Владимир Кондарев

Има такива хора по земята, с които като се запознаеш, имаш чувството, че си ги познавал цял живот. Такъв човек беше и чирпанският художник бай Минчо Славчев. Картините му не се натрапват с необичайна цветност на багрите или със смели ракурси. Нещо повече – той изграждаше творбите си в повечето случаи с тъмни, близки по звучност тонове, създаваше ги на една плоскост, без да търси перспективна дълбочина в картините си. Те, картините му, не приличаха на никои от създадените от неговите колеги в Чирпан, както и от други художници от страната.

Неуспял да сбъдне мечтата си да учи в Художествената академия, той приема съдбата и битието на един от художниците на Чирпан, независимо че се е родил през 1931 година в село Оризово. Не успява да открие и любовта на живота си, а може би се разминава с нея и остава до края на дните си сам, но не и самотен. Музите на живописта и историята го следват неотлъчно през годините. Създава десетки маслени платна, но продава малко от тях. За него не беше важно да продаде на всяка цена това, което е нарисувал. Удоволствието, насладата от изучаването и създаването на една картина му доставяше огромна душевна радост. Гледаше философски на живота, беше чужд на всяка суета, показност и празнодумство. Рисуваше и живееше така, сякаш бе приел максимата, че „всяка добре нарисувана картина е равна на спечелването на важна и голяма битка”. Обичаше историята и беше много добре осведомен за важните етапи в развитието на цивилизацията. Притежаваше богата библиотека с книги и албуми за изкуството, историята и археологията. Темите в картините му започват с пейзажите край Чирпан и от самия него, включват героите на Чирпан – Вълко и Кабаиван, минават през тракийските митове и легенди за бог Дионисий и неговите спътници нимфите, реещи се в картините на художника сред облаци от сочни, черни и кехлибарени гроздове. Продължават с „Малиноберачки”, „Розоберачки”, „Събор”, „Ладуване”, „Бране на лавандула” и като че ли стигат своя апогей в изложбата „Средновековен град”. Като сияйни слънца в творчеството му се появяват няколко малки по размер портрети на красива девойка, изящно и старателно живописвана. Струва ми се, че в цялото му творчество няма други аналогични на тези женски портрети. Обикаля известните местности край Чирпан – Карасура, Халка бунар и Сърлъка. От разходките си из тези исторически места, далеч преди те да станат археологически обекти, Минчо Славчев събира много богата колекция от артефакти. Изучава находките, сам определя произхода, датира ги и продължава да търси с багри архитектурните белези на онзи изгубен средновековен град. Търси най-достоверния вариант на крепостните стени, дворците, храмовете, занаятчийските работилници на този лелеян в мечтите и въображението му град. Междувременно участва с картините си в много окръжни и международни изложби. Едва през 1996 година се решава да покаже първата си самостоятелна изложба, която нарича „Средновековен град”. Наред с крепостните кули, храмовете и обикновени домове на хората, живели тогава, Минчо представя в изложбата и една малка, но много въздействаща творба – „Банята”. Тя е изградена в светлосини до седефенобели тонове, сред които добре изпъкват къпещите се средновековни дами. Картината му „Работилница за керамика”, от същата тази изложба, привлече вниманието на американски поет, носител на наградата „Пулицър”, случайно гостуващ на Чирпан. Тръгвайки си от изложбата, той откупи тази картина. Бай Минчо остана видимо доволен. Той получи едно удовлетворение и духовно равновесие. Радваше се на циганското лято на своя живот, започна всеки ден да идва в Клуба на дейците на културата, където беше подредена изложбата. С часове ми разказваше за духовния живот и художествената самодейност в Чирпан през миналите години, за оперетите, за театралните постановки и изложбите, които са се изнасяли и подреждали в читалището. И непременно завършваше с думите:

„Трябва да работим, драги, трябва много да рисуваме.”

И той го правеше – рисуваше! Ръцете му бяха все изцапани с бои, а през есента – от корите на орехите, които много обичаше и ходеше да събира от оцелелите дървета на чирпанския кър. Събираше си и грозде (баберка), от онова, което оставаше след берачите, и си правеше вино, малко, разбира се, ей така – за адет. Започна да ме кани в жилището си, където живееше и рисуваше, за да ми показва новите си картини. Малкият апартамент, който обитаваше, преливаше от живописни табла, едни бяха завършени, по други личеше, че продължава да рисува. От това, което ми показваше художникът, разбрах, че много бързаше да направи своята втора самостоятелна изложба. Дали защото тремора в ръцете му се засилваше, или защото искаше по-скоро да види подредената си втора изложба. Приех, че е по-вярно второто. Ето че след няколко години упорит труд, през месец септември 2004 година, втората самостоятелна изложба на Минчо Славчев стана факт. Той продължаваше да идва всеки ден на изложбата. Събираше орехи от дървото в двора на възрожденската къща, разказваше ми за историята и изкуството на траките, защото тази му изложба беше именувана „Бит и култура на траките”. И в тази втора и последна за него изложба той показа два от онези малки изящни портрети на незнайната девойка. Зимата на 2005 година беше тежка. След закриване на изложбата през ноември аз закарах творбите му в дома му. Дали от големия студ и сняг, който беше навалял, Минчо не идваше в Клуба на дейците на културата. През пролетта разбрах, че е получил инсулт. Добри хора са му помогнали да бъде настанен в болницата. Няколко пъти го посетих, докато го изписаха – видимо изглеждаше добре.

На 1 януари 2006 година Минчо Славчев почина в Пловдив при свои роднини. Погребаха го в Оризово.

21.12.2009 г.