Цонка Христова

МАХАЛО

Адът е винаги в нас,
а раят – безкрайно далече,
като обърнат компас
в тази настъпваща вечер.
Ние сме двете стрелки,
лудо в посоките вперени.
Малко е, да сме сами.
Много е, да сме уверени.
Стигнали своя предел
глухо оттекват камбаните,
като изряден модел
на идеалните рани.
Аз и ти – две същества,
като сълзи доверчиви,
търсиме смисъл в това
да разберем, че сме живи.
Че във нощта пълзешком
своята топка търкаля
този измислен живот
като ръка благодарен.
Адът е винаги в нас –
ние сме много далече
и е денят ни без глас
като прокълната вечер.

ПО ДЕТСКИ

Дъщеря ми попита:
- Какво е любов?
- О – казах й – тя е простичко нещо…
Ти си мислиш, че препускаш
към принца на кон,
а всъщност си едва мърдаща пешка.
И когато изтощена, отмаляла от страст,
припаднеш пред вратите затворени,
погалва те с дъх един кон прегладнял
от безцелно препускане
и с крака като корени.

ГРАФИЧНО

Черната зима с бели преспи повива
бяло семе, заспало върху черната пръст.
Черни ръце с бели рози покриват
буквите бели върху черния кръст.

Черната котка бели лапички мие,
в бяла нощ чака своя черен любим.
В черна мъгла бели сенки се крият
и белеят очите под черния грим.

Черните мисли в главата ми бяла,
тровят белите чувства в черното ми сърце.
Черни слова по небе изсветляло
драска бялата птица с черно перце.

Храбрият ден със снежинки полепнал,
хвърли в тъмната стая жълт портокал.
С детска усмивка и юмрук неукрепнал,
закани се утрото на света чернобял.

ПОКРЪСТВАНЕ

Тази болка,
омайна като заспиването
на бедна селска девойка
върху грахово зърно.
Тази болка,
зловеща като събуждането
и ужасения лик в огледалото
на самотната старица.
Тази болка,
безнадеждна като изкореняването
и тихата печал на скитника,
окован от битието.
Тази болка,
отчаяна като риданието
на захвърлена и самотна земя –
позастаряла любовница.
Тази болка,
пречистена като стенанието
на кръст, поруган и изгризан
от залязващата луна.
Тази болка,
горчива като сълзите
и потта, с които човекът гони
засухата от душата си.
Тази болка,
стипчива като полудяването,
с което човекът заплаща
земния си Рай.
Тази болка –
окови за мисълта и сърцето,
недокоснали световете
на Вчера, днес и Утре.
Тази болка,
е неназованото име
на историята.

ИЗ «СЕЗОНИ»

I.

Пролетта е най-жестокият сезон –
зачева в своята утроба
вечерни люляци, зюмбюли,
вода безумна, палави надежди.
А аз, омаяна от този пролетен закон,
в очите езерни като снежинка се топя
и ме затрупват гъстите ти вежди.

III.

Последният слънчев лъч
уморено ляга,
като безжизнен лист
на твоето рамо.
Есента е строга, мъдра,
безнадеждна и блага,
като теб, мамо.

ТЕРЦИНИ

Как ми се иска да зачеркна зимата,
да я задраскам като грешна дума
от правилното изречение на дните си.

Да я задраскам като грешна дума
от вчерашните новини, които
отлитат сиви и безплътни през комините.

От вчерашните новини, които
донасят ми средновековното усещане,
че връщането в миналото винаги е лято.

Донасят ми средновековното усещане,
че съм безсилна да погубя зимата, да оцелея,
защото хиляди години в зимата живея.