Любомир Духлински

- Едно кафе, моля! – повторих нетърпеливо.
- Две, ако обичате – чух зад себе си насмешлив глас.
Обърнах се. Момичето на опашката зад мен се усмихваше със зелените си очи и побутваше към ръката ми стотинките.
Я, виж ти! На шефа щерката. Малинчето.
- Няма нужда – отклоних ръката й. – Считайте, че аз съм ви поканил.
- Това ли е вашият метод? Изпросеното кафе?
- В нашето село – викам, – методът е друг: кой каквото му хареса, грабва го под мишница и го носи в тъмното.
Какичката, която тъкмо оставяше пред мен кафетата, чу последните ми думи и се ухили:
- Първо 96 стотинки, пък после си го носете, където щете.
- Да се запознаем – предложи Малинчето, когато сядахме.
- Георги – викам.
- Светият победоносец? А аз съм Малина.
Усмихнахме се и двамата. Предложих й цигара. Отказа с пренебрежителен жест. Бе, те, директорските щерки, налитат повече на онези цигари, с белия филтър.
- Не пушите ли, или не пушите “Стюардеса”? – попитах заядливо.
- Не пуша – отговори простичко тя.
- Странно – почесах се по главата. – А защо досега не съм видял снимката ви в списание “Здраве”? В днешно време е събитие да видиш жена, дето не пуши.
Пушех си цигарата и я поглеждах под око. Малинчето беше от ония дами, след които се обръщат дори чичовците от селата и цъкат с език: “Бравос ма, другарке!”
- Какво си ме зяпнал, Гош? – изведнъж попита тя. – Не си ли виждал момиче друг път?
- А откъде знаете… – заекнах аз, защото само най-близките ми приятели ме наричаха така.
- Че ти викат Гош? Или откъде те познавам?
- Аха.
- Не се казва аха, а да. Били сме заедно на едно място.
- С вас!?
- С нас – засмя се тя.
Да пукна, ако помнех такова нещо. Макар че още като я видях, нещо ме сви под лъжичката. Ама Малина или ме бъркаше с някой, или бях изкукуригал от изненада. Рекох си полекичка да изясня как стоят нещата.
- Човек – викам, – като почне да остарява, забравя. Та и на мене ми е едно такова, мътно…
- Чудно нещо – стана сериозна тя. – А да си спомняш, че си ми казвал… че ме обичаш и би бил щастлив, ако… и така нататък? Проясни ли ти се?
Като в мъгла, викам си. То много глупости съм правил през живота си, ама чак пък такава!
- Да не грешиш нещо? – попитах предпазливо.
- Не греша – въздъхна тя. – Нарочно се наредих след теб, ама и ти не си по-стока от другите. Довиждане.
Скочих след нея. Едва я настигнах – то, брат ми, жена като се ядоса, става много бързоходна.
- Малина, но кога е станало всичко това? Ей богу, не…
- Не помниш нищо, нали? – намръщи се тя. – На Пламен на рождения ден.
Изви се вятър и ме залюля. Мъглата се пръсна. Боже мили, нима така съм се бил насвяткал, че чак на шефа Малинчето съм взел да свалям? Ами че тя май беше с някакво друго момче!
Хванах предпазливо ръката й, сякаш можеше всеки миг да избухне:
- Малина, честна дума…
- Е, чак пък честна! Няма нужда, Гош. А аз толкова време чаках до телефона. Наистина чаках…
Дръпна се от ръката ми и почти затича. Понечих да се втурна пак след нея, но размислих. Когато една жена иска да я настигнат, върви полека. Не тича така.

На другия ден бях в отвратително настроение. Все това ми беше в ума. И много опасно ми подейства един не много известен закон – ако човек е гузен, всичко си спомня.
Когато на рождения ден някой обяви, че дами канят, Малинчето изведнъж се озова пред мен. Удари ми един реверанс и волю-неволю се озовах във вихъра на валса. Проклетия музикална, наистина беше валс. Чувствах се като гол в магарешки бодил. Както бях пийнал, сигурно съм се въртял като кораб с повреден компас. Малинчето само стискаше устни да не се засмее, но когато се халосахме в един шкаф, че му се раздрънка всичката стъклария, тя прихна с цяло гърло.
- Нищо смешно – озъбих се аз тогава. – Вие ме насадихте.
- Не е смешно. Дори е много хубаво.
Но в очите й напираше смях и зелена светлина.
Остави това, ами гледам, другите изроди ни зяпат и се подсмиват. “Нейният” ме гледа с едни такива зли очи – тръпки да те побият. Като че ли има за какво да ми завижда?
При следващото бавно парче, без да се церемоня кой знае колко, направо хванах Малинчето за ръчичка. И… и навярно тогава съм ги надрънкал всички тези неща, дето тя ми припомни.

Пристигнах в завода кисел, кисел – лимонтузу не ти трябва. Скарах се без нужда на Мирето. Мирето, брат ми, е най-големият спец от електричарите. Момчето отвори широко очи и ме изгледа смаяно.
- Гош, снощи да не си слънчасал някъде? Нали ти нареди така?
- Аз ли?
- Аха.
- Не се казва аха, а да. Остарявам, братко. Не помня не само какво съм наредил, ами и какво съм правил. Ти да видиш, Мире…
Разправих му патилата си.
- Знам, знам – ухили се дребният. – Вечерта нейният приятел й рекъл: “Какво си го зяпнала оня, рошавия?” Малина не му останала длъжна: “Ще си зяпам, когото искам!”, и за него се заговорило в минало време. Пепа, от счетоводството, ми разправя, че Малина все гледала да те срещне някъде из града. Защо ли… – ухили се фъстъкът.
Е, и каква излезе тя, брат ми? Като в онази песен – аз търся тебе, ти търсиш мен. И накрая – не помня! Ама и работа…
Седнах на едни празни сандъци и потънах в дълбок размисъл.
По едно време си викам – лозето не ще молитва, иска телефон. Пребърках се за стотинки и припнах към кабината пред цеха.
- Здравей, Гош – едва отговори Малина.
Че като се развихрих, братко мой! Че като се разприказвах. Какви съм ги дрънкал – не знам. След като ме изслуша търпеливо, Малина ме поля със студена водица:
- Виж какво, Гош. Далеч съм от мисълта да започна да утешавам разкаяли се грешници. Ясно? Кое, драги, ти дава право да наричаш онази сладкарница “нашата”?
- Кой, аз ли?
- Гош, ти да не откачаш отвреме навреме?
- Не знам – викам. – Но ще те чакам там в пет и десет.
В шест и десет още я нямаше. Заслужавах си го. В шест и половина Малина се появи. Огледа под око залата и като ме видя, изчерви се до ушите. Понечи да се върне, но аз й махнах с ръка и тя дойде.

После, брат ми, какво да ти разправям! Който е минал по този път, той го знае. Бях щастлив. И тя.
Малина не беше от приказливите, но в нея имаше много топлина. И една щедрост. А това разбрах и без приказки. Защо точно щедрост – не мога ти каза. Тя като че ли късаше повече от себе си, за да остане по-голямата част от всичко за мен.

През зимата отидохме на хижа. И двамата бяхме с едни жълти анцузи – като кукуряци. Та, там едно типче, дето се пишеше голям скиор, падна в урвата над хижата. И си счупи краката. Казали й, че аз съм паднал. Къде ти, през живота си не бях се качвал на такива дъски. Хвърлях в съседната стая табла с един приятел. Подскочих до тавана като я чух как извика. Втурнах се при нея. Малина ме съгледа и се разрева като момиченце. Прегърна ме и само повтаряше:
- Не си ти, нали? Не си ти?
И тогава, братче, разбрах колко много я обичам. И колко ми е нужна нейната топлина и щедрост. Малина плака дълго. После избърса очите си и в тях пак изгря зелена светлина. Прошепна:
- Слава богу, не си ти. Ако беше се случило нещо, не знам…

Към края на седмицата, о чудо, всички се изметоха и ние останахме сами. И бай Марин, хижарят.
Вечер се припичахме край камината, без да палим осветлението. Почти не говорехме. Има неща, брат ми, които приказките само развалят. Просто си седяхме, гледахме се и понякога вдигахме с въздишка очи към календара. Броени дни, бързо минават.
И кой знае защо, едно неясно, но все по-засилващо се чувство, че има да се случи нещо, не ми даваше мира. Човек така е устроен – когато му върви играта, като че ли се страхува да хвърли зара, за да не я развали.
Малина се смееше на страховете ми, правеше кафе и се вдълбочаваше в пророчества. Те обикновено завършваха с неясните уверения на съдбата, че ми предстои решителна стъпка в живота. То, да ти призная, брат ми, работата наистина отиваше към решителна стъпка. Но ръката ми трепваше, когато посегнеше да хвърли зара…
Последната сутрин се събудих преди нея. Излязох навън. Макар че беше тихо, във въздуха се носеше тъничко свистене. Върховете на боровете едва забележимо се накланяха наляво. Откъм билото на планината сиво-сини облаци бавно настъпваха напред и се спускаха все по-ниско.
Бай Марин, който идваше с наръч дърва, посочи с глава нагоре:
- Приятел, събуждай красавицата и се смъквайте долу. Каквото се е задало – може и тук да зимувате.
“Няма да е зле” – помислих.

Прибрахме се в града по обяд. Повъртях се из къщи, изкъпах се и легнах да спя. Но не би. Към десет и нещо звънна телефонът. Станах и като проклинах техническия прогрес, се затътрих сънен към него.
- Гош, ти ли си? – беше Мирето.
- Аз съм, досаднико! Какво си се засилил посред нощ? Да не ти гори къщата? Ако гори, викай пожарната и ме остави да спя.
- Не се сърди, Гош – извика малкият. – Наистина гори. Не гори де, ама пуши като кебапчийница.
- Много важно – изтърсих глупаво. И в същия миг осъзнах, че Мирето е дежурен тази вечер.
- Кое пуши, по дяволите?
- Новата инсталация.
- Какво?
- Шарено. Новата инсталация пуши!
- Ами, гаси я де!
- Не ставай идиот. Знаеш, че такова чудо не се гаси.
Разсъних се окончателно и изревах в слушалката:
- Изключи я! Да не искаш наистина да пламне?!
- Няма с какво, Гош. Ключът от главното табло е у майстора, а него шефът го освободи тази вечер.
- Мире, да не си пиян, синко? – подскочих. – Как така ще го освободи?
- Не знам, Гош. Знам само, че пуши. И аз съм сам.
Малкият само не беше ревнал.
- Идвам, Мире – викам, – идвам. Вземи там някакво железце, бръкни зад ключалката на таблото и натисни. Или се отваря, или се чупи. Дърпаш шалтера и готово. Разбра ли, Мире? Само по-чевръсто!
- Дадено, Гош!
Когато пристигнах в завода, белята беше станала. Мирето беше дръпнал шалтера, но късно.
Отнякъде се измъкна и майсторът. Пременен един, с лачени чепици. Суетеше се насам-натам и даваше команди с несигурен глас.
Отворихме главния пулт. Мале мила – жълтеница да хванеш. Краищата на прегорелите проводници прошаваха от въздушното течение като мустачките на спотаила се в тъмното хлебарка.
Мирето, опушен и уплашен, се въртеше край нас и само ме дърпаше за ръкава:
- Ами сега, Гош? А, Гош, ами сега?
Какво да му кажа? Шест месеца труд за тоя дето клати гората.
- Станалото – станало, малкият. Мий се и да вървим. Утре ще видим.

На другия ден Мирето ме чакаше пред цеха.
- Гош – едва отвори уста той, като криеше очите си, – шефът ни вика.
- Е, хубаво де, какво си се сгънал! Затова е шеф – няма ние да го викаме.
- Хм, лесно ти е на теб. Той няма да вземе да се кара със зет си я!
Изгледах го свирепо. Но малкият се правеше на разсеян и зяпаше настрани.
- Стига дрънка глупости, че сега ще ти завъртя два. Мърдай, да вървим. И да не си глътнеш езика.
Шефът ни чакаше. Навъсен като начетена касиерка. Погледна под око Мирето и фъстъкът се сви.
- Седнете – процеди шефът. – Слушам ви.
Сритах Мирето под масата, но той мълчеше и гледаше облещен фикуса в ъгъла.
- Впрочем с теб, Владимире, се разбрахме. Свободен си.
Малкият се изсули като мокра връв през вратата. Трепнах – какво, по дяволите, могат да се разберат шефът и Мирето? Нещо ставаше, но не можех да разбера какво.
Шефът мълчеше и обикаляше около масата. Най-после спря пред мен.
- Какво мислиш за всичко това, Георги? Как можа да стане тоя гаф?
- Добре ще е да питате майстора за това. Аз какво да кажа?
- Ти остави Рангелов. Е, и той си има своя вина. Заедно да помислим как да отървем Владимир.
Не повярвах на ушите си.
- Той ли ще бъде изкупителната жертва?
- Никой не говори за жертва. Ако опре до там – аз ще бъда!
Стори ми се, че около главата му заблестя ореол.
- А защо говорим за отърваване на Владимир? Работата е ясна и без мъченичество. Ако майсторът е бил на мястото си или поне проклетият ключ, нямаше да се случи нищо.
- Пак ти казвам – не меси Рангелов. Човекът е пред пенсия. Тридесет и пет години е дал на този завод. А Владимир… Млад е…
- Ще го накажем, после ще го наградим… И скрито-покрито – засмях се аз. – И кой печели от това, кому е нужно? Рангелов с минали заслуги ще оправдае днешната си некадърност, а Владимир – на боклука. Така ли?
Шефът ме изгледа студено.
- А как ще обясни Владимир факта, че главното табло е разбито? Кой му е дал право? Че той може и завода да запали по същата логика. Кой ще докаже, че всичко това, дето го приказва, е истина? Че не е изтървал режима на инсталацията и не избива клин с аварията? Институциите, които ще се занимават със случая, няма да се интересуват какво казал този, какво казал онзи. Трябват факти, Георги, факти! А те са такива – разбито табло, инсталация извън строя.
- Така е, шефе.
Той ме погледна със светнали очи.
- Знаех си аз, че с теб може да се говори мъжки.
- Не ме разбрахте, другарю директор. Аз казах само, че наистина трябват факти. И те ще бъдат установени. И че освен факти, човек трябва да има и човещина. Пък и малко страх от бога. Та той гледа отгоре, шефе! И да си призная честно, не ми харесва такава игра. Правилата й са кофти.
- Каква игра? – трепна шефът.
Не му отговорих. Нямаше смисъл. Станах да си ходя.
- Слушай, Георги – спря ме той, – не бива така. Ето, с Владимир се разбрахме. А с теб, зрял човек, не можем.
- Какво с Владимир? – стиснах зъби аз.
- Ще иде да си почине момчето някъде. Докато му се реши въпросът. И докато…
Изхвърчах през вратата. В цеха намерих малкия, свит в един ъгъл. Лепнах го за яката.
- Колко ти платиха, та се предаваш, нещастнико? Пита ли ме ти, за да ходиш в почивната станция?
Мирето се мяташе в ръцете ми, мучеше неразбрано и въртеше уплашено очи. После притихна.
- Гош, аз мислех, че така е по-добре. Иначе може и теб да те завърти шайбата. Нали ти и Малина…
Завъртях му един по врата.
- Какво аз и Малина? – изревах в лицето му.
- Какво аз и Малина! – озъби се малкият. – После ще ме гледаш накриво, че съм ти развалил работата. Защо ти трябваше снощи да се месиш?
Дръпнах го на сандъците. Прегърнах го през раменете и той се сви до мен.
- Ти вярваш ли ми, моето момче?
- Колкото на себе си, Гош! Аз… аз, Гош, аз… – и малкият се разрева.
Дръпнах го за четинестия перчем.
- Тогава утре ще дойдеш на работа с мен. В седем и десет. Ясно?
Мирето закима бързо-бързо с глава. После ме погледна с крайчеца на окото си и попита:
- Гош, какво ще стане сега? С нас, с Малина?
Бръкнах за цигарите.
- Знам ли? Все нещо ще стане. Ще видим…
Там е работата, брат ми, че не стана нищо. Повече не можах да случа Малина на телефона. Все я няма, все я няма. Такива ми ти работи…