Кръстьо Кръстев

БЪЛГАРИЯ

България, бълбукат Вит и Места,
отпяват строфи в помисли и вени.
България – продадена невеста
за трийсетина юдинки зелени.

България – звучи в песен птича,
пулсира в рана и в заветен жребий.
Защо е нужно пак да ти се вричам,
нали и аз съм атомче от тебе.

България – сърцето ми почуква,
България – Балкана те възпява.
И те нареждам буква подир буква.
Като заръка, клетва и прослава.

ОТРОЧЕ

Усмихвали се с мама заран ружите,
покланял й се доземи шибой.
А татко в Търновград на царя служил,
пред него се прекланял той.
А нощем го спохождал сън кахърен,
към Длъгнево отивал уморен.
И слънчогледи марширували през къра,
угасвал ден,
от каски свечерен.
От мрачината улулица викала
и го догонвал вятър северняк.
Защо му е на лятото войникът,
на нивката си е потребен пак.
А времето, в окопите заточено,
издигало вместо ръкойка – щик,
родило мен – болнавото отроче,
на селянка и на войник.

ЗНАЯ

Зная, всичко тече,
а тече ли, изтича
в ириса на вълче,
във дъха на лютиче.
Капят смях и луна
и роси звезден восък.
Одъждена жена
глътка обич ми носи.
Между сън и море
капка времето сцежда.
И реката не мре,
а се пълни с надежда.
Зная, всичко тече –
стих, съдба и пътека.
Аз потекох момче
и до старец изтекох.
Чакам сетен прибой.
А вълната могъща
ми донася покой…
И отново се връща.

СЕЛО РАКОВСКИ

На Николай Христозов

Към гнездата си бързат окъснелите птици,
от перата им капват ситни пръски варак.
Умореното слънце топва пръсти в Марица
и подпалва водата чак до другия бряг.
Подранилата вечер този огън погася
в трепетликите, дето пъстър вятър тече.
За вечерня се скланя здрачът в дрипаво расо
и камбаната слуша едно кротко момче.
А дърветата мълком в тъмнината се сбират,
от студа се страхуват, от нощта може би,
от луната, извила нажежена секира
над смълчани черници и над крехки върби.
Тишината полека в одаите занича
и в косите си вплита озвездено венче.
Шепа време дохожда, шепа време оттича
и платното на дните мълчаливо тече:
лакът – черно, а после – във косите ни бяло –
ден и нощ. Или просто – глътка горест и смях.
Някой ден ще се съмне, а совалката – спряла.
И тогава от нищо нас не ще ни е страх.

***

Сняг шепти, кръжи, не пада.
Тихата му гъстота
е разстелила преграда
между мене и света.
Бяло, времето не трепка –
то е кроткото перце,
спряло върху мойте клепки
и в самото ми сърце.
Сняг над рани и печали,
сняг върху слова и тлен,
сняг вечерен вече пали
бялата си свещ над мен.

ВСЕ ТАКА

На твоя сън копринената нишка
в зори със дъх горещ ще прегоря.
Ще те събуди моята въздишка,
пребродила баири и моря.
Но сънени клепачи ти не вдигай
и не подавай ласкава ръка.
Вън вече пее първата авлига:
“Аз искам да те помня все така…”
Като луна над облака заспала,
като пчела, изгряла върху цвят,
като снежинка бяла, бяла, бяла
и осияла грозния ни свят.

НОЩЕН ПАРИЖ

На Живко

Измечтах те докрая,
вече чужда жена.
Ти оставаш все тая
приглушена Луна.

И денят ти се тътри,
снеговит и суров…
Как ще светиш отвътре,
ако няма Любов!…

И вървиш приглушена,
и нещастна мълчиш.
Виж, оглежда се в Сена,
свети нощен Париж.

Светлина, отразена,
виж се! Себе си виж!
Ти ще бъдеш спасена,
ако имаш Париж.

Знам, душата ти клета
някой ден ще прозре,
че обича поетът
и когато умре!