ЛЕГЕНДА ЗА СВЕЩЕНИЯ ЕЛЕН
ЛЕГЕНДА ЗА СВЕЩЕНИЯ ЕЛЕН
Легендата няма точен адрес.
„В много селища от района…”
Еленът не предвожда по-младите рогачи и кошути, които слизаха насред Кърджали.
Не да ближат соления асфалт, поете Левчев, те мирно си пощипваха английската ливада пред Окръжния комитет на партията.
Бяха им сковани хранилки до Храма.
Изчезнаха… с идването на въжделената демокрация, бих казал, ако редакторът вече не е побарал червения калем.
Е, добре, славни редакторе – хайванчетата ги довършиха вечно гладните като гларуси цигани, вече отвсякъде почтени роми.
Ех, ромале…
Впрочем, тук имат пръст май и бездомни кучета.
Но за легендата. И нашият елен е такъв особен случай, башка работа, и той самичък слиза до селото. В нарочен ден, в нарочен час, като конете на Йовков намира пътя към обредното място, дето подгъва колене да си почине.
Така всяка година.
Не щеш ли…
Тук една скоба. Добри ми читателю, нетърпението е струвало сума золуми, затрило и вкаменило орталъка бели сватби в белия варовик, че само това да е.
Защо например Орфей профукал Евридика?
От нетърпение, защо. Обърнал се преди време – и…
Прегърнал една въздишка.
Една година и „еленското” село не изтраяло да си отдъхне хайванчето – и му ударило ножа. Каздисал се люто Оня горе! – и нате ви, ни елен, ни курбан!
Не упоменахме къде е било обредното място, то е не едно.
Има го и на връх „Илинден” край Горноселци, в местносттта „Алеева църквичка” край Гугудка, още на два върха: „Света Неделя” и „Свети Илия”.
Ако се позовем на Иваничка Георгиева и книгата й „Българска народна митология”, еленът тропосва легендите на цяла Южна България, знаят го и в руския фолклор.
Така че ние, тръгнали от благородното ездитно животно на тракийската богиня на плодородието, ловджийката Вандида – стигаме до Божия пратеник, изправен, казахме, достойно до Свети Илия.
Извънреден посланик за особено вербални вести, които хората трябва да знаят.
“ЮМРУК КАЯ” – КАМЪКЪТ НА РАЗДОРА
Р а з д в о е н и я т к а м ъ к…
Крамолата е за мера.
Плодородната наносна равнина по течението на Чакаларовска река.
Искат я и Чакаларово и Дружинци.
Край нямат: побоищата, грабежите, палежите и убийствата, станали катадневие.
Когато две села спорят за престиж, губи това, което си няма генерал.
По време на земледелска селска война, най-паче.
Село Дружинци имало „генерал”.
Имало си Хаджи Кишан и победило.
Легендата разказва за неговата черна мантия, дълга до земята, заради която /земя/ била свадата.
Първоизточникът оприличава черната дреха с попско расо.
Нямаме мнение.
Но ще е била от лека материя тая мантинела, защото пламнала веднага от няколко изстрела от засада.
Хаджи Кишан бързо рипнал в големия вир наблизо, та угасил черната коприна…
И доплувал до Големия камък, и се затаил там.
Сепаративният селски мир опрял тъкмо до камъка. На челото му изсекли „нишан” като на бюст-паметника на Стамболов. Това била границата.
На запад от „Юмрук кая” – чакаларовци; на изток дружинци.
И стоял нишанът в реката като паметника на Рачо Ковача в Янтра.
Чак до създаването на обединеното ТКЗС…
Споменът за него е пак така висок.
Някъде около п е т метра.
РУСОТО “ЖЪЛТО МОМИЧЕ”
Легендата ми натежава като щанга, вдигната на гърди.
А към двете още по-тежки напоследък – къде легенди, къде… туристически дестинации Перперикон и Татул даже не посягам.
Но хайде все пак – да вървим „към уреда”, новобранецо ефрейтор Маринов.
Майка ми в пенсия беше три години учителка по български език в Жълтуша.
Бях на откриването на паметника в селото.
След небесното ширине над паметника, селското читалище ми се видя прихлюпено като църквицата в Батак.
Знаех поемата-легенда „Жълтуша” на Михаил Иванов*, притурка към списание „Родопи”.
За момата, убила коня под Айноруз Али, „синеок и рус като нея”, край крепостта „Еленца”.
Айноруз е хладен, Айноруз е твърд.
Като звек на брадва думите кънтят:
„Мраморна ограда, стъпки три на шест.
Нека дъбче младо от вековен лес
да шуми над гроба на добрия ат…”
Тръпнат скули груби, в гняв изправя ръст:
„Коня си изгубих, искам С а р ъ к ъ з !”**
И с тези почти шекспирови куплети съм изтръпвал, и с тях ми тежи щангата.
А русата каматна родопчанка наистина била едра и силна като момата Родопа.
Иначе как се върти „тежък меч”…
Но била и слаба жена. Заради пременения „в аксамитена*** дреха”, красивия като Юда Страхил.
Някъде той е Божил, някъде вече е наложил чалма, другаде предателски издебва Жълтуша и пуща стрела в снажната й гръд.
