Велчо Милев

Така нарекох мислено писателя Мирон Иванов.
Към края на шейсетте години на миналия век бях написал няколко стихотворения, няколко разказа, бях пооправил половината си къща, но си имахме вече цяло семейство с две деца.
Със съпругата ми работехме в неоправената половина на къщата. Аз – “майстор”, тя – “чирак”. Измазвах стени и тавани, наковавах дъските на подовете, бели, дъхави на бор дъски, а нагоре – дъх на вар. Бяхме с работни дочени дрехи и с много мазоли на ръцете. Но млади и много щастливи.
Правехме нашия дом.
А няма нищо по-хубаво от това, което младо семейство прави с ръцете си – за себе си, за децата си. И е хубаво, и сплотява.
И точно в един такъв дъхав ден пред дома ни спира автомобил.
От него слиза приятелят ни Митко Иванов и още един непознат човек.
- Запознайте се! – представи ни Митко. – Писателят Мирон Иванов и бъдещият писател Велчо Милев.
Почувствах се страшно неудобно. Познавах Мирон от книгите му и от публикациите му в пресата, а кой съм аз – дочен, мазолест и с няколко разказчета – та Митко ме титулува “бъдещ писател”!
Поздравих сконфузен, Мирон кимна мълчаливо и ги въведох в наполовина оправената ни къща.
Митко говореше, аз се намесвах с “Да” или “Не”, а Мирон слушаше мълчалив.
Имах усещането, че този човек седи до мене, но е в своя си свят и кима на този свой свят, а не на разговора в момента.
През това време съпругата ми приготви нещо за хапване, подреди масата и ни покани. В дома ни се смесиха аромата на гозба, на бор и на вар. А приказката ни вървеше все така: Митко говореше, аз се вметвах едносрично, Мирон кимаше – много оживен разговор!…
Ала на тръгване Мирон бавно вдигна очи и каза:
- Благодаря за хубавото ви гостоприемство и за хубавия ден у вас!
Мълчаливецът проговори – каза най-важното и отново потъна в своя си свят.
Там е и сега.