Гълъбина Генчева

Из „Това, което ни очаква – десет приказки за възрастни”

Джони не беше като другите деца от квадратната планета и това пролича още когато се роди. Той си плачеше, когато му се плаче, а не в определените за това часове, ядеше когато поиска и спеше когато поиска. И въобще не спазваше никакъв ред. Такъв си и остана, когато порасна – предпочиташе да ходи бос, вместо с обувки и да яде шоколадови бонбони, вместо овесена каша. Много бой изяде, но и това не помогна.
А пък се беше родил на квадратната планета. Единствената планета, която приличаше на кубче, но много, много голямо. С гладки ръбове и стени, без всякакви планини и морета, които да нарушават строгите линии. И въобще, това беше планетата на реда. Тук и къщите бяха еднакви, и хората си приличаха, и улиците бяха прави и успоредни и се пресичаха под прав ъгъл, така че като погледнеш планетата отдалеч, стените и приличаха на решетки. Тук и вятър не духаше, или ако духаше, то беше в посоката, която му бяха определили хората.
Но Джони не искаше да разбере това. Дори и не помисляше, че внася безредие и смут в обществото. На всички бяха омръзнали вечните му въпроси: “Защо това е така?”, “А не е ли по-добре така?”…
- Прави го, за да ни ядосва – казваха си хората и не разбираха, че Джони е нещастен.
Джони трябваше да се роди на една съвсем обикновена кръгла планета и тогава всичко щеше да бъде различно. Колко хубаво би било да се разхожда по кривите улички и да мечтае, да подреди живота си така, както би искал, без да се съобразява с никакви правила. Защото Джони не искаше да живее така, както живеят всички останали. Да се събужда сутрин, когато стават всички, да яде това, което е най-полезно, да бъде весел на празниците и сериозен, когато работи. Да, малко странен си беше Джони.
- Хайде да си направим една планина! – казваше той на хората от своята квадратна планета.
- Но за това се иска много труд, а не се постига нищо. – Няма смисъл, няма полза от това – убедено му отвръщаха.
- Не, има смисъл – възразяваше той. – Хубаво е, когато има връх. Хубаво е, когато се катериш нагоре. Хубаво е да гледаш отвисоко.
- Ние можем и без планина – свиваха рамене другите и си отиваха.
А те никога не грешаха. Никога не се съмняваха. И никога не вършеха нещо, което беше безсмислено. И сигурно бяха прави, защото една планина не върши кой знае каква работа.
- Нищо, ще опитам сам – каза си Джони и започна да струпва пръст на едно място.
- Той е неразумен – казваха си хората. – Захваща се с нещо, за което няма да му стигнат силите.
А Джони продължи да трупа пръст.
- Той е смешен – казваха си хората. – За какво му е тази планина?
А купчинката ставаше все по-голяма.
- Не му обръщайте внимание – казваха хората. – Той е смахнат.
И те престанаха да го забелязват.
А Джони работеше ли работеше. Купчината се увеличаваше бавно, бавно, но все пак важното бе, че я има на тази равна квадратна планета.
Минаха години. Джони все още работеше и все така никой не му обръщаше внимание.
- Може би наистина съм неразумен – си каза един ден той.
Но нямаше кой да го подкрепи и да му вдъхне увереност.
- Сигурно съм смешен, а навярно и смахнат – реши един ден Джони и самотата го връхлетя изведнъж. Хората му липсваха. Имаше нужда от тях. Нищо, че бяха толкова скучни, нищо, че бяха лишени от мечти, от чувства, от съмнения, от правото да грешат.
И Джони се отказа. Захвърли своята планина. Захвърли мечтата за нея. Предаде се.
На другия ден хората от квадратната планета дойдоха с много машини и изравниха планината на Джони. Планетата отново стана безупречно равна и квадратна.