За нейни убийци сочат както Айноруз Али /по Антон Страшимиров/, също и Енихан баба.****
Според народно предание, след битката при Калето, момата потъва в буковата гора и следите й са дотук.
Но нека се помни и сега, и нататък, дека Жълтуша…
Жълтуша повежда мъжете на бран пол’ века преди Жана Д’Арк.
Можем да пуснем щангата.
* Поемата е включена в „Скитник между звездите”, посмъртно издание на поезията на Михаил Иванов – Кърджали, 1998 година.
** Жълтото момиче /тур./
*** Кадифе, „тежка” коприна, шест ката преметната /визант./
**** Според мюсюлманското население от района, турският военачалник е светец, проповедник и лечител. Идеята за градеж на паметник на Енихан баба край с. Давидково предизвиква спорове заради противоречивите представи за него. Аналог на паметника на Сюлейман паша под Шипка /?!/. Е, не чак толкова, но защо пък и не?
ЧЕШМИТЕ
„И съгради се тая чешма…”
С тоя надпис скачаме в неизведаното, читателю.
Да събираме вода от Деветте дерета…
За начало и малко кураж все пак имаме легендата за „Айше молла”, чиито вариации са не по-малко от името на Кърджали, откъдето извира чешмата.
За нея е писано-спорено, имаме нещичко и ние, затова по-телеграфно.
Дошла е, дошла от Хасково млада, умна, интелигентна и куражлия жена, рано останала вдовица.
Свещени текстове и молитви помни наизуст, канят я на богослужения.
Дават й по някой алтън, който тя къта при другите, за чешма.
Една сутрин комшии намират Гюзел Айше захлупена връз петно кръв на постелята в одаята, която не заключва, както и вратата, и портата.
Някой добре го е знаел.
Намират и катурната като изритана в ъгъла газена тенекия с два неприбрани гроша на дъното.
От двата грошовце тръгват да събират себап – и в нейно име, и с нейното име чешмата е дигната.
Не я заварихме, знаем я по запазените и публикувани във вестник „Нов живот” чертежи на „Органджиевата чешма”.
Помним я като убежна точка на старата търговска Главна улица.
Общо чешмите в Кърджали са 15, втората по-известна е Седемте чучура, зад джамията.
Ред иде на Станка чешма.
Тук старото предание от с. Попско влачи и насилва, с вързани ръце, хубавата Станка.
Насилникът, сторил я жена, поискал да му стане „истинска” жена.
Склонила Станка, но поискала чешма на това място.
Речено-градено, бабаитинът я довел при готовата чешма, там Станка го пробола в корема, посегнала и на себе си.
Надписът на чешмата от епиграфа ни го припомня Вълчан Пантов, на две малки колонки /със снимка авторът/, вестник „Нов живот”, в броя му от 14 септември 1988 година.
В тези „две малки колонки” чешмите на целия Крумовградски район са рукнали така, че на нашия автор му се иска да хване пътя поне за село Благун.
Пътя към чешмата, градена за туристи от горския надзирател в с. Тинтява. С покрита фурна за хляб, зеленчукова градина и бостан.
Името на нашия горски човек, за жалост…
Имаме името на художника-фотограф Славей Искренов.
С две чешми край с. Джанка, с беседки и маси за две туристически групи по трийсет човека.
Една от чешмите е „снимка авторът” над текста.
В Ивайловградско сме с родословна традиция.
Чешми градят родовете: Коларови, Тончеви, Чакърови и около всяка „нова вода” лумва селски празник.
На „Чатал чешма” край Аврен нощем идва самодива. До нея мълчи петел.
Двамата се стопяват във виделината на съмването.
От къпинака край с. Девисилово на чешмата в селото всяка нощ излиза мома с дълга до дупето руса коса.
Сяда на чешмата с хурка и вретено и преде-преприда, до съмнало.
Чешмите и дивите моми по нашия край са неразделни като поемата на Пенчо Славейков. Да притурям за неразделна с него Дамата все в черно, Мара Белчева… не съм аз човекът.
И Кирил Христов не е.
Имаме „мъжка чешма”, с надпис: „Пътниче пийни и споменувай”.
Местен журналист, да го наречем Петър Рашков, сам не помни колко време бил стоял като залюхан пред тоя надпис.
Пред каменната легенда за една обречена любов. И колкото и да било странно /според П. Р./, хората твърдо вярвали в легендата.
Така и ние.
Оставяме я просто безименна и незнайна като Момин камен.
За джакпот сме нарекли „чудото Дамбалъ”.
Пребудували нощта на 5 срещу 6 май, ще се видим тук с поклонниците на Георгьовден и Хъдърлез…
Легендата за свети Георги, който с бая пот надвил Змея от езерото, не преразказваме. Ще споменем само, че като се върнал в освободеното от него село да лекува раните си, заварил там демокрацията.
Повече за светците Хадър и Иляз ще отделим на друго място.
Според краеведа Никола Иванов, тук, на Дамбалъ, имало християнски манастир, после алианско теке.
Идват и християни, и мюсюлмани, водата не дели никого.
Лекува заекване, затруднен говор.
За очите целебна е влагата, която сълзи по скалата, горе вдясно над чешмата.
На тръгване мокрите детски дрешки се оставят, накачени по клоните наоколо – като мартенички.
Друго какво, водата…
Водата е Великата Майка.
