Велчо Милев

Тихо и самотно доживяваше дните си старият писател.
Докато съседите му лъскаха пътната пейка, а жена му кукуваше в празната къща, той по цели дни и нощи тракаше на пишещата машинка в малката приземна стаичка.
До сами стаичката му бе курникът с десетината кокошки, та когато жена му идваше да им сипе жито в старата медна тава, мяташе гневен поглед към тракащата пишеща машинка и мърмореше: “Ненаситница!…” Така тя мъстеше на пишещата машинка, обсебила дните и нощите на нейния старец, та правеше и нея самотна.
Изнизваха се и гаснеха дните един подир друг, изнизваха се и нощите, а лампата в малката приземна стаичка не гаснеше и тракането на пишещата машинка не спираше.
Ала една привечер сам старият писател угасна, обронил глава върху поредната страница – по средата на страницата, по средата на изречението, върху недописаната последна половин дума…
Така го намери жена му.
- Ненаситница! – изрече със стократна мъст към пишещата машинка. – Насити ли му се най-сетне!
След този ден старата жена остана съвсем сама. Но съвсем сама остана и “Ненаситницата”, замлъкнала най-сетне.
- Немееш, а?… Немей! – проклинаше я старицата. И добавяше: – Сега аз си говоря с него и наяве и на сън, а ти не можеш. Мълчиш, замлъкна завинаги!
Така говореше старицата и на тримата си съседи на пътната пейка – Лозьо, Пиньо и Санди. Така населяваше самотата си със спомени и сънища. А онова кречетало, “Ненаситницата”, нямаше нито спомени, нито сънища. Нека!
Отмина лятото. Заесени.
Нощите станаха по-дълги, но все още топли. Преди да се прибере в голямата празна къща, старицата поглеждаше към притихналата и притъмняла приземна стаичка и мърмореше:
- Немееш, ненаситнице, немей! – проклинаше.
Една нощ обаче проклятието й се вледени, преди да го изрече. Откъм приземната стаичка, ясно и смразяващо се разнесе познатото тракане на пишещата машинка:
- Так… так-так-так-так… так!
- Ох! – прекръсти се и простена старицата. – И духът му ли успя да обсебиш, ненаситнице!
Побърза да се скрие в голямата празна къща, но потракването я последва и там, макар приглушено. След време спря, но тя не можа да заспи до заранта. Реши следващата вечер да проследи проклетата ненаситница.
Когато притъмня, тя се притаи до ъгъла на къщата и зачака. Приземната стаичка тънеше в тишина и мрак, но от нея не идеше никакъв звук. Ала още в същия миг от тъмното се разнесе познатото й:
- Так… так-так-так-так… Так!
Потракването бе смразяващо в тишината на нощта. Скова я. Но плисналата в нея злоба я раздвижи и тя потръгна към приземната стаичка. Единият й чехъл звучно шляпна и потракването мигом секна.
“Аха – озлобя съвсем, – не ме допускаш до него, така ли! Приживе не ме допускаше, сега – пак…”
Но потракването отново се разнесе. Тя събу чехлите и безшумно се прокрадна до стаичката, но потракването не идеше от нея, а откъм курника, до сами стаичката.
Една от кокошките бе слязла по никое време от легалката и доизкълваваше останалите житени зърна в старата медна тава. Клюнът й тракаше досущ като пишещата машинка.
- Къш, ненаситнице! – прогони я старицата и отмаляла се свлече на плочника.
Прибра се в голямата празна къща и заспа успокоена с мисълта:”Вече е мой, само мой! Само аз ще си говоря с него – и наяве, и на сън.” Спа до късно, отспивайки си двете безсънни нощи.
Привечер излезе на пейката при тримата съседи – Лозьо, Пиньо и Санди. Но те извърнаха глави от нея и, кой знае защо, приказката им изведнъж секна.
По някое време Санди заби бастуна между нозете си и рече:
- Жено, трябва да ти кажем нещо… ама ти не се кахъри. Нощем, по някое време, чуваме да трака пишещата машинка в Неговата стаичка. Нека си трака. Той не можеше без нея, пък и тя – без него. А и нали за нас пишеше, за хората, какво лошо…
Тя отново усети онзи смразяващ студ. Потръпна, притвори очи, но въздъхна примирено:”Боже, пак ми го отнемат! Сега ми го отнемат хората - ненаситни и те. Ала на тях не мога да река “Къш!”
И въздъхна повторно.
Ала й олекна не от нейната повторна въздишка, а от въздишките на тримата старци до нея. Така въздъхнаха, че отрониха първото есенно листо от черницата над тях. То меко легна в скута й. Тя го притисна с ръка, погали го, стопли го – като да го съживи…
А сама усети неговата топлина – като от спомен, като от сън.