ИЗ “РАКОВИНА” (1996)
ПЪТЯТ МИ КЪМ МОРЕТО
Поживях в градове, украсени с фабрични комини,
дето прах от цимент всеки ден, всяка нощ се пласти
по первази и стълби, по гълъби в димни градини
и където ни аз всъщност аз съм, ни ти всъщност си ти.
И затръшнал вратите на клубове и кафенета,
сбил багажа си в чанта – три книги, два ката бельо,
с един влак полетях без посока (дали пак в несрета),
надалеч от абсурдни неща и абсурдно тегло.
В сомнамбулна замая прекрачих порталите ярки
на незнайни селения с полъх на близко море.
И във себе си тъпчех змии, преживелици жалки,
че за пръв път усещах, предчувствах: това е добре!
И до старите, вечните книги в багажа оскъден,
засъбирах Слова от прозрачен и жълт кехлибар.
И отново вървях между хората с поглед отвъден
като просяк без дом, беден мим, предрешен като цар.
Ето, вечер пътувам. Прекрачва през хълма луната.
Виждам пушек в гората, катун и пасящи коне.
Отглас сякаш от класика, приказка сякаш, сън кратък.
Но тогава как чувам струящото кръв кемане?
И… разсъмва Морето – обятие синьо и златно!
Бялнат в пяна жребец, под Ездач на брилянтно седло!
И възмездие щедро за всичкото невероятно
в участта, паметта и душата ми струпано зло!
ФРАГМЕНТИ
I.
Хълмите – гърбици голи
на едногърби камили.
Облаци лазят лениво,
късат си дрехите в тях.
Вятър в тополите пее,
жерави плачат в нощта.
II.
Колко е синьо и весело,
в багри приморски удавено!
Чувствам се бодър и ведър,
слънчев
от изгрев до мрак!
III.
Времето, мои приятели,
даже стомана огъва.
Мъничко ще си отдъхна
и ще се върна при вас.
IV.
Зад къщите
морето е вглъбено.
Въздиша с бели пари
и мълчи.
Море без възраст,
с дързост притаена.
Като жена
с погубващи очи!
V.
Моята кратка почивка
в дълъг престой се превърна.
С рибите в сговор живея –
тия ковчежници мъдри
на скъпоценно мълчание!
VI.
И неусетно, благодатно
започва в мене да звъни
желанието необятно
да видя хора и страни.
Вграден като дърво и камък
в небостъргача на света,
усещам как изригват в пламък
и песента, и любовта.
УТРЕ
Ти живееш в малък дом, отвъд
громола, сплетните, суетата,
вгледан как безкористно дъждът
обеци дарява на листата.
Но тежи ти яростна любов.
Мъжество в ръцете и очите.
С кръв се храни тоя век суров
и крещят на майките сълзите.
Чакат те слова, сърца, дела.
Зарево от песен и усмивка.
Градове те чакат. И села.
Работа без ропот, без почивка.
Затова си углъбен и строг.
Утре… Утре ще удари гонг!
Бе свежа привечер. Седяхме двамата
в един крайморски летен ресторант.
Говорехме пред чашите и каната,
“ухажвани” от келнера-галант.
Как виното таи способност бляскава –
внезапно да взриви и промени
привичната тъга в усмивка ласкава,
очите здрачни в злачни светлини!
И аз те виждах в огледало приказно –
в прозирна риза, сякаш от луна,
над синя бездна и с лице разискрено
от еделвайс и спомен за жена!
Витаеше един мираж сред пушека
и нещо ме прободе изведнъж,
че дебнеше те в упор, с пръст на спусъка,
съдбата ти на юноша и мъж!
АНТИЧЕН ТЕКСТ
ВЪРХУ КАМЕННА ПЛОЧА
Вървях по пясъка златист
и дирех раковини.
Разказваше ми нежен бриз
за влюбени богини.
Нагазвах в сенки от крила,
в гнезда от женски стъпки.
А махаше ми с две весла
морето, цяло в тръпки.
Спря лодка. И пое към мен
една девойка странна
със поглед дързък и зелен,
с походка разлюляна.
И сякаш някакъв магнит
към нея ме привлече.
И изгорях. Но бях честит.
Сега съм мъртъв вече.
СПИРАХ КРАЙ РУИНА РИМСКА
В самотността си дирех фантастичен
и пълнолунен пристан край морето.
А вик на чайка – дрезгав и трагичен,
като кама пробождаше сърцето.
Разхождах се по кея, в парка, вредом,
където слушах женски смях, където
сразеният предвкусваше победа,
а разумът ласкаеше сърцето.
В юмрука криех мириса на цвете,
обидата, кошмара на сърцето.
И спирах край руина римска. Светех
от отчаяние… И плачеше морето.
ДЕЛФИНЧЕТО
Години край морето бях укрит
в прихлупена, уединена вила,
която сред скалите бе се свила
от срам за своя неугледен вид.
Бях примирен. Несвойски примирен.
Душевно бях ограбен и разкъсан.
Светът пред моя поглед, мрачно свъсен,
бе в криво огледало отразен.
Ала веднъж, в разсъмни синеви,
морето дишаше озонна пара.
От лодката си махна ми рибаря.
И гларусът с крила ме поздрави.
И в миг видях делфинчето. Съзнах,
че то с очи неистово ме кани
да го докосна с доверчиви длани,
което да направя не посмях.
Тъй двамата се гледахме. Вълна
се плисна по гърба му с ласка нежна.
Водата беше топла и… безбрежна –
усмихнатата морска далнина!
А сетне то стремително изви
глава назад – дивашки вик го стресна.
В дълбокото се гмурна и изчезна
завинаги, завинаги, уви!
И с бягството си като че реши:
за романтични хора и делфини
не се намират брегове пустинни –
пристанища за техните души!
СЛАМКА НАДЕЖДА
При разрив на живот, любов,
почернена и поругана,
човек е като че готов
дори за сламка да се хване.
Надежда-сламка в миг такъв
е да намери край морето
живец за стихналата кръв
и за отровата в сърцето.
Какъв усмихнат хоризонт
в обожествената далечност!
Море – надежда за живот
и обещание за вечност!
С акустика на златен храм
звучи безкрая – многострунен
оркестър с диригент голям
на тоя земен свят и лунен!
РАЗКАЗ И МЕЛОДИЯ НА БРИЗ
Ти, бризе, нощем ли разказваш, че то, морето, мощно диша
и плът зеленосиня има, измерена не в ръст, а в шир,
и дълбочина, която крие триреми хилядогодишни,
делфини, черни одисеи, хармония, лазур и мир?
И твоя разказ ли побира летящи кораби над бездни,
неукротими капитани, рибарска гъвкава съдба,
фиорди, острови, лагуни и огнени пиратски песни,
съкровището на морето – легенда, мъдрост и борба?
И твоя зов ли тъй избързва, преварва тръпката мъглява
на поглед, взрян в крило на чайка, на ехо в пулса на кръвта,
и не зачерква в паметта ни, и не осъжда на забрава
ни Ушаков при Калиакра, нито на “Дръзки” дързостта?
Когато утрото разстели пастела грейнал на морето,
ти, бризе, всичко си разказал – дует на флейта и обой!
На пясъка дете излиза. И дланичките на детето
извайват пристан, пускат кораб… Исконната мечта е той!
ПРЕОБРАЗЯВАНЕ
Нерядко, есен или зиме,
замрежен е с мъгли градът
и стават грижите по-зрими,
по-осезаемо растат.
Тогава чувстваме морето
като далечно същество.
Забравяме това, което
през лятото е празненство.
И всичко ни изглежда сиво,
към себе си дори сме зли.
Болезнено и некрасиво
живеем в дребни крамоли.
Но ето: слънцето отсреща
приижда сякаш на вълни
и недвусмислено подсеща,
че свършват тягостните дни.
То извисява всеки покрив,
люлее улици, море.
Посяло синева и охра,
не бърза да се прибере.
Остава в нас. И позлатени
вървим с фланели на черти,
с досадата непримирени
и самовлюбени почти!
ИМПРЕСИЯ
Веднъж видях под лепкав зной
как овладян от порив смътен
градът към синия прибой
с усилна стъпка бе запътен.
Умората му на брега
полегна, кучешки послушна.
Той гребна пясъка с ръка,
морето нещо му зашушна.
А слънцето склони глава –
заблика чудото червено –
дарена кръв!… И след това
се строполи обезглавено!
УБЕЖИЩЕ
Сълза, безбрежна и разлята,
в окото сляпо на всемира,
Море – за силните обятие,
за слабите – Море проклятие,
за влюбените – древна лира!
Тук имам най-добро убежище.
Заселих го с легенди, бури,
с мъже – и атома владеещи,
с усмихнати жени, лудеещи,
жени като газели щури.
С деца – любимци на луната
и рожби на самото слънце…
На жаждата за необята
и въздуха на свободата
раздадох себе си до зрънце.
От всичко мислено-премислено,
от падането до въззема,
аз се добрах до своя истина,
от мътни наноси пречистена,
до своето пространство-време!
НА ГАЛАТА С ОМАР ХАЙЯМ
На Любомир Жарин
На Галата белее вила,
тъй скромна, но край нея
килим персийски се разстила,
морето долу пее.
И в тая малка вила, братко,
при тебе се отбивах.
Там всяко залъче бе сладко,
а виното – пенливо.
Вълна огромна от забрава
ще ми поглъща дните,
но не и туй: как взрян тогава,
прехласнат в рубаите,
в мен сливаше се красотата
на стиховете мъдри,
на белия ветрец с играта
по черните ми къдри!
ПРЕДИ ОТПЛАВАНЕ
На Недялко Милушев
Пробягва мъхов цвят на дюли, на Дюлино и на пчелин.
Във въздуха се застоява, в простора предвечерно син.
За загубите ти не питам. Така е много по-добре.
Най-скъпото ти премълчано – знахарят в мен ще разбере.
Ела да се разходим бавно. Ще помълчим.
Ще помълвим.
Ще гледаме към хоризонта, изплел над парахода дим.
Моряк си и живееш с тази загадъчна далечина,
в която има йоден привкус и сън за пееща жена.
А Дюлино с дъха на дюли ще чезне в погледа ти строг.
Дано те утешат делфини с акробатичния си скок!
ЧЕРНОМОРСКИ ГЛАРУСИ
Така съм свикнал с вас,
така съм ви обикнал,
о, гларуси,
на черноморския ни бряг!
С пиянски нотки
е развятия ви грак
по плажове и покриви,
скандали вдигнал!
Ту някакъв протест е,
дързък и тревожен,
ту тържествуващ вик
или отчаян плач.
Крилете ви ме сепват –
бял светлик по здрач,
и в погледа ви виждам
вечен глад заложен.
Роднини сте
на всяко същество пернато,
а албатросът
ви е първи братовчед,
от вас различен,
че самотник е заклет,
докато вие,
миг не можете без ято.
Ще ви разлюбя ли,
когато изтрезнея,
пресит от вас
и от бохемската среда,
узрял за невъобразима свобода,
та като албатрос
възбог да се зарея?
ХУДОЖНИК
На Чанко Петров
Поспре ли вечер край вълните,
кому художникът се моли?
В хармонията на боите
протича тайнство: кръв и воля!
Лицето му говори много
на скитника с усмивка чиста.
Очите му кълбят тревога,
но нея само Бог я вижда.
Залежът златен на сърцето му
таи великолепни сили.
И аз поглеждам към ръцете му –
работници ангелокрили!
ЮНГА
Бързаш ли да покориш морето,
недостъпно то ще си остава.
Запали едно небе, момчето ми,
побери една земя корава!
Виж, през облаците – гъсти мрежи
хоризонта – риба от сияние!
Свий нетърпеливите копнежи
в шепата на трезвото познание!
Чак тогава спри пред капитана,
някак странен без лула в ръката.
Строг към теб далече в океана,
той ще те завърне на земята!
ПЕС
Единствен верен между лицемерни,
когато в шепата си свещ държах.
И с кокалите, с хлябовете черни
живота ти и гордостта крепях.
Защото горд бе ти. На мен самия
се зъбеше, ударех ли те с длан.
Това ме поразяваше, не крия,
и милвах те, виновен и засмян.
Как тичахме на воля край морето,
неустрашими, весели, добри!
А вечер те завързвах за въжето
и пазеше съня ми до зори.
Изгниха вече яките ти кости,
мой мили друже, с образа на вълк!
В една сълза приемам те на гости
и с тоя помен плащам своя дълг!
ДЪЖДОВНО ВНУШЕНИЕ
Полегна над морето тишината.
Просторът неусетно посивя.
И аз, подал от стаята глава,
излязох вън и спрях до перилата.
Дочух, че нещо в тъмното премина
като крила, прибрали се да спят,
като тъга по някакво отвъд –
звезда незнайна или прародина!
Повърхнината гладка на морето,
прободена от коси острия,
пред погледа ми живо засия
и влажен дъх докосна ми лицето.
Не можеше да бъде друго нещо,
освен дъжда, зашепналия дъжд,
пробудил в мене – възрастния мъж,
желание припряно и горещо.
И аз пристъпих в стаята обратно.
Протегнатите длани улових.
Целувката ни бе дъждовен стих –
звучеше дълго и… невероятно!
РАКОВИНА
С ръце, поръсени от капчици загар –
горящо безболезнено природно злато,
безплатен сувенир ще вземем за другар,
утеха грапава до следващото лято!
И нейният, прокраднат в делника ни, звън
ще съчетае всичко: лодката с платното,
под минарето – бара, билковия хълм
и чайката над нас, и коса на дървото.
Балон, завързан с тънък параходен дим,
с резки от самолет – небето морско синьо…
От нищо ни за миг не ще се побоим,
щом ти ще бъдеш и в съня ни, раковино!
Щом твоето шептене се превръща в зов,
тревожна раковино – истина безценна!
Защото си Море! Защото си Любов!
Внушение на жаждата неутолена!
МОРЕТО НА МАРИО ЖЕКОВ
Плисна дома и разтресе стената.
Тежката рамка не го усмири.
Виждал съм в здрачната гостна жената
с кожа по-смугла от здрача дори.
Моите близки й викаха Цвета.
Марио с нея какво не делил?
Любил е може би черни лалета.
Нищо нередно. Художник е бил!
С непроницаема бегла усмивка
тя ли поела от него далеч?
Той ли захвърлил оная завивка,
вдишвала нежност и палава реч?
Вече разбирам защо е рисувал
Марио бурните, гневни вълни.
Пиел е. Песни е пеел. Студувал.
Сам сред другари и сам сред жени.
Миг е бил черния цвят на лалето.
Миг и любовната, сладка игра.
Той е угаснал с очи към морето.
С четка в ръка, като длан на сестра.
МОРЕ
Синина
и вечна одисея.
Тишина
и безпределен звън.
При теб, Море, усещам, че живея.
Напусна ли те, сякаш жив не съм.
Планини
от гъвкаво охолство.
Дълбини,
потайни дълбини.
С крещяща радост, жажда и доволство
отдавам се на твоите вълни.
Морска шир –
картина на стената!
Сувенир
и ехо от любов…
За вас, моряци и рибари, братя,
от нине и до веки благослов!
СЪЛЗА ЗА МЛАДОСТТА
Когато бях невинно млад,
когато бях невероятен,
реших да вникна в тоя свят,
загадъчен и необятен.
Не се отронвай, капка жал!
Не бързай! Остани в очите!
И нека в нежния кристал
за миг да трепнат младините!
Кога и кой тъй отреди
да стъкват романтици прашни
среднощни клади от звезди
и откровения изящни?
Не се отронвай, капка жал!
С нестройно, но горещо слово
аз бях мечтал, аз бях живял
за изпитание сурово.
Не се отронвай, капка жал!
Ще тръгне някой като мене,
завързал за врата си шал –
крилатото си нетърпение,
от бащин двор до хладен праг,
от хляба до миража кратък,
от детски сън до морски бряг
и по-нататък, по-нататък!
КВАРТАЛЪТ НА МОЕТО ДЕТСТВО
Където бях през детството невинно,
сега не съм… Изминах път голям.
Небето мрачно и небето синьо
на преживяното остана там.
Един квартал и улички дузина –
отдавна отпътувал, свиден свят,
сега разраснал се в една Родина,
в едно Море, в космичен Необят!
БАЛЧИШКИ СОНЕТИ
На Петър Велчев
* * *
Ще ме поемат друмите обратни.
Ще ме забравят зноя и вълните,
извайвали ме с длани благодатни
и дръзки върху фона на скалите.
Полудъгата бяла на пейзажа
ще се наметне с маранята плътна,
а словото, което ще изкажа,
като напразен улов ще преглътна.
Затуй, докато знаците са зрими,
да хвърля тия въдици от рими,
заслушан в раковини и гнезда.
Брегът нетраен и морето вечно.
Сегашното и древното далечно.
И… дълъг дълг под облак и звезда!
* * *
Към тоя бряг, седефен и зелен,
към тоя бряг, хълмист и чудотворен,
пристъпва, виж, тракийски конник морен
и изведнъж възкликва удивен.
Роденият завинаги сеяч
остава чужд на жаждата да плава,
но тая шир, безкрайна, величава
затрогва го неистово, до плач.
Повиква стройни братя и сестри.
И някъде върху платата близки,
в съседство до прохладните гори,
изникват къщи, глинени и ниски.
Потичат кръговратите на дните
с рождения и култ към мъртъвците.
* * *
На тоя бряг от морските води
се е родила, казват, Афродита.
А теб изровен надпис прероди –
животът ти в легендата се вплита!
Акорнеон! Спасител на града
измолил милостта на Буребиста!*
Ти съчета добрата си звезда
с гранитна воля, с мисъл поривиста.
На Еос в плаща идваш – Първожрец!
В двуосната квадрига с двата коня.
И бързат посрещачите по склона.
Решение е взето: за награда
да ти изваят бюста на площада
и сложат златолистия венец!
* цар на гетите
* * *
Кой е тоя древен мъж Аристомен,
на съседния Одесос жител?
За какво градът, в забравен вече ден,
му е станал вечен покровител?
Може би е имал поетичен глас?
Или дар направил скъпоценен?
Тайна. Просто ехо, стигнало до нас.
Думи върху камък – дял нетленен.
Затова вълнува живо паметта,
затова утеха ни поднася
тоя надпис – пратеник на вечността:
как, поради някакъв достоен жест,
като Бог човекът се възнася
и за себе си ни шепне блага вест!
* * *
Преди мига на трели и зари
небето издълбоко просветлява.
Ще плисне скоро слънчевата лава.
Ще бляснат кораби и канари.
Дъхът на водорасли и на йод,
на влажна сол, на миди и на плесен,
усилва мигом пулса ти, понесен
към тайните на време и живот.
И в тая изтъняла мрачина
една рибарска лодка се люлее
върху гърба на гъвкава вълна.
Какво извиква хрипкавият глас
на Стареца?… Че рибата сребрее,
за да умре и да живее в нас?
* * *
Познавам градове, чиято красота
е пищна, но подтиска духовете.
А твоята, Балчик, без суета
подема ни на бриза млад с крилете.
От птичи полет видим и от самолет,
и от платната на художник влюбен,
вграден си сякаш в корабния силует –
след миг зад хоризонта там изгубен!
Една скала като глава на воин
следи вълните с поглед неспокоен
и с вечен вятър в будните уши.
Това е гномът на Балчик навярно.
Разпънат между Варна и Каварна,
за Аспаруховия кон тъжи.
* * *
“Поздравявам ви,
о, белокаменни стени на
Дионисовия град!”
Овидий Назон
На път към Томи, в заточение,
огледай ти града на Дионис,
поете, блед от унижение,
погален от живителния бриз!
И знай: не всяко въжделение
отвежда в гордия, суетен Рим!
За теб остава дълго бдение
над твоята съдба и стих любим.
Нима е малко? Участта на цезаря,
дори когато не е бивал слаб,
е блато… Твоята е езеро!
На тиня дъха блатото. На плесен.
А езерото отразява залп
на лебедов летеж в небе от песен!
* * *
Шестима конника на хълма,
изправени на стремена.
Разсъмва, Боже мой, разсъмва
след петвековна мрачина!
В гемии, цепещи водата,
поемат своя път назад
втрещените от Свободата
владетели на тоя град.
А горе – сребърно сияние!
Като икона. Като сън.
Конете целите са в пяна.
От старец та до пеленаче,
народът, под камбанен звън,
през сълзи смее се и плаче!
* * *
В самия край на сушата, но не
накрая на света… В сърцевината
на тоя свят… Почти до колене
нагазил в плитчините на водата.
Мираж на моя век – градец сребрист!
Под покрива музеен старината
какъв завет нашепва?… Поривист,
на твоя ден къде летят платната?
Кръстовище на бури и номади,
на катаклизми, горести и клади,
на приливи и отливи безчет!
Брегът се свлича. Сякаш думи рони,
че над праха на римски легиони
растат деца, жита и слънчоглед!
