече нямат работа тук! Ако някой душманин дойде при нас занапред, с мен ще се разправя!
Циганките се сбутаха, но, необичайно за тях, не започнаха да го кълнат или да се карат с него.
Както се очакваше, следователите от полицията не откриха виновниците за убийството на баба Цена. Лятото бързо отмина и през есента нападенията над хорското имущество пак започнаха. Пак се подвизаваха старите душмани – циганите. Дядо Лисичко пък съвсем се изгуби. Хората не го виждаха с дни из селото. Той обясняваше, че дебне лисици из гората, но съселяните му не бяха толкова прости. Те се досещаха за „лисичите” му мисии. Един ден през ноември цели шест коли пияни цигани се изтърсиха на площада и наддадоха страшни ревове. През цялото време сочеха един въздебел млад мъж с отрязано дясно ухо. Той се оплакваше на всеослушание как някой от това село го хванал и му отрязал ухото. Кметът се заинтересува защо мислят, че човек от тяхното село е свършил това. Те обясниха, че предната вечер са били в селото по работа, когато приятелят им изчезнал ненадейно. По-късно го намерили обезушен от едната страна. На въпроса на кмета, по каква работа са били в селото, най-старият от циганите изскочи напред и кресна яростно:
- По нашта си работа! Ше видите вий отсега нататък, как ши режим глави ний! Сичките ши въ изколим, ако речем!
Докато гюрултията на площада нарастваше, откъм улицата на дядо Лисичко към тях приближи замаян циганин, целият окървавен и без дясно ухо. При това посред бял ден.
- Кой ти отряза ухото, бе? – смаян запита кметът, а пострадалият само повдигна рамене уплашено и смотолеви:
- Шейтан! Страшен шейтан има тука!
Същия ден циганите ходиха в окръжният град да се жалват, следващите дни полицаите правиха разследване, но освен ужас в очите на пострадалите друга улика не откриваха. До края на януари циганите с едно ухо от съседното село станаха единадесет.
Предния ден в двора на дядо Лисичко пристъпи много възрастен, побелял циганин. Зад него, до дворната порта се бяха сбрали няколко негови събратя и мълчаливо чакаха. Старият циганин вежливо похлопа по дебелата дървена врата и когато дядо Лисичко излезе със заредена пушка в ръка, той смирено каза:
- Идвам с добро, дядо Лисичко! Не мой така тази работа! Половината ни момчета вече са с отрязани уши. Стига толкова!
- И защо на мен го казваш? – спокойно отвърна старецът. – Нали има полиция? Там върви да се оплакваш!
- Бе ние в полицията ходихме, но нали знаеш как е! Гледат да ти вземат някой лев, а да свършат работа никакви ги няма!
- Няма да споря по тоя въпрос! – примижа дядо Лисичко. – Но защо все пак се обръщате към мен? Какво общо имам аз с тая работа?
- Хайде холан! Всички знаем как си се заканил на площада да мориш наште хора!
- И сега твърдите, че аз съм отрязал ушите на момчетата ви?
- Не, бе чоджум! Нищо не твърдя! Нося тука едни пари. Събрахме ги всички цигани и искаме да ти ги дадем, за да спре тая война!
- Че да не съм я почнал аз войната, бе? – повиши глас старецът.
- Не си! Но ти ще я спреш! Ние вече няколко пъти капан ти слагахме, но нали си ортак с шейтана, не можахме да те хванем! Пешкин човек си, бетер циганин си опасен! Признаваме ти правото и ше ти платим да ни оставиш на мира!
Дядо Лисичко пристъпи от крак на крак, подпря се на пушката и бутна подадената ръка на циганина обратно.
- Не ви ща парите, не ви ща нищо! Искам да не се вясвате наоколо! Толкоз. А с ушите на вашите хора нямам връзка. Шейтана трябва да е свършил тая работа!
- Шейтана, зер! Ти му кажи да мирува, а ние вече насам няма да наближим! Честен кръст, на! – прекръсти се старият циганин, а дядо Лисичко за малко не се разсмя. После изпрати циганина и останалите преговарящи и се върна в къщи. Бутна капандурата на ниският таван в северната стая и се качи горе. Под една прашасала греда извади връзка с нанизани уши и се спусна обратно. Клекна пред печката и започна да ги хвърля едно по едно в огъня. Те се сгърчваха, почерняваха съвсем и лумваха в неестествен ярък пламък. Замириса на мърша.
- Хм! – заговори на глас старецът. – Тя сега свърши тая война, ала другата..! Като почне тя, какво ще се прави? Еееех!
Вече се бе разсъмнало напълно. Февруарският ден обещаваше да е студен и мрачен като животът от тук насетне. Изстрадалата българска земя щеше да види още много малки и големи войни докато хората не възвърнеха човещината си. Дядо Лисичко се окашля и трепна изведнъж. Отзад, под лявата плешка сякаш някой го хвана отвътре и стисна здраво. Дори не успя да си поеме дъх, но чу гласа на баба Неда съвсем отблизо. Тя гальовно го викаше:
- Хайде, караконджо! Тръгвай! От кога те чакам!

бутон за сайт