Д-р Гроздина Николаева-Беранже, професор по естетика

Има една категория хора, които са призвани да катализират естетическите критерии в обществото. Това безспорно е особено отговорна и трудна мисия, защото да сверяваш часовника на творчеството с аксеологическите изисквания е нещо свръх всичко, което би могъл да осъществява човекът.
Обстоятелството да бъдеш медиум в литературата, театъра, музиката, изобразителното изкуство, или въобще изкуството, е непосилно за един критик в столичния град. Та него го очакват с нетърпение да каже бива ли я или не дадена литературна творба, театрална постановка, филм, картина или музикална пиеса. И думата му не е току-така хвърлена върху пясъка преди да мине вълната, а нещо темелно; нещо, от което зависи по-нататък съдбата на въпросното произведение и на неговия автор, съответно. Ето оттук идва и недолюбването на критиците, но… такава е съдбата им.
И ако тежненията за столичните критици са едни, то дважди, трижди по-големи са за колегите им (при условие, че ги има) в провинциалния град, та бил той и областен. Затова напълно споделям терзанията на Юлий Йорданов, дръзвайки да се занимава с критическа дейност.
Познавам този автор от студентските ни години, когато сегиз-тогиз той се изявяваше в столичната периодика или най-често във вестника на неговия роден град Лом – “Народна трибуна”, в окръжния и областните вестници с по някоя рецензия за новоизлязла книга на негов земляк. Разбирам колко му е трудно, но и в същото време най-благородно и искрено му завиждам, че успява да преодолява непрекъснато възникващите препятствия. И… разбира се, да не се влияе от високо вдигнатия към него пръст, па и размаханите във въздуха юмруци, породени от критиката в рецензиите му.
Поздравявам Юлий Йорданов за желанието му да даде воля на своята обективност, безпристрастност и верен изкуствоведчески критерий при оценяване талантливостта на местните творци от Монтанския край. За всичко това съдя от неговата книга “Опуси за талантливостта”.
Макар и аз понякога да се вълнувам от проблемите на изкуството и да се изкушавам да кажа мнението си за тях, определено считам, че колегата Юлий Йорданов стои с няколко стъпала над мене – нищо, че пред името му няма изписани научни звания и не преподава в Сорбоната.
Внимателно чета вижданията на Йорданов в книгата и определено смятам, че той е развихрил перото си върху широкото пано на изкуството, разпростряло се в Монтанско: от литературата, през театъра, музиката и изобразителното изкуство. А да имаш такъв огромно мащабен светоглед, да си готов веднага да реагираш с оперативно критически поглед, означава да познаваш в дълбочина съответните творби. Недвусмислено говори за твърде големия арсенал от знания по теорията и практиката на изкуството, които Юлий Йорданов безспорно притежава.
Погледнете с каква прозорливост критикът прави оценка на литературното наследство на яркия представител на Българския ренесанс Кръстьо Стоянов Пишурка. Или поетичните пристрастия на младия Георги Атанасов и натрупалия достатъчен творчески опит Анастас Стоянов. Колко верен взор на обективност и пиетет към естетическите стойности Йорданов прилага при оценките си за продукцията на монтанския драматичен театър “Драгомир Асенов”. А за платната на своеобразния колос на живописта Кирил Петров, на проф. Бойчо Григоров или на по-младите им колеги, е направо разкошен в преценките си за естетическата им значимост.
Не бих отминала проблемните разговори на Йорданов с такива титани на българското изкуство като Камен Калчев, Георги Марковски, Петър Василев-Милевин, Александър Райчев и други. Та това не са просто интервюта, а ангажирани анкети от рода на онези, които преди много години проф. Димитър Шишманов е правил с водещи автори.
Истински бисери от книжната огърлица “Опуси за талантливостта” са и критико-изкуствоведческите очерци за такива творци като Апостол Карамитев, Кирил Петров, Александър Бечев, Аспарух Паунов и други, които националната ни култура тачи заради техния солиден влог да бъдем носители на високо идейно-художествено европейско изкуство.
Сериозен принос има Юлий Йорданов за това, че издирва сегашните творци – строители на културния живот в Монтанския край. И със своите рецензии, очерци и есета им отрежда подобаващото им се място в съкровищницата на талантливостта. Не са пропуснати и младите генерации автори като Мартен Калеев, Николай Пенков, Любомир Бояджиев, Георги Атанасов…, за които пише с толкова любвеобилност и обективен хъс. А това безспорно е и един стимул за техните творчески дръзновения в полето на изкуството.
Иска ми се да кажа още хубави неща за книгата “Опуси за талантливостта” и за нейния автор, но… нека най-доброто остане като десерт за читателя. Нека нашият съвременник разгърне тази книга и потъне в нейния свят. Нека това сторят и поколенията след тридесет, четиридесет, петдесет години, за да видят какъв букет от таланти е поднесъл на родината ни Монтанският край.

бутон за сайт