Петър Хаджинаков

Изключително богато и жанрово разнообразно е творчеството на норвежкия писател Кнут Педерсен-Хамсун /1859-1952/. Той е автор на десетина култови романови заглавия за времето си: “Глад” /1890/, “Мистерии” /1892/, “Пан” /1894/, “Виктория” /1898/, “Градецът Сегелфос” /1900/, а по-късно, през 1933 г., се появяват заглавия като: “Бенони”, “Под есенните звезди”, ”Странник свири под сурдинка”, “Благодатта на Земята”, “Жените край кладенеца”, “Нов свят”, “Скитници”, “Мункен Венд” и трилогията “Скитници”, “Август”, “А животът си тече” /1927-1933/.
Лауреатът на Нобелова награда за 1920 г. Кнут Хамсун дължи голямата си популярност още на дебютния си роман “Глад”, в който демонстрира оригиналност на мисленето, стила и метода на художественото изображение. Остросюжетната архитектоника експонира в епицентъра на повествованието бедния студент /интелигент/ в контекста на социалната стагнация, превърнала го в аутсайдер в прагматичното и комерсиално общество. Безспорен е свръхсетивният интелектуален потенциал на повечето от персонажите на автора, както в случая с централния герой на произведението. В доминиращия натуралистичен ракурс на изображение е изведена деградацията на личността като естетическо решение. Морално-етичните и нравствени категории са до голяма степен естетизирани и стилизирани в схемата на биолого-физиологическите и романтично-креативните мечтания на героя чрез любовта му към Жената – Илайяли, даваща нов смисъл и измерение на необикновените преживявания. Строго субективният и индивидуалистичен свят на Кнут Хамсун е подчинен и на специфични художествено-естетически параметри – забавен темпоритъм, акцентирана обстоятелственост на описанията в битово-етнографска стилизация, богати и задълбочени лирико-философски отстъпления с интроспективен характер, многословни диалози, даващи обилна информация, герои-чудаци, подчинили живота си на определена идея-фикс и изживяващи се в желаното амплоа на интимните си бленувания. В романа “Глад” събитийният поток е локализиран в главния норвежки град Християния. Бедният студент, живеещ на площад “Свети Олаф” №2 у мнимия търговец Гаполати /хазяйката е мадам Гундерсен/, се превъплъщава, идентифицира и дегизира в различни артистични версии, като мами драстично и полицията с лъжливото чуждо име Андреас Тантен. Той е редовен сътрудник с вестникарски дописки, ескизи, статии и автор на крупен тритомен философски труд, издаден от популярна издателска къща. Мизерията, гладът и пустотата в житейско-прагматичен и духовен план водят до своеобразна трансфесия в констелацията на конструктивните енергии, сведени от жаждата за живот до ниските първичноинстинктивни, животински и първосигнални страсти, осмислящи идеята за оцеляването като възможност за банална екзистенция. Гладът и болестта като органическо следствие са своеобразни метафори на /не/съществуването, а най-високата степен в триадата е лудостта, даваща предпоставка и за истинската свобода. Това е един своеобразен роман на равносметката, сугестивно-монологичен, пречупен през призмата на Аз-повествованието, съдържащ много аналогии и реминисценции с творчеството на Достоевски в проблемно-тематичен и съдържателен план, в модерните техники на повествуване: поток на съзнанието, доминиращ модерен психоаналитизъм, асоциативно-фрагментарно мислене. В гротесково-садомазохистичните картини и драстичните асиметрични, дисхармонични сцени се ражда представата ни за норвежкия психар от края на 19-ти век /по аналогия с “Американски психар” на Елис/, изпаднал в психическа депресия и поставящ в прав текст дилемите и алтернативите на житейската философия за доминацията на интелекта или на първата сигнална система: “Не е ли дяволска съдба, че един прост глад трябва съвсем да обезобрази живия човек?” Гладът изостря сетивата, стимулира и мотивира невероятното движение към търсене начини и средства за оцеляване, той е предпоставка и за нравствена информация и престъпления, водещи респективно до възмездия. Перманентната угроза от агресии и спонтанните нелепи сблъсъци с блюстителите на реда и законността са вероятна версия за избора на последното убежище, сляпата вяра и постоянното позоваване на Бог и всичко на небето, невероятното смесване в едно синкретично цяло на високото и ниското, извисените молитви и унизителното просене, невероятното изпитание на чувствата, съзнанието, нравствеността. Сюблимните ситуации се редуват с удивителния интензитет на високо фреквентния темпоритъм, достигайки предела на деградацията и екзистенцията в двата основни плана: физиологически и духовен. Последната идея за продажба /изтъргуване/ на безстойностните копчета от шинела провокират читателя с негласно издигнатия постулат-алтернатива “всичко за продан”. Достига се до идеята, че човек сам кове своята съдба, метафоризира се идиомът “нещастна звезда”, а в драматико-трагичните транспозиции се търси и пръстът божий в “Иронията на съдбата”. Мъките на творчеството и идеята за креативна реализация във всеки момент и на всяка цена водят до своеобразна аналогия с алиенацията и специфичната агресия на централния герой от романа “Сам” на Август Стриндберг. Кнут Хамсун е определено урбанистичен, пасторално-идиличен и маринистичен автор. Компонентите на града, морските пространства, рустикалният интериор и екстериор взаимно се допълват и осмислят семантичните си стойности. Сантиментално-мелодраматичното начало е водещо в повечето от драматургичните и белетристичните му творби. Социално критическата дисекция в обществено-политически и икономически аспект съдържа остра есеистично-публицистична насоченост и ефектен образно-метафоричен стил. Авторът се интересува от сложните механизми и тъмните лабиринти на човешката душевност, от психографията и характериологията на личността. На принципа на дедуктивния метод /от глобална теза към персонална илюстрация/ е конструиран романът, в който образно-парадоксалните антиномии /сън-реалност, болест-здраве, пиянство-трезвост, действителност и рационалност/ взаимно се изключват и допълват като смислови определители на върховите трансгресии в човешкото съществуване. Жанровият синкретизъм органически синтезира приключенско-авантюристичното, криминално-детективското, философско-екзистенциалното и психоаналитично начало в едно цяло. Цената и смисълът на хляба като конкретен атрибут и метафорична парабола са основните параметри на перманентното скиталчество и просия на интелигента в различните институции, своеобразни маркери на общественото съзнание: приюти за бедни, полицейски участъци, квартири под наем, закусвални и кръчми, редакции и библиотеки, зелени паркове и романтични гори, градски улици и морски пространства. Амалгамата от странности в мислите и поведението, плод на /ал/химията от физиология и психика, обикновена храна и превъзбудени нерви, се съчетава с натуралистичните картини и обективните версии на съществуването чрез ексцесии и самобичуване, като цялостното човешко движение като смисъл и цел се извършва по интуиция и стереотипна инерция. Самосъзнанието и самопризнанието за кражбата по принуда водят до повишения праг на чувствителността. В романа е залегнала идеята за промиване на съзнанието и душата като обекти на специална интервенция посредством глада като инструментариум. В аксиоматичен план вероятностната основна идея на автора е, че човек има шанс и възможност да оцелее, при условие че е фрагментаризиран, асиметричен и дисхармоничен. Осмисленото или безцелно движение из града е съхранено като жива памет в дневника на централния герой, който и в чисто плътско-еротичен план опознава любовта с фаталната жена в черно, семантиката на чието име означава “неуловим звън”. Консумацията като ритуал на духовните и материални атрибути се извършва винаги в романтично-загадъчния интериор на улиците или затворените пространства при специалната игра на светлините и сенките. Жалкият, мизерен и нещастен вид на интелигента води до абсурдността и алогизма в мисленето му, което ражда сентенциите: “Долу глупостта!” и “Мизерията житейска ражда и духовната мизерия на човека!” Жената като специфичен феномен е също специален обект на внимание и изображение в творчеството на Хамсун. Символно-метонимичният художествен образ и “изранена душа” е както основание за активна креативност, така и предпоставка за осъзната безперспективност: “За каквото и да се залавях, беше безполезно – щастието си отиде”. В друга хиперболично метафоризирана есенция – “Мозъкът ми фалира!” – са визирани драматичните последствия от гладуването като процес, фетишизирането на болката и специалната несправедливост, проектирани във фантазиите на блудника и лунатика. Идеята за написване на драма със средновековен сюжет “Знамението на кръста” осмисля идващите дни до истинското оцеляване и окончателното отпътуване за Лийдс с руския кораб “Колегоро”. Символно обобщаващи са семантичните същности на някои персонажи /Командира, Девицата, Херцога/ – странници-чудаци, имащи контрапунктно значение в надконтекстовата версия на изказа. До безкрай продължава интензивното и безполезно движение на скитника и мечтателя, като в познатата схема се включват Пристанището, Университетът, Кметството, Крепостта, нови приюти и бакалии, нови десетки персонажи от плебейските, нисши слоеве на обществото. Явните симптоми на идващата смърт моделират синдрома “страх”, породен от тежките признаци на болестта и лудостта, вследствие неконтролируемия алкохолизъм. Съпротивителните сили и мотивацията за оцеляване пораждат чувството за достойнство. Паметта за доброто и злото е също фактор в духовния и душевен микросвят в бита и битието на героя. Той продължава да търси инвестиции и да ги залага в процеса на писане на драмата на живота. Именно в процеса на писане преоткрива себе си като креативна личност. Достоен и ярък продължител на традициите на Бьормсон и Ибсен в норвежката литература, в една и съща година със Селма Лагерльоф /1891/ – “Сага за Йоста Берлинг”, Хамсун издава популярния си философски роман “Мистерии”, в който събитията са ограничени в рамките на шест седмици в един малък пристанищен град. Централният герой Йохан Нилсен Нагел е странник и ексцентрик, чудак с екстравагантни маниери и екзотично мислене и поведение. Подвизаващ се като романтик и алтруист в безличното градско хотелче, мнимият музикант демонстрира висша интелигентност в публичното пространство на оеснафеното бюргерско общество. С невероятното си самоаналитично чувство Нагел демонстрира “игри” от висш порядък и афинитет към интелектуалните феномени на съвремието: Достоевски и Толстой, Ницше и Вайнингер, Гладстон и Бисмарк, Бог, християнството и религиите, Космоса и творческия демиург. Магьосник и чудотворец, той осъществява връзки с прелестната Дагни и Марта, с аутсайдера Йоханс Минута, за да експонира в баналния стереотип на провинциалния малък град своите новаторски и нестандартни, налудничави идеи. В романа “Мистерии” се експонира смисълът на една тотална и пълна трансгресия на собствения и субективен свят, съществуващ извън обективната реалност. Йоахим Нагел е емблематична персона със своята латералност и нестандартност и практически неговата духовност реално или условно присъства в цялото творчество на Хамсун /в Ив Карено от драматургията му, в интелигента от “Глад”, в Йохансен и Ото от “‘Виктория”, в Бардсен от “Градчето Сегелфос” и др./ Нагел непрекъснато воюва срещу прагматичната и комерсиална, сурова действителност. Той се намира в непрекъсната война не само срещу стереотипизираното делнично всекидневие, но и срещу фиктивните врагове, и срещу себе си самия. Романтичната му природа се стреми към високите елитарни инвенции на фантазията и въображението и към фриволно-артистичните импровизации в стилистиката на мистичното и трансцеденталното.

Основните художествени характеристики в поетиката на Кнут Хамсун се изразяват в традиционната, класическа експоприация и архитектониката, в акцента на субективно-идеалистичното, ирационалното, индивидуализма в модела на житейската екзистенция, пречупена през призмата на сантиментално-мелодраматичното. Любовта заема значимо място в текста на автора, като обикновено тя мотивира и осмисля съществуването. Проблемът за смъртта, рецепцията и възпроизводството й е също фундаментален естетически проблем, който приема различни решения в зависимост от подходите към него. Фрагментарният като персонално естетичен субект Нагел обича да разсъждава на глас и да навлиза в сложната материя на медицината, магията и теологията, познанието, интуицията и философията, в Космоса, гения и тайните на творческия акт. В маниера на руската класическа литература се конструира линеарният тип композиция на романа, като впечатляват самоаналитичните им проспекции, психоаналитичните коментарии, драматично-апокалиптичните предчувствия, пророческите визии на героите. Гротесково-карикатурните реалии в образа на Йохансен Минута олицетворяват сугестията на ниските страсти и негации. Социално-икономическата и критическа философичност на героя се илюстрира от задълбочените философски медитации, посветени на Юго, Толстой, Достоевски, Маркс, Бьормсон и др. Залагайки на емоционалната сензитивност и сенсуалистичната рецепция, чудакът Нагел върши невероятни постъпки, присъщи по-скоро на едно инфантилно или склерозирало съзнание /купува кресла на баснословни суми, събира звънци от хората, помага безрезервно на Минута, организира гуляй в хотела, купува и сам си надписва медал за почести/. Оказва се, че зад всички театрално-обредни постъпки се крие дълбок и оригинален егоцентрик, търсещ не само специалния ефект и обществената психоза, но и мултиплициране на основните идеи в движението като смисъл и цел. Високите и ниски страсти се съчетават в органическо единство, ексцентричният Нагел винаги оцелява, за да потърси сам и доброволно смъртта в края на творбата. Смърт, която ще му даде облекчение, вечен покой и пълна свобода. Естествено претекстът за повика към смъртта е ирационалният инсайт, прозрението и догадката да се потърси и намери на морското дъно захвърленият скъпоценен личен пръстен. Хамсун в широк идейно-емоционален спектър натоварва със символ на метафоричност конкретни абстрактни атрибути /скъп пръстен, разпятие, свещено писание, нежни дамски кърпички, старинни архаични реликви, креативният процес като алхимия, любовта като екстаза и др./. Моделът на философско-екзистенциалните категории в оригиналното творчество на норвежкия автор Кнут Хамсун преекспонира както абстрактните философски схеми /Сартър, Ясперс, Камю, Хайдегер/, така и “житейската философия” на Вилхелм Дилтай, където възможностите за художествена имплантация на нравствено-етични и естетически категории е значително по-голяма